Р Е Ш Е Н И Е № 251 София, 04.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1023 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. П., срещу решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав, допълнено по отношение на разноските с определение от 11.02.2015г., в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, както и в частта, в която след частична отмяна на решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствен цех, без основание в периода от 01.08.2011г. до 31.03.2012г., до размер на 7 633,84 лева. С първоинстанционното решение в потвърдената му част [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лева, предявен като частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи платени на неосъществено основание суми по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2012г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 500 лева, предявен като частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода от 04.05.2012г. до 23.11.2012г., като искът за лихви е отхвърлен за периода от 01.08.2011г. до 04.05.2012г.; отхвърлен е предявеният от [фирма] против [фирма] главен насрещен иск за заплащане на сумата 41 072,43 лева, представляваща обезщетение за прекратен договор за наем, сключен между страните на 01.08.2011г.; отхвърлен е и предявеният от [фирма] против [фирма] евентуален насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за обезщетение вместо ползване – неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. за разликата над 7 633,84 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо или алтернативно – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че с исковата молба са предявени два обективно съединени иска, основани на два отделни и различни договора между същите страни, като нито в исковата молба, нито в уточнителната молба от 29.11.2012г. двата иска са разграничени по цена, а цената на двата иска е посочена общо и общата сума е поискана за присъждане в петитума на исковата молба. Твърди, че изрично е заявено, че се касае до частичен иск, като не е уточнено каква част от сумите по всеки от договорите се претендира. Поддържа, че тъй като първата инстанция е счела за основателни и двата иска и ги е уважила в пълния предявен общ размер по исковата молба, без да е уточнено по кой иск каква сума се присъжда, във въззивната жалба изрично е навел довод за този порок на първоинстанционното решение, но въззивният съд не е дал отговор на това оплакване. Същевременно въззивният съд е приел, че основателен е само първият иск – произтичащ от договора за наем, а относно втория обективно съеднен иск, който е основан на договор за изработка /за възлагане на СМР/, е приел, че е неоснователен, тъй като този договор е самостоятелен и е изпълнен от ответника, но въпреки това не е постановен отхвърлителен диспозитив, а първоинстанционното решение е потвърдено изцяло. Поради това поддържа, че съдилищата са се произнесли по нередовна искова молба. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че сключеният между страните договор за наем не е бил влязъл в сила поради несбъдване на отлагателното условие. Счита, че клаузата на т.2.1. от договор за наем не съставлява отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд неправилно е счел за неоснователен главният насрещен иск, като този извод е направен във връзка с неправилната оценка на наемния договор. Поддържа, че въззивният съд неправилно е счел за неоснователен и евентуалния насрещен иск, като се е произнесъл по въпрос и на основание, които не са въведени с въззивната жалба на насрещната страна. Твърди, че по делото е безспорно доказан фактът, че ищецът е ползвал имота през целия период, поради което счита, че следва да му бъде присъдено обезщетение в размер, определен от счетоводната експертиза.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
С определение № 554 от 07.07.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лева, предявен като частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи платени на неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2012г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 500 лева, предявен като частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода от 04.05.2012г. до 23.11.2012г., и е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен евентуален иск за обезщетение за ползване на недвижим имот за разликата над 7 633,84 лева до 50 000 лева, както и в частта, в която след частична отмяна на решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма] насрещен евентуален иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствен цех, без основание в периода от 01.08.2011г. до 31.03.2012г., до размер на 7 633,84 лева, както и в частта. Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: „Как следва да процедира въззивният съд при направено във въззивната жалба оплакване за нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на посочена цена и размер на претенцията по всеки обективно предявен иск и дължи ли въззивният съд проверка на редовността на исковата молба и даване на указания за отстраняване на нередовностите й ?“, както и по материалноправния въпрос, отнасящ се до преценката за наличие на неоснователно обогатяване по отношение на собственика на имота при осъществено ползване на имота от наемателя по наемен договор, невлязъл в сила поради несбъдване на отлагателно условие.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Производството е образувано по предявени от [фирма] против [фирма] обективно кумулативно съединени искове за заплащане на сумата 25 500 лева, представляваща част от цялата заплатена по два договора сума от 130 804,86 лева и на сумата 500 лева, представляваща част от законната лихва върху сумата 130 804,86 лева, считано от датата на плащането, чийто /на лихвата/ пълен размер е 12 612,22 лева. С молба от 29.11.2012г. ищецът е уточнил периода и размера на претендираната лихва. Ищецът е изложил твърдения, че на 01.08.2011г. е сключил с ответника договор за наем, с който ответникът като наемодател се е задължил да му предостави ползването на недвижим имот – Цех за производство на полиетиленови торбички с обща квадратура 2 200 кв.м., както и че е заплатил авансово наемната цена за първата година от срока на договора за наем в размер на 68 454,05 лева и ДДС върху нея в размер на 13 690,81 лева. Твърди още, че се е съгласил да поеме част от разходите за извършване на довършителни строително-монтажни работи, необходими за ползване на имота по предназначение като цех за производство на полиетиленови торбички, поради което на 01.08.2011г. е сключил с ответника договор за възлагане на СМР само и единствено поради това, че е наемател на имота и е щял да го използва за срок най-малко от пет години. Твърди, че е изпълнил и задълженията си по договора за възлагане на СМР, като е заплатил стойността на договорените СМР в размер на 40 550 лева и ДДС в размер на 8 110 лева. Ищецът е изложил твърдения, че ответникът не е изпълнил задълженията си за завършване на обекта и за осигуряване на присъединяването му към разпределителната електрическа мрежа, без което не може да използва имота по предназначение. Поддържа, че в договора за наем е предвидено, че влиза в сила от датата, на която наемодателят свърже цеха с електрическата мрежа, без да е посочен срок за изпълнение, но на основание чл.69 ЗЗД многократно е поискал от ответника да изпълни задължението си, както и да предостави ползването на имота по предназначението му. Твърди, че поради неизпълнение на това задължение и на основание чл.87, ал.2 ЗЗД е изпратил нотариална покана и е развалил договора за наем, както и е поискал връщане на платените по двата договора суми, тъй като поради забавата на ответника изпълнението е станало безполезно. С оглед на това, че ответникът не е в състояние да му предостави ползването на наетия имот по предназначение, счита, че сумите, заплатени по договора за възлагане на СМР от 01.08.2011г., се явяват заплатени на отпаднало основание и също подлежат на връщане.
Предявени са от ответника [фирма] и насрещни искове – главен иск за заплащане на сумата 21 000 евро или 41 072,43 лева, представляваща обезщетение за прекратения от ищеца наемен договор не според клаузите на чл.2.3. и чл.2.5 от същия, и евентуален иск за заплащане на сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за ползване на имота от ищеца без правно основание през периода от 01.08.2011г. до началото на април 2012г., в случай че съдът приеме, че договорът за наем не е влязъл в сила съобразно чл.2.1 от него.
В отговора си ответникът е направил възражение за нередовност на исковата молба поради това, че не е уточнено по всеки от обективно съединените частични искове каква сума се претендира.
Първоинстанционният съд, след като е приел, че ответникът [фирма] е получил наемната цена и стойността на извършените СМР в имота на неосъществено основание – чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, го е осъдил да заплати на ищеца [фирма] сумата 25 000 лева по предявен частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи заплатени на неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от предявяването на иска до окончателното плащане, и сумата 500 лева по предявен частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода 04.05.2012г. до 23.11.2012г.; отхвърлил е предявеният главен насрещен иск и е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД самата 7633,84 лева, представляваща обезщетение вместо ползване – неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г., ведно със законната лихва от 19.12.2012г. до окончателното й плащане, като е отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен размер от 50 000 лева.
Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете страни: въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният против него евентуален насрещен иск, и въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените против него обективно съединени частични искове и в частта, в която са отхвърлени предявените от него при условията на обективно евентуално съединяване насрещни осъдителни искове. Във въззивната си жалба ответникът [фирма] е изложил оплакване, че първоинстанционния съд не е разграничил предявените от ищеца два иска – за връщане на суми по всеки от двата договора, сключени между страните, както и че нито в исковата, нито в последващата уточнителна молба, нито по-късно по делото, ищецът не е разграничил каква сума по кой от двата договора претендира, като е посочена само обща цена на частичните искове по двата договора в размер на 25 000 лева.
Въззивният съд, по предявените първоначални искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, е посочил, че е оспорена тяхната допустимост поради липса на разграничение на претенциите по двата договора, както и е оспорена тяхната основателност. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че така предявените искове са основателни. Изложил е съображения, че договорът за наем, сключен между страните на 01.08.2011г., съдържа клауза с отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД – клаузата на чл.2.1, която предвижда влизането на договора в сила от датата, на която цехът за производство на полиетиленови торбички бъде свързан от наемодателя с електрическата мрежа, и това обстоятелство се установява с двустранно подписан протокол, т.е. действието на наемния договор е поставено в зависимост от осъществяването на бъдещо несигурно събитие. Тълкувайки клаузите на договора поотделно и в тяхната взаимовръзка, въззивният съд е приел, че очакванията на страните са били за електрозахранване на обекта с подходящ за производствени нужди ток с оглед използването на имота по предназначението му – като цех, в рамките на разумен срок, поради което са договорили и авансово плащане на наемната цена за първата година в срок до 15.10.2011г. Посочил е, че ако снабдяването с ел.енергия е вече факт, страните не биха договорили обсъжданата клауза. Приел е, че до отправянето на поканата за връщане на платената наемна цена за една година в края на април 2012г. включването на обекта към електропреносната мрежа и захранването му с ел.енергия за производствени цели не са били реализирани, т.е. отлагателното условие, за което не е договорен срок, не е настъпило. Взел е предвид, че ответникът не е доказал сбъдването на условието по предвидения в договора начин, а от събраните писмени доказателства се установява, че свързването е осъществено около една година след отправянето на поканата за разваляне на договора. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че платеното по договора за наем се явява плащане с оглед на неосъществено основание, то превишава цената на частичния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД и същият се явява основателен и доказан. Приел е, че цялата сума, част от която се претендира, включва и плащания по договора за СМР, но за разликата над 82 144,86 лева, платени по договора за наем, тази сума не е недължимо платена. Счел е, че паричната престация 48 660 лева е в изпълнение на договор между същите страни за възлагане на СМР на процесния обект и представлява правомерно платено възнаграждение за извършени от изпълнителя СМР, а не плащане в изпълнение на договора за наем. Изложил е съображения, че обект на сила на пресъдено нещо е само предявената част от спорното право, а тя е в рамките на сумата 82 144,86 лева, платена по договора за наем, разликата над 25 500 лева не е предмет на настоящото производство и спорът за нея би се решил в бъдещ исков процес при евентуално предявяване на нов частичен иск за остатъка от сумата 130 804,86 лева. По тези съображения въззивният съд е приел, че изводите на двете инстанции за основателност на частичния иск с цена 25 500 лева съвпадат, както и че е основателна в предявения размер и акцесорната претенция за мораторна лихва, считано от изтичане на срока, съдържащ се в поканата за доброволно изпълнение от 27.04.2013г.
По главния насрещен иск въззивният съд е приел, че правото на разваляне на договора е преобразуващо и има акцесорен характер – може да възникне само ако е възникнало правоотношение по двустранен договор, какъвто е наемният. Приел е, че договорът за наем, сключен под отлагателно условие, не е породил действие и не може да бъде развален с предизвестие през май 2012г. и поради това предприетите действия по прекратяване на облигационната връзка с разваляне се явяват безпредметни.
С оглед неоснователността на предявения главен насрещен иск въззивният съд е разгледал евентуалния насрещен иск за сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за ползване на чужд имот без основание в периода от сключване на наемния договор – 01.08.2011г. до 31.03.2012г. Посочил е, че исковият период предхожда присъединяването на цеха към електрическата мрежа и въвеждането му в експлоатация. В съответствие с изложеното е заключил, че през този период от 8 месеца, считано от сключването на наемния договор, наетият обект не е функционирал като цех за производство на полиетиленови торбички и не е използван по предназначението му, а чрез събраните гласни доказателства се установява, че през периода сградата е била склад, в нея са извършвани ремонтни работи по договора за СМР между страните от 01.08.2011г., складът е оборудвано помещение с мебели за офис, производствена дейност не е осъществявана. Въз основа на събраните доказателства и признанието, съдържащо се в исковата молба, е приел за установено, че ползването на имота от [фирма] през процесните 8 месеца е безспорно установено. Изложил е съображения, че това ползване на имота не е лишено от правно основание, тъй като през процесния период е изпълняван договор за СМР, по който [фирма] е възложител, а собственикът на имота и наемодател – изпълнител. Приел е, че наемателят– ответник по насрещният иск има право във всеки момент от изпълнението да извършва проверка относно качеството, количеството на СМР, срочността на тяхното изпълнение по силата на чл.17 от същия договор, за изпълнение на контролните си правомощия възложителят на СМР се нуждае от достъп до имота, какъвто му е бил осигурен от собственика – наемодател, т.е. не е налице ползване на чужд имот без правно основание и липсва един от елементите на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че в случая е налице валидно правоотношение по договор за строителство, както и породено правно очакване от сделка, сключена под отлагателно условие, намираща се във висящо положение, от сбъдването на условието биха се породили с обратна сила права за ползвателя, произтичащи от наемно правоотношение съгласно чл.25, ал.2 ЗЗД. Поради това е приел, че на предявеното основание насрещния иск се явява недоказан и следва да бъде изцяло отхвърлен.
По поставения процесуално правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в т.5 на ТР № 1от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК, т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС, решение № 74 от 26.05.2014г. по т.д. № 2992/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 225 от 11.08.2014г. по гр.д. № 6779/2013г. на ВКС, ГК, г.о., в която се приема, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение. При констатация за недостатъци на исковата молба, въззивният съд е длъжен да даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. В случай, че нередовностите на исковата молба не бъдат отстранени, първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено.
По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Съгласно постоянната съдебна практика - решение № 293 от 30.09.2015г. по гр.д. № 119/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 18 от 04.02.2016г. по т.д. № 32/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 409 от 20.06.2012г. по гр.д. № 1411/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 193 от 02.10.2010г. по т.д. № 1087/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 398 от 06.08.2014г. по гр.д. № 1933/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД. С оглед на това следва да се приеме, че осъществено ползване на недвижим имот от страна на наемателя по наемен договор, невлязъл в сила поради несбъдване на предвидено в него отлагателно условие, при липса на други уговорки между страните, представлява държане без основание на имота и води до обогатяване на наемодателя – държател, за което се дължи обезщетение на собственика - наемодател.
По основателността на касационната жалба:
Исковата молба, предявена от [фирма] е нередовна. С нея са предявени обективно кумулативно съединени искове за връщане на заплатени от ищеца на ответника суми по два договора, сключени между страните – договор за наем и договор за възлагане на СМР, както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тези суми, считано от заплащането им до предяваване на исковата молба. Исковете са предявени като частични, но ищецът не е посочил какъв е размерът на сумата, която претендира по всеки един от частичните искове– посочил е какъв е размерът на сумата, заплатена по всеки от двата договора и подлежаща на връщане от ответника, но не е посочил каква част от всяка от тези суми претендира с предявените частични искове. Не е налице един частичен иск за връщане на общата сума, заплатена по двата договора, а два обективно кумулативно съединени частични иска, тъй като всяка от претенциите се основава на различни факти. Не е посочен и размерът на претендираната законна лихва върху всяка една от двете главници за периода от заплащането им до завеждане на исковата молба. Поради това, при липса на посочена цена на всеки един от предявените частични искове, исковата молба се явява нередовна. Възражение за нередовност на исковата молба е било направено от ответника с отговора и е било поддържано и във въззивната жалба. При това положение задължение на въззивния съд е било да се произнесе по това възражение, а такава проверка е следвало да извърши и служебно съгласно чл.269 ГПК с оглед задължението му да следи за допустимост на произнасянето на първоинстанционния съд в обжалваната част, и да констатира нередовността на исковата молба, като предприеме действия по отстраняването й. Като не е изпълнил това свое задължение, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили в частта по предявените първоначални искове и делото следва да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд за извършване на процесуални действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба.
Касационно обжалване е допуснато и на решението на въззивния съд по предявения от ответника [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за ползване на имота от ищеца без правно основание през периода от 01.08.2011г. до началото на април 2012г., в случай че съдът приеме, че договорът за наем не е влязъл в сила съобразно чл.2.1 от него. Същественият въпрос, обуславящ произнасянето по този иск, е включен в предмета на производството по първоначалните искове и ще се разреши при новото разглеждане на делото и произнасянето по тях. Поради това въззивното решение в частта по насрещните искове следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато за ново произнасяне от въззивния съд в зависимост от произнасянето по първоначалните искове.
На страните не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, като по разноските следва да се произнесе въззивният съд с оглед изхода на спора.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.4 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав, допълнено в частта за разноските с определение от 11.02.2015г., в частта, в която е потвърдено решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав в частта, в която [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лева, предявен като частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи платени на неосъществено основание суми по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2012г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 500 лева, предявен като частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода от 04.05.2012г. до 23.11.2012г., като искът за лихви е отхвърлен за периода от 01.08.2011г. до 04.05.2012г.
ОТМЕНЯ решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав, допълнено в частта за разноските с определение от 11.02.2015г., в частта, в която е потвърдено решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] евентуален насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за обезщетение вместо ползване – неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. за разликата над 7 633,84 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева и в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствен цех, без основание в периода от 01.08.2011г. до 31.03.2012г., до размер на 7 633,84 лева.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав на съда.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|