Р Е Ш Е Н И Е № 27 Гр. София, 14.05.2020 год. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, II отделение, в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА При участието на секретаря Силвиана Шишкова, като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т. д. № 335/2018 год., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационни жалби на МАРАЛ 5 ЕООД [населено място] и АЛЕКС – 5 ЕООД [населено място], чрез процесуалните им пълномощници, против решение на АС – Варна № 191/16.10.2017 г. по т.д.№ 68/2017 г. С него е потвърдено решение № 883/30.11.2016 г. по т.д.№ 228/2016 г. на ОС – Варна, с което е обявен за относително недействителен по отношение на ГОЛД КОРПОРЕЙШЕН ООД [населено място] извършеният от АЛЕКС – 5 ЕООД апорт в капитала на МАРАЛ 5 ЕООД на поземлен имот, находящ се в [населено място], Приморски парк „Горчивата чешма” - по скица, а по предходен документ за собственост – район „Приморски”, м-т „Свети Н.” 100, ведно с всички подобрения и приращения, включително с построената в същия сграда, съответно индивидуализирани, на основание чл.135 ЗЗД. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато по поставения въпрос, дали при предявен иск по чл.135 ал.1 ЗЗД съдът следва да спре производството на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, ако в друг съд е налице висящо исково производство между същите страни за установяване съществуването на вземането на ищеца, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с оглед постановяване на ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, както и служебно във връзка с неговата допустимост, с оглед последиците от неприлагане на нормата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, изяснени с мотивите на ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че при наличие на основание за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или въззивния съд, ВКС е длъжен служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – поради вероятната недопустимост на въззивното решение. В двете жалби се твърди, че обжалваното решение е недопустимо /поради неяснота относно основанието на претендираното от ищеца вземане и това, по което въззивният съд се е произнесъл, респ. – при нередовност на исковата молба/, евентуално същото е неправилно, като необосновано и незаконосъобразно при формиране на извода, че ищецът има вземане против длъжника. Моли се въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено, а предявеният иск – отхвърлен. Ответникът по касация – ГОЛД КОРПОРЕЙШЕН ООД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационните жалби. За да се произнесе по същество, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: От фактическа страна въззивният съд е намерил за установено сключването на договор за заем от 17.08.2017 г. относно сумата 2 500 000 евро, предоставена от ГОЛД КОРПОРЕЙШЕН ООД на АЛЕКС – 5 ЕООД, при договорна лихва от 6.5 % и срок за връщане - 4 години. С допълнително споразумение от 30.12.2011 г. страните по договора заем, както и В. А. и СЪНИ ПАЛАС 1 ЕООД изменят предходно допълнително споразумение от 23.12.2011 г., като определят, че размерът на задължението по договора за заем след извършените плащания възлиза на 730 639.56 евро – главница и 9 512.98 евро – мораторна лихва. С определение от 16.03.2012 г. по т.д.№ 5502/2011 г. СГС одобрява спогодба между страните по договора, която възпроизвежда съдържанието на посочените допълнителни споразумения и съгласно която заемополучателят прехвърля правото на собственост върху конкретни недвижими имоти, като остатъчната стойност от задължението по договора за заем в размер на 145 932.79 евро е платима в 3-годишен срок от подписване на спогодбата. При тези факти АЛЕКС – 5 ООД учредява ново дружество - МАРАЛ 5 ЕООД и внася непарична вноска в капитала му в размер на 300 000 лв., а по пазарна стойност – 1 041 500 лв., представляваща поземлен имот, ведно с построената в него сграда, подобрения и приращения, находящ се в [населено място], Приморски парк „Горчивата чешма”, м-т „Св. Н.” № 100. По спорните между страните въпроси от правна страна съставът на въззивния съд е приел, че ищецът по иск с правно основание чл.135 ЗЗД има задача да установи само качеството си на кредитор, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи интерес. Тъй като отменителният иск не е съединен с иск за вземането, правоотношенията, от които същото произтича, не стават предмет на делото и съдът не може да преценява, дали те съществуват, а изхожда от положението, че вземането е налице, ако то произтича от твърдените факти. Съобразно съдебната практика, съдът, разглеждащ ревокаторния иск, не може да проверява, съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако то не е отречено с влязло в сила решение. В настоящия случай вземането не само не е отречено, а напротив, е установено със съдебна спогодба с характер на влязло в сила решение /арг. от чл.234 ГПК/. Съдът е счел за процесуално преклудирано искането за инцидентно установяване недействителността на съдебната спогодба. По отношение на възраженията за нищожност на допълнителните споразумения и съдебната спогодба поради липса на основание, предмет, съгласие, евентуално противоречие с добрите нрави, съдебният състав е приел, че длъжникът не може да се брани с такива, доколкото същите се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Ответникът може да осъществи защитата си по тези отношения само по иска за вземането, какъвто не е предметът на настоящото производство. От друга страна, доколкото съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми, възраженията все пак са разгледани от състава на апелативния съд, но са намерени за неоснователни. За преклудирано е счетено възражението за унищожаемост на допълнителното споразумение от 30.12.2011 г. и съдебната спогодба, а за неоснователни – доводите за нередовност на исковата молба. Според съда, последните се основават на едновременно посочване на допълнителните споразумения и съдебната спогодба като основания на вземането на кредитора, в съдебната спогодба обаче същите са били описани, поради което се касае не за различни основания, а за индивидуализиране на вземането. В заключение, съдът е намерил атакуваната сделка за увреждаща, а ответниците – за свързани лица по смисъла на § 1 ДРТЗ /тъй като имат един и същ управител - В. А./, поради което за установено е прието и знанието за извършеното увреждане, респективно искът с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД е счетен за основателен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, по следните съображения: Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, ако съдът не приложи императивното правило на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт, както бе посочено по-горе, а при установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа, на който се намира обуславящото дело. В настоящия случай към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е било висящо т.д.№ 1180/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, с предмет – недействителност на вземането по съдебната спогодба, поради нейната нищожност /унищожаемост/. По-конкретно в това производство се иска установяване на нищожност на клаузата, представляваща уговаряне на допълнително плащане от 145 932,79 евро над цената за прехвърлено право на собственост на недвижим имот, прието от кредитора като окончателно плащане на претендираното остатъчно задължение по договор за заем, предмет на споразумение от 30.12.2011 г. и утвърдена като част от съдебната спогодба по т.д.№ 5502/2011 г. по описа на СГС, поради договарянето й без основание (по спор относно несъществуващ дълг, симулиран като лихвоносен заем, евентуално по вече разрешен с предходно споразумение спор за същия дълг), на основание чл.26 ал.2 пр.4 ЗЗД, евентуално за унищожаване на същата клауза от спогодбата, поради договарянето и потвърждаването й пред съда в хипотеза на заплашване на представителя на длъжника от представителя на кредитора, на основание чл.30 ЗЗД. Липсват данни делото да е приключило с влязло в сила съдебно решение - първоинстанционното решение е обжалвано и спорът е пренесен във въззивната инстанция. С оглед разрешението, дадено с ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, до приключване на което настоящото производство е било спряно, спорът за съществуването на вземането, което легитимира кредитора по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, е преюдициален по отношение на отменителния иск, затова в този случай съдът е длъжен служебно да приложи нормата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В цитирания акт на нормативно тълкуване се изложени мотиви, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Правилно и в съответствие с приетото в посоченото тълкувателно решение въззивният съд е преценил, че следва да изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти; както и че би могъл да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Не е съобразено обаче наличието на паралелен процес с предмет - отричане на вземането на кредитора, който е от значение за правилното разрешаване на спора по чл.135 ЗЗД, поради което има преюдициален характер по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и съставлява основание за спиране на производството на горното основание. По изложените съображения, след обезсилване на въззивното решение, делото следва да се върне за ново разглеждане на Варненския апелативен съд, който следва да спре производството, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК и да изчака влизането в сила на решението по т.д.№ 1180/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд. Настоящият съдебен състав, след преценка доводите на касаторите и данните по делото, не констатира наличие на нередовност на исковата молба, която на самостоятелно основание да води до недопустимост на обжалваното въззивно решение. При този изход от спора в касационната инстанция, разноските ще се дължат съобразно правилото на чл.294 ал.2 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 191/16.10.2017 г. по т.д.№ 68/2017 г. на Варненския апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, при спазване на посочените в мотивите указания. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: