О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №347 гр. София,22.05.2020 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2590 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк” АД срещу решение №1049 от 07.05.2019г. по гр.д.№4409/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав. С него е потвърдено решение №2234 от 09.05.2018г. по т.д.№77/2017г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от банката срещу М. Николова П., иск по реда на чл.422 от ГПК, за установяване съществуването на парични вземания за следните суми: сумата от 44 456,06 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 26.01.2016г. до окончателното й изплащане, сумата от 572, 02 лева, представляваща лихви за периода от 05.02.2016г. до 26.01.2017г., от които: 15,63 лева договорни лихви и 559,40 лева обезщетение за забава. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, като противоречащо на материалния и процесуалния закон, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Ответницата М. Николова П., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че към датата на подаване на заявлението не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредитния договор между страните. Посочил е, че по делото не е установено твърдяното от ищеца неизпълнение от страна на кредитополучателя, което да обуслови валидността на изявлението на банката, материализирано в нотариалната покана, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Изтъкнал е, че не е доказано и основание, въз основа на което банката е отклонявала от сметка на ответницата суми за погасяване на друг дълг с неустановен и неизяснен по делото произход. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №8/2017 от 02.04.2019г. по тълкувателно дело №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение, която аргументира с твърдението за това, че въпреки данните в заключението на съдебно - счетоводната експертиза за забава в плащането на погасителни вноски, съдът неправилно е приел, че банката не е имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът, в представеното от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №8/2017 от 02.04.2019г. не съставляват въпрос, а оплаквания за неправилно приложение на закона. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че аргументите, с които касаторът обосновава „очевидната неправилност” съставляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда поради неправилно интерпретиране на данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Тези оплаквания са основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не обосновават извод за очевидна неправилност, която може да бъде установена от мотивите на въззивното решение, без те да бъдат съпоставяни с доказателствата по делото. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. На ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1 500 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1049 от 07.05.2019г. по гр.д.№4409/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав. ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл.“Света Неделя“ №7, да заплати на М. Николова П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за касационното производство в размер на сумата на 1 500 лева /хиляда и петстотин лева/. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.