6 Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. София, 08 март 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на осми февруари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора М. МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 14/ 2011 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Й. В., от[населено място], Софийска област, депозирана чрез защитника му- адв. И. Й., срещу въззивна присъда № 338 от 28. 10. 2010г., на Софийския градски съд, наказателно отделение, 9 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 2075/ 2010г., по описа на съда, с което е отменена присъда № 24 от 26. 03. 2010г., на Софийския районен съд, 11 състав, по НОХД № 13653/ 2009г., и е постановена нова. В касационната жалба на подсъдимия В. Й. В. се поддържа, че атакуваната въззивна присъда е постановена в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното с нея наказание е явно несправедливо- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на присъдата и оправдаване на подсъдимия, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане, или за намаляване размера на наказанието. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Жалбата се поддържа от неговия защитник, по изложените в нея съображения, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е основателна, поради което счита, че обжалваната въззивна присъда следва да бъде отменена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия В. Й. В. е частично основателна. С първоинстанционната присъда Софийският районен съд, 11 състав, е признал подсъдимия В. Й. В., за невиновен това, че в периода 2. 11.- 15. 11. 2008г., в[населено място], чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, отнел чужди движими вещи, на обща стойност 100, 30 лв., от владението на М. Г. М., без нейно съгласие, и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което го е оправдал по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК. С обжалваната въззивна присъда, Софийският градски съд, наказателно отделение, 9 въззивен състав, е отменил частично цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия В. Й. В. за виновен в това, че в периода 2. 11.- 15. 11. 2008г., в[населено място], чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, отнел чужда движима вещ- телевизор „Е.”, на стойност 90, 30 лв., от владението на М. Г. М., без нейно съгласие, и с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затвор, на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 ЗИНЗС. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В частта си, с която доводът за нарушение на материалния закон е развит в аспекта на недоказаност на обвинението, по което подсъдимият В. е признат за виновен и осъден, е неоснователен. Той е мотивиран с възражения срещу осъществената от втората инстанция доказателствена дейност, и основно- с твърдения за пороци при формиране на нейното вътрешно убеждение. Поддържа се, че атакуваната нова въззивна осъдителна присъда, е основана на предположения, при липсата на годни обвинителни доказателства, подкрепящи приетия от СГС извод за авторството на касатора по отношение на инкриминираното с обвинителния акт деяние. По настоящото дело въззивният съд е изпълнил в пълен обем задължението си, произтичащо от принципната норма на чл. 13 НПК, за разкриване на обективната истина в процеса, като е провел собствено съдебно следствие, и въз основа на събраните от него, и тези, от районния съд доказателства, е направил своите фактически констатации, поставени в основата на правните му изводи за вината и отговорността. Подробно и детайлно е обсъдил показанията на свидетеля Е. Д.- служител на VІІІ Р. на МВР- София, който е възпроизвел релевантните обстоятелства, относно срещата си с жалбоподателя, за изявлението на последния, че е извършил кражба на телевизор от вилната зона на П., който съхранява в ЖК „Д.”. На посочения от него адрес, деецът е завел полицейския екип и е предал процесната вещ, за което е съставен протокол за доброволно предаване, приложен на л. 18 от досъдебното производство. Безспорно е, че предаденият от В. телевизор е същият, който е бил отнет от вилата на пострадалата свидетелка М. М., при установените по делото обстоятелства, идентифициран е от нея, и й е върнат още в досъдебната фаза на процеса, за което е съставена разписката, приложена на л. 43 от досъд. производство. С показанията си, свидетелят Д. е възпроизвел личното си възприятие на устното изявление на подсъдимото лице, а именно, че в апартамент в ЖК „Д.” съхранява телевизорът, който преди това е откраднал от вилната зона в П.. Ето защо, не саморъчното вписване от касатора в протокола за доброволно предаване, а възпроизвеждащите го свидетелски показания са годният източник на доказателства за коментираното обстоятелство в случая. Възражението в жалбата, че свидетелят Д. е допуснат и разпитан в качеството на свидетел, в нарушение на забраната по чл. 118, ал. 2 НПК (макар да липсва изрично позоваване на цитираната норма), е неоснователно. Това е така, защото посоченият полицейски служител не е извършвал каквото и да било действие по разследването, нито пък коментираният протокол обективира подобно действие. В тази насока въззивната инстанция е изложила аргументирани съображения, съответни на закона, които се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което и преповтарянето им е безпредметно. Следва да се изтъкне само, че доброволното предаване не е регламентирано като отделен способ за събиране на доказателствата, за който НПК да предвижда конкретно установена процедура за провеждането му, тъй като за разлика от огледа на местопроизшествие, претърсването и изземването, и личният обиск, то има характера на т. нар. от наказателнопроцесуалната теория “доброволно изземване”. При липсата на интервенция от страна на компетентния орган в сферата на конституционно защитените права на гражданите с личен или имуществен характер, без съгласие от страна на лицето, срещу което е насочено конкретното действие, налагащо спазването на строго фиксирани законови правила, гарантиращи тяхното охраняване, процесуалната годност на посочения документ, не следва да бъде преценявана в контекста, лансиран от касатора. Намиращият се на л. 18 от досъд. производство протокол за доброволно предаване, установява единствено факта на предаването от подсъдимия В. В. на намиращия се в неговата фактическа власт телевизор, собственост на пострадалата М., фиксирано и като време и място. С други думи, коментираният протокол за доброволно предаване, който несъмнено не е такъв от действие по разследването, извършено по реда на НПК, представлява, от процесуална гледна точка, само и единствено документ, установяващ начина на приобщаване на вещественото доказателство към материалите по делото. Следва да се отбележи, че становището на ВКС, застъпено и в множество други негови решения (Вж. напр. Р 572- 2005г., І н.о., Р 983- 2005г., ІІІ н.о.) е последователно затова, че механизмът на събиране на веществените доказателства, може да бъде установяван чрез всички способи, регламентирани в НПК, включително и чрез гласни доказателствени средства, т.е. и чрез свидетелски показания. Втората инстанция не е направила неблагоприятни за подсъдимия правни изводи, основани на отказа му да дава обяснения по обвинението, както се твърди в жалбата- това е неговото процесуално право и от собствената му воля и решение зависи изборът на конкретна позиция по обвинението и въобще на процесуалното му поведение (доколкото последното не влиза в колизия с императивните правила на НПК). Ето защо, няма основание да бъде подкрепена тезата на жалбоподателя, че липсата на негови обяснения за начина по който инкриминираната вещ е попаднала у него, самостоятелно и дефинитивно прави невъзможно установяването на механизма за това- налице са показанията на пострадалата М., протокол за оглед, заключение на оценителна експертиза, писмените доказателства, идентифициращи конкретната отнета вещ- касова бележка, гаранционна карта, както и коментираните вече показания на свид. Д.. Като е основал изводите си на подробно обсъдената по- горе формирана доказателствена съвкупност, и е изложил убедителни съображения в подкрепа на приетите фактически положения, отговаряйки на доводите в протеста, с който е бил сезиран, второинстанционният съд не е нарушил процесуалните правила за оценка на доказателствата, и за формиране на вътрешното си убеждение по фактите, регламентирани в принципните норми на чл. 14, чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК. Доводът в жалбата, че приетите фактически обстоятелства са останали неподкрепени от доказателствата по делото, сочи на необоснованост, която е изцяло извън кръга на лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК отменителни основания и не може да бъде предмет на касационна проверка и обсъждане. Последната инстанция по фактите е въззивната и в нейните правомощия е контролът върху обосноваността на невлязлата в сила присъда- чл. 313, чл. 314 и 316 НПК. Поради изложеното, въпросът за авторството на престъплението, е решен законосъобразно от СГС, и в този смисъл, настоящият касационен състав напълно споделя съображенията му, аргументиращи осъждането на касатора за извършената от него кражба. Допусната е обаче частична незаконосъобразност на проверявания съдебен акт, тъй като деянието е квалифицирано по чл. 195, ал.1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК, вместо да бъдат приложени разпоредбите на намалената отговорност по чл. 197, т. 3, вр. чл. 195, ал.1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК. Това е така, защото самият въззивен съд е приел за установено, че именно деецът, по собствена воля, на 16. 01. 2009г. е завел полицейския служител Д. в жилището в ЖК „Д.”, където съхранявал инкриминирания телевизор и му го предал, след което вещта била върната на собственика си. Това налага, в рамките на релевирания довод за неправилно приложение на материалния закон, и доколкото се касае за осъществен от касатора по- леко наказуем състав на престъпление, ВКС да упражни контролните си правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 и 2 НПК, като измени обжалваната присъда и преквалифицира престъплението в такова по чл. 197, т. 3, вр. чл. 195, ал.1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК, ревизирайки и наказанието. Въз основа на гореизложеното, наказанието на подсъдимия също следва да бъде коригирано, предвид наличното основание за реализиране на намалената отговорност по чл. 197 НК. Принципно законосъобразно наказанието на В. е определено съгласно изискванията на чл. 54 НК, при значителен превес на смекчаващите обстоятелства в размер, близък до минималния, предвиден в закона. ВКС намира, че и при новата квалификация на престъплението, наказанието следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 54 НК, и съответно отмерено на една година и два месеца лишаване от свобода. Макар и конкретната степен на обществена опасност на деянието да не е висока, предвид стойността на отнетото имущество, самият деец е със завишена такава- с обременено съдебно минало, осъждан многократно, преимуществено за престъпления срещу собствеността. Очевидно е, че постановените по отношение на него осъдителни присъди, в голямата си част с ефективни наказания лишаване от свобода, не са произвели необходимия възпитателен и възпиращ ефект. Поради това, съобразно възприетата от настоящата инстанция правна квалификация, наказанието следва да бъде намалено от две години, на една година и два месеца лишаване от свобода. Липсва основание обаче за последващо смекчаване на санкцията, което би се оказало проява на немотивирана снизходителност, и в разрез с всички регламентирани от закона принципи за индивидуализацията и. Не са налице в случая нито многобройни, нито изключителни смекчаващи обстоятелства, обосноваващи приложението на чл. 55 НК, при което и най- лекото наказание, предвидено в санкционната част на нормата от особената част на НК (в случая три месеца лишаване от свобода, съгласно общото правило на чл. 39, ал. 1 НК), да се оказва несъразмерно тежко. Ето защо, касационната инстанция намира, че така определено, наказанието на подсъдимия В. В. е съобразено с реализиране целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Предвид горните съображения, ВКС в настоящия си състав прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 и 2 НПК, следва да измени обжалваната въззивна присъда в посочения по- горе смисъл. В останалата си част, като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, същата следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 и 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 338 от 28. 10. 2010г., на Софийския градски съд, наказателно отделение, 9 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 2075/ 2010г., по описа на съда, В ЧАСТТА, с която подсъдимият В. Й. В., от[населено място], обл. Софийска, е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, на две години лишаване от свобода, като: ПРЕКВАЛИФИЦИРА престъплението в такова по чл. 197, т. 3, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК; НАМАЛЯВА размера на наказанието, наложено на подсъдимия В. Й. В.- на ЕДНА ГОДИНА и ДВА МЕСЕЦА лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваната въззивна присъда в останалата й част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: