Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 185   С  о  ф  и  я, 19 април 2010 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  07  а п р и л  2010  година в състав:                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                              ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 79/2010 година.   Подадена е касационна жалба от името на подсъдимия Е. С. У. от Пловдив, като предмет на жалбата е решение № 170/13.10.2009 г. по ВНОХД № 274/2009 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касаторът У. лично и чрез защитника си адв. Ал. П. от АК-Пловдив моли за отмяна на решението и оправдаването му по обвиненията по чл.257, ал.1(отм.) вр.чл.255(изм.) и чл.256(изм.) от НК или за изменяването му с намаляване на размера на наложеното му наказание за останалите престъпления до минимума за наказанието лишаване от свобода.   Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 89/11.06.2009 г., постановена по НОХД № 364/2009 г. на Окръжен съд - Пловдив отговорността на подсъдимия Е. С. У. от Пловдив е ангажирана за две престъпления по чл.257, ал.1, т.1 вр.чл.255, ал.1 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.2, ал.2 от НК и по чл.257, ал.1, т.2 вр.чл.256 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.2, ал.2 от НК, за други две престъпления по чл.255, ал.1 от НК, още две престъпления по чл.256 от НК и за три престъпления по чл.313, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК, последните извършени в съучастие с П. Ж. Т. от Пловдив, в периода от 15.04.1999 г. до 13.12.2001 г. в Пловдив, в качеството му на едноличен търговец с фирма “Грапс-Е. Еджузян” със седалище в Пловдив, при условията на продължавано пррестъпление, като потвърдил неистина в подадени по реда на чл.72, ал.1 от ЗДДС(отм.) декларации по чл.100 от с.з. и декларации по чл.41 от ЗОДФЛ пред ТДД-Пловдив и с цел да осуети установяването на данъчни задължения водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, укрил и избегнал плащането на данъчни задължения в големи и особено големи размери, както и че в същия период в Пловдив, в горното си качество, лично и чрез подс. Трендафилова като посредствен извършител извършител, а той като помагач, потвърдил неистина в писмени декларации, които подал по силата на закон и удостоверил в тях неверни обстоятелства за сключени сделки с други търговци с цел да избегне плащането на данъчни задължения и при условията на чл.55, ал.1, т.1 и 2 и ал.3 от НК е осъден поотделно на различни срокове лишаване от свобода, глоба в полза на Държавата, а по съвкупност за всички престъпления му е наложено общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода, към което наказание е присъединено наказанието глоба в полза на Държавата в размер на 100 лв, като е постановено наказанието лишаване от свобода да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.68, ал.1 от НК е постановено отделно от така наложеното му наказание лишаване от свобода да изтърпи и наказанието от 6 месеца лишаване от свобода по предишното му осъждане по НОХД № 29/98 г. на районен съд-Чепеларе, при същия тип затворническо общежитие и първоначален режим. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв. Ал. П. с оплакване за незаконосъобразността й при приложението на чл.257, ал.1 от НК(отм.) и заради явната несправедливост на наложеното на подзащитния му поотделно и общо наказание както с лишаване от свобода, включително и заради отказа да се премине към друго по вид наказание за тези престъпления с искане за намаляване размера на общото наказание до минималния за този вид наказание или преминаване към друго по вид. С въззивното решение на Пловдивския апелативен съд обжалваната присъда е изменена, като отделните деяния са квалифицирани в две продължавани престъпления по чл.257(отм.), ал.1, т.1 вр.чл.255(изм.), ал.1 вр.чл.26, ал.1 и вр.чл.256(изм.) вр.чл.26 ал.1 вр.чл.2, ал.2 от НК, в едно продължавано престъпление по чл.313, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 и 3 вр.чл.2 ал.2 от НК, като му е определено на основание чл.23, ал.1 от НК общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода и не е наложено, съответно присъединено към това наказание кумулативно предвиденото наказание глоба за данъчните престъпления, а в останалата част присъдата е потвърдена. В касационната жалба от името на подсъдимия У се навежда отново оплакването за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложените му поотделно и като общо наказание лишаване от свобода - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК, като се прави искане за изменяване на съдебното решение за оневиняването му по обвиненията по чл.257, ал.1 (отм.) от НК и за намаляване до законовия минимум на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.313, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 вр.чл.2, ал.2 от НК или преминаване към друго по вид наказание.   Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, подадена в законния срок, но разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Наведените в касационната жалба оплаквания са били развити и пред въззивния съд и той им е дал обоснован и законосъобразен отговор, като при извършената от него служебна проверка на правилността на обжалваната присъда е извършил описаната преквалификация на деянията и без съответни доводи от страна на защитата, с което законът е правилно приложен, макар и да не се е стигнало до целеното от жалбоподателя смекчаване на отговорността му, но за това съдът не може да бъде упрекнат. При съкратено съдебно следствие, на основание чл.371, т.2 от НПК подсъдимият е признал обстоятелствата по обвинителния акт и с оглед подкрепящите признанието му доказателства, правилно те са вложени в основата на осъдителната му присъда. И пред апелативния съд, и пред настоящата инстанция не се оспорва и правната им оценка, доколкото той, в качеството си на едноличен търговец, в декларациите за разчитане с РБ за съответните данъчни периоди по ЗДДС, за деклариране на облагаемите за 1999-2001 г. доходи от стопанската му дейност по ЗОДФЛ е посочил неверни обстоятелства, ползвайки първични счетоводни документи с невярно съдържание относно посочени за осъществени търговски сделки, отразявайки ги в съответните дневници за покупки и продажби и по този начин, и чрез другата подсъдима по делото П. Т. в един от случаите като нейн подбудител, е водел невярна счетоводна отчетност, целейки да осуети установяване на действителните му данъчни задължения и оттам – укриването и неиздължаването им на държавата. Всички тези действия на У. осъществяват от обективна страна изпълнителните деяния, а и от субективна страна състава на престъпленията по чл.255, ал.1(изм.), чл.256(изм.) и чл.313, ал.2 вр.ал.1 от НК и по това също няма спор. Основанието по чл.348, ал.2, вр.ал.1, т.1 от НПК се поддържа на база на разбирането, че с отмяната на чл.257, ал.1 от НК(ДВ бр.75/2006 г.) тези му деяния са декриминализирани, което е лишено от правна логика. Апелативният съд е изложил достатъчно убедителни съображения защо с изменението на чл.255, ал.1 от НК (ДВ бр.75/2006 г.) и включване в точки от 1 до 7 на изпълнителните деяния на изменените със същия ЗИДНК чл.255 ал.1 и чл.256 от НК, те (създавайки се и нови форми на изпълнително деяние) не са ненаказуеми, а обратно, дадена е еднотипна правна оценка на същите като водещи до увреждане фиска на държавата, за което е предвидено и по-тежко наказание, включително и при постигане на квалифициращия признак “особено големи размери”, който е бил вложен в основата на по-тежката санкция по отменения чл.257, ал.1 от НК, а понастоящем в ал.3 на чл.255 от НК. Видно от структурирането на чл.257, ал.1 от НК(отм.), той не съдържа описание на изпълнително деяние, а създава по-тежка наказуемост на деянията по чл.255 ал.1(изм.) и чл.256(изм.) от НК, когато съставомерните вредни последици удовлетворяват изискванията на посочения квалифициращ признак. Законосъобразно съдът е отхвърлил възраженията на защитата в тази насока, като с решението си е коригирал допуснатата от първоинстанциония съд незаконосъобразност във връзка с приложението на чл.26, ал.1 от НК заради разкъсване единството на отделните деяния като продължавани престъпления по основните състави на чл.255, ал.1 (изм.), чл.256 (изм.) и чл.313, ал.2 вр.ал.1 от НК. Правилна е и обосновката му защо приложението на разпоредбата на чл.26 от НК в редакцията й в ДВ бр.92/2002 г. в случая се явява и по-благоприятен за подсджузян закон, свивайки отговорността му до три продължавани престъпления по посочените текстове от НК, с което защитникът се съгласява в касационната жалба. Или, доколкото приетите за установени факти по делото са изпълвали с нужното съдържание съставите на описаните престъпления и законът е приложен в най-благоприятния за жалбоподателя като структура и санкция вариант до постановяване на съдебните актове, то не е налице ангажираното с жалбата касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането за оневиняване на жалбоподателя за тези му престъпления. Не се атакува решението за материална незаконосъобразност досежно престъплението по чл.313, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.2, ал.1 от НК. Релевираното в касационното производство като второ оплакване за несправедливост на наложената на подсъдимия поотделно за всяко престъпление и като общо наказание за всички от съвкупността санкция е неоснователно. Тя е определена при съобразяване на всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, под законовия минимум както за наказанието лишаване от свобода, така и за наказанието глоба, ползвайки законовата привилегия за приложението на чл.55, ал.1, т.1 и 2 и ал.3 от НК, след като на основание чл.371, т.2 от НПК е признал фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт. Наказанието му е определено и по-благоприятния за него закон, действал в периода на осъществяване на деянията – чл.257, ал.1(отм.) вр.чл.255, ал.1 и вр.чл.256(изм.) от НК (ДВ бр.62/97 г.), при по-нисък минимум на наказанията лишаване от свобода и глоба и липса на наказанието конфискация, въведено в ал.3 на чл.255 от НК (в редакцията му в ДВ бр.75/2006 г.). Законосъобразно е приложена и разпоредбата на чл.26, ал.1 от НК в редакцията й в ДВ бр.92/2002 г., с което съвкупността от престъпления е сведена до три продължавани, за които санкцията, определена от първоинстанционния съд не е коригирана във вреда на жалбоподателя и е отменено присъединеното наказание глоба в размер на 100 лв. Не е могло да бъде наложено, а и понастоящем е невъзможно налагане на наказание пробация, каквото наказание не е било предвидено за съответните престъпления, включително и при приложението на чл.55 от НК, а и наложеното по-благоприятно наказание глоба не е присъединено към наказанието лишаване от свобода. Последното в размер на 6 месеца не е явно несправедливо е няма основание за намаляването му на законовия минимум за този вид наказание в общата част на НК. Като цяло размерът на укритите данъчни задължения е твърде голям. Не са били налице и условията за приложението на чл.66, ал.1 от НК с оглед предишното му осъждане, но не за непредпазливо, а за умишлено престъпление, каквото и към 1998 г. е това по чл.343в, ал.1 от НК. Въззивният съд с основание се е съгласил с изводите на първоинстанционния за високата обществена опасност на деянията, осъществени в сравнително дълъг период от време, при съставяне и ползване на множество неистински и на документи с невярно съдържание, сочещи на изключителна упоритост у дееца да върши такива престъпления. Отчетен е изминалият период от време от разкриването на престъплението и реализацията на наказателната отговорност на жалбоподателя, което главно е дало основание на съда да смекчи наказанието лишаване от свобода, но в същото време е стигнал до законосъобразния извод, че това наказание следва да бъде изтърпяно ефективно, при наличието и на законова пречка за приложението на чл.66, ал.1 от НК. ВКС не намира убедителни съображения за приемане на противното, поради което така постановеното от апелативния съд следва да остане в сила, а жалбата на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.   Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 170 от 13.10.2009 г., постановено по ВНОХД № 274/2009 г. на Пловдивския апелативен съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: