Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е              № 133                             С о ф и я, 30 март 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на  13  м а р т  2009 година в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:  БОЙКА ПОПОВА                                           ЧЛЕНОВЕ:   КАПКА КОСТОВА                                                                    БЛАГА ИВАНОВА       при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора   Руско Карагогов изслуша докладваното от председателя - съдия Бойка Попова касационно дело  № 92 / 2009 година     Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитник на подсъдимия В. Д. Й., срещу решение № 593 от 08.01. т.г., постановено от Софийския апелативен съд по в н о х д № 1082/2008 г. В жалбата е заявено основанието по чл. 348, ал.1 т.3 НПК и са изложени доводи в негова подкрепа. Жалбоподателят не участва и не се представлява в третоинстанционното производство. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното :   След проведено съкратено съдебно следствие, с присъда № 44 от 01.10.2008 г по н.д. № 266/2008 г на Видинския окръжен съд, касационният жалбоподател е признат в и н о в е н за довършен опит за убийство на съпругата си С. А. Й. – на 51 г, осъществен на 16.06.2008 г в семейното им жилище в гр. Б., поради което и на основание чл. 115 във връзка с чл. 18 и във връзка с чл. 55, ал.1 т.1 НК му е наложено наказание 7/седем/ години лишаване от свобода. Издадената присъда е обжалвана само от подсъдимия и само за явна несправедливост на наложеното наказание. С въззивното решение наказанието е намалено на 5 / пет/ години лишаване от свобода, но справедливостта му отново се оспорва и пред третата инстанция с позоваване на чл. 348, ал.5 т.1 и 2 НПК и искане за се намали до размер, позволяващ приложението на чл. 66 НК. Искането не може да бъде удовлетворено по следните съображения :   Проверката констатира, че корекцията в размера на наказанието, извършена от въззивния съд, е довела до явна несправедливост на отговорността на жалбоподателя, но не и в смисъла, който се претендира от него, а именно : Легалната дефиниция за справедливото / съответно на извършеното/ наказание се извежда от критериите в чл. 348, ал.5 т.1 НПК и един от тях е обществената опасност на деянието. Именно тази обществена опасност винаги е отразена в тежестта и определеността на предвидената от закона за деянието санкция. Разгледана по този начин, обществената опасност на престъпно деяние по чл. 115 НК, вкл., и когато то е останало недовършено, е много висока. Вярно е, че за индивидуализиране на наказанието и целите, които ще се постигнат с налагането му, е от значение и личната обществена опасност на дееца. Данните по делото, които го характеризират в тази насока, следва обаче да се преценяват във всеки конкретен случай през призмата на правилото, че всяко престъпно деяние е проявление на личността на своя извършител. Проявеното снизхождение към касационния жалбоподател, според В К С, е неубедително и по други причини : От една страна правилно въззивният съд е посочил, че признатото от подсъдимия фактическо обвинение, предопределило провеждане на съкратено съдебно следствие пред първата инстанция, не съдържа данни нито за съставомерно, нито за провокативно от житейска гледна точка, поведение на пострадалата. Същевременно, за да смекчи наказанието, съдът на практика е приел, че съставомерно поведение от страна на пострадалата е налице, щом се е позовавал на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, приложена на л. 90-94 от дознанието. Това заключение съдържа медицински констатации за състояние на „ физиологичен афект” у дееца по време на извършване на инкриминираното деяние. Известно е, че за убийството, извършено в състояние на афект по чл. 118 НК е необходимо силното раздразнение у дееца да е било предизвикано от пострадалия с противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни по чл. 93, т.10 НК. Случаят обаче не е такъв и затова тези медицински констатации с основание не са възприети от прокурора при формулиране на фактическото и юридическото обвинение, понеже е видно, че коментираното заключение е аргументирано преди всичко с твърденията на освидетелствания. С оглед изложеното и при условие, че наказателната отговорност на касационния жалбоподател по начало е ангажирана при предпоставките на чл. 55, ал.1 т.1 НК по силата на императивната разпоредба на чл. 373, ал.2 НПК и допълнително е смекчена от въззивния съд, В К С прие, че няма никакви основания да се намеси в санкционната част на решението по повод на подадената касационна жалба. По тези причини е безпредметно обсъждането на заявеното касационно искане за условно осъждане.   Поради изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 НПК, Върховният касационен съд – І н.о.         Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 593 от 08.01.2009 г, постановено от СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по в н о х д № 1082/2008 г.     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :