Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр.София, 22.07.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдията Д. С. гр.дело № 2437/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4424/10.05.2018 г., подадена от Военно формирование 26690, [населено място], представлявано от подполоковник М. М. – началник, чрез пълномощника младши юрисконсулт Г. Даракчийска, против въззивно решение № 122/26.03.2018 г. по възз.гр.д. № 61/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено решение от 15.12.2017г., постановено по гр.д. № 3039/2016 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, и са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК от Военно формирование 26690, [населено място], искове, с които на основание чл. 256, ал. 1, т. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България/ЗОВСРБ/ се иска да се приеме за установено, че М. И. Ц. дължи на Военно формирование 26690, [населено място] сумата от 28 775, 54 лв., представляваща стойността на липсващи стокови-материални ценности в поверения му склад „общо разходни материали“ по акт за начет от 28.04.2016 г., сумата от 112,13 лв., представляваща обезщетение за вреди от забава в размер на законната лихва върху първата сума за периода от 15.04.2016 г. до 28.04.2016 г., както и законна лихва върху главницата за времето от 29.07.2016 г. до окончателно изплащане на сумата. В касационната жалба и в представената писмена защита от касатора се релевират подробни доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материални и процесуални норми и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове със законните последици. Ответникът по касация – М. И. Ц., представляван от адв. Л. М., в представени писмен отговор и писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. С определение №3 от 03.01.2019г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос : кога ревизионният акт е редовен и каква е материалната доказателствена сила на констатациите в ревизионния акт, когато той не е съставен по надлежния ред, поради противоречие със задължителната за съдилищата практика - т. 12 от ППВС № 5 от 15.12.1955 г. По поставения правен въпрос задължително за съдилищата тълкуване е дадено с ППВС № 5 от 15.12.1955г. Съгласно т.12 от същото, фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние на ответника, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, размерът /паричната стойност/ на щетата и др. се считат за истински до доказване на противното. Р. акт има пълна доказателствена сила относно тези факти до оборването му. Констатираните в ревизионния акт факти се считат за доказани при условие, че същият е редовен - съставен от компетентен орган в кръга на компетенциите му и по формите, предвидени за неговото съставяне. Актът се счита за документиран, когато фактическите констатации в него се основават на допустими от закона доказателства, проверени по надлежен ред от контролен орган. В подкрепа възраженията на ответника по оборването на ревизионния акт и за установяване на фактите, които страните навеждат, в производството по финансови начети могат да се събират от съда всякакви доказателства, допустими от ГПК, при ограниченията, предвидени в този кодекс /т.14/. Тези правни разрешения, макар и дадени при старата уредба на начетните производства, са актуални и при настоящата уредба и не са загубили сила. В този смисъл е и трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество решения, в това число и постановени по реда на чл.290 ГПК / пр. решенията на ВКС,ІV ГО, постановени по гр.д.№1338/2012г., гр.д.№ 516/2011г.и др./ , сред които и посочените от касатора, която настоящият състав споделя напълно. Съгласно последната, пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Длъжностните лица не носят имуществена отговорност при изпълнение на незаконно или неправилно разпореждане на ръководителя, в случаите когато са възразили писмено срещу това разпореждане, освен ако изпълнението на разпореждането не съставлява престъпление; освобождават се от имуществена отговорност в хипотезите на чл. 30 ЗДФИ. Имуществената отговорност се изключва, когато вредите са резултат на естествени фири, непреодолима сила или случайно събитие, нормален производствено-стопански риск, неизбежна отбрана в рамките на необходимите предели или констатирани по надлежния ред вредоносни действия на трети .Вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си. Тъй като деецът във волевия си акт може пряко да цели увреждането или да допуска настъпването му, умисълът може да бъде пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата на умисъла. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство. Вредата, за която се носи отговорността е само имуществена и от вида на претърпяната загуба. Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, извършена по ЗДФИ, чийто констатации са вписани в акт за начет. В него се отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Съдържанието на акта за начет е определено в чл. 43, ал. 2 ППЗДФИ, като няма изрично задължение да се обосновават хипотезите по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ. Те се следват от съдържанието по 43, ал. 2, т. 4 ППЗДФИ, като съдът сам ще квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца или е от липси или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. За да намери приложение презумпцията по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, че фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното, е необходимо актът за начет да е съставен по надлежния ред: проверката да е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет да са връчени на материално отговорното лице и да съдържат мотивирано заключение на финансовия инспектор по становището и подадените възражения. Когато актът за начет не е съставен по надлежния ред, отпада неговата материална доказателствена сила. Това не е пречка да бъде реализирана отговорността на начетеното лице, но увредената организация трябва да докаже пред съда констатациите по акта с други доказателствени средства. В процесния случай производството по делото е образувано по предявен по реда на чл.422 ГПК от Военно формирование 26690, [населено място], против М. И. Ц. установителен иск по чл. 256, ал. 1, т. 2 ЗОВСРБ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 28 775, 54 лв., представляваща стойността на липсващи стоково-материални ценности в поверения му склад „Общо разходни материали“ по акт за начет от 28.04.2016 г., както и сумата от 112, 13 лв., представляваща обезщетение за вреди от забава в размер на законната лихва върху първото вземане за периода от 15.04.2016 г. до 28.04.2016 г., както и законна лихва върху главницата за времето от 29.07.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, съгласно издадената заповед за изпълнение в заповедното производство. Съдът е отграничил като безспорни фактите, че М. И. Ц. е бил на военна служба във Военно формирование 26690, [населено място], изпълнявайки длъжността „специалист по осигуряване на материални средства“, в периода септември 2013 г. – август 2014 г. е бил на обучение, като в това време инвентаризация не е извършвана, а заместник на ответника не е назначаван, липсващите материални ценности се отнасят до „…396 вида номенклатури на обща стойност 6 193, 15 лв. по отчетни цени, основаните липси са от апарат оксиженов комплект двигател за ЕВ-612, двигател Д-550 225-2201, електрическа помпа 25Е-32А, кардолента, челюсти за менгеме „С.“, „Ш.-лак“ 20 килограма…“ Остойностяването на липсващите ценности било направено чрез сваляне на цени от интернет – оферти на шестнадесет фирми, търгуващи с материални средства, установени като липси – акт за начет от 28.04.2016г. При тези данни съдът е намерил, че предявените искове са недоказани. Посочил е, че в процесния акт за начет фактическите констатации се свеждат до брой номенклатури, без да бъдат упоменати и без да е посочена стойността на всяка една, а само са изброени няколко вещи, съставляващи „основни липси“. Основният решаващ мотив на въззивния съд е, че съдържанието на акта за начет не отговаря на изискванията по чл. 22, ал. 1 и ал. 2 ЗДФИ. Прието е, че в хода на ревизионното производство е допуснато съществено нарушение на процедурата по установяване на щетите, поради което актът за начет е нередовен и отпада обвързващата доказателствена сила на фактическите му констатации по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ. Окръжен съд – Велико Търново е счел, че липсват доказателства, които да установяват вземанията на Военно формирование 26690, [населено място]. Отделно е прието, че остойностяването на така наречените от актосъставителя „основни“ липсващи ценности е извършено произволно, тъй като е извършено по съпоставка с цени в интернет. Поради пороците в акта за начет, съдът е приел, че не е възможно да приложи разпоредбата на чл. 162 ГПК. Изводите, които е направил въззивният съд по отношение на доказателствената сила на процесния акт за начет противоречат на възприетото в отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. В случая няма спор между страните по делото, че ревизията е възложена и проведена съобразно правилата, регламентирани в чл. 21 и чл. 22 Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ), а съставеният акт за начет е съставен по предвидените в този закон процедура и ред - проверката е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет са връчени на материално отговорното лице и съдържат мотивирано заключение на финансовия инспектор по становището и подадените възражения. Както бе посочено и по-горе в решението в разпоредбата на чл. 43 ППЗДФИ е посочено необходимото съдържание на акта за начет, като изрично е и изискването констатациите в същия да бъдат документирани със справки, таблици, констативни протоколи, обяснения на задължените лица, заверени преписи или копия от документи, заключения на вещи лица и др./чл. 44 от ППЗДФИ/. В случая и тази норма е спазена, тъй като приложенията към акта за начет, към които има нарочни препратки в него, са неразделна част от последния – наличието на тези приложения е факт, който е игнориран от въззивния съд. По делото не са събрани доказателства, които да опровергават приложението на чл. 179, ал. 1 ГПК, липсва и такова възражение от страна на ответника в първоинстанционното производство. Възраженията на последния са единствено по съществото на правния спор – че няма липси, че няма вина и несъгласие с оценяването на посочените като липсващи стоковоматериални ценности. Същевременно изложените от съда доводи, че съдържанието на акта за начет не отговаря на изискванията по чл. 22, ал. 1 и ал. 2 ЗДФИ , тъй като описанието на липсващите материални ценности само като брой номенклатури е непълно и остойностяването им е направено произволно по цени от интернет, са неотносими към преценката за редовност на акта. Предвид изложеното решението, основано на извода, че процесният акт за начет е нередовен и поради това отпада доказателствената му сила, е постановено при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с отговора на повдигнатия правен въпрос. Същото е неправилно и необосновано и поради това, че е постановено при допуснати от съда нарушения на процесуалния закон. Оплакванията на касатора в тази насока са основателни. Като решаваща инстанция по същество, съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е процедирал така и в мотивите на въззивното решение е застъпено обратното становище – след като е формирал извода, че актът е нередовен и отпада неговата доказателствена сила, съдът се е задоволил да изрази единствено извод, че липсват доказателства, които да установяват вземанията на Военно формирование 26690, [населено място], както и че че остойностяването на така наречените от актосъставителя „основни“ липсващи ценности е извършено произволно, тъй като е извършено по съпоставка с цени в интернет. Съдът на практика е формирал изводите си по спорното право без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните. Мотивите му се състоят от крайните решаващи изводи, без да са изложени каквито и да са фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността им, въпреки релевираните във въззивната жалба и отговора по нея оплаквания в тази насока и по същество изразяват проверяваща, а не решаваща дейност. В този смисъл актът на въззивния съд е постановен при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото императивната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В конкретния случай изцяло липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, а изложените правни съждения са фрагментарни и без определена логическа последователност. Липсва каквото и да е обсъждане на релевираните от страните във въззивната жалба и подадения срещу нея отговор доводи и възражения. В този смисъл следва да се приеме, че по отношение на решението е налице липса на мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК, което е основание за отменяването му, а доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция - и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл.293, ал.3 ГПК/. В новото си решение въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните, и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира своите фактически и правни изводи по същество на спора. Необходимостта решението по делото да установява ясно и несъмнено установените факти и правата на страните е не само с оглед изпълнение на процесуалната норма на чл.236 ал.2 ГПК и съобразяване със задължителната за съдилищата практика, но и с оглед осигуряването на възможността неговата правилност да бъде проверена от касационната инстанция. Въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноските, направени по делото пред настоящата инстанция. Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение №122 от 26.03.2018г., постановено по възз.гр.д. № 61/2018г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Велико Търново за ново разглеждане от друг съдебен състав при съобразяване на указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: