Р Е Ш Е Н И Е № 194 София, 7 април 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Красимир Харалампиев наказателно дело № 1184/2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по обща жалба от защитника на подсъдимите Х. Й. М. и Р. Х. Й. и жалби лично от подсъдимите срещу въззивно решение № 1, постановено на 11.01.2011 год. на Варненския апелативен съд по внохд № 376/2010 год., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. В касационната жалба от защитника на двамата подсъдими и личните им такива се сочат касационните основания за проверка по чл. 348 ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК. Неправилно е приложен материалния закон предвид на това, че според защитата фактологията по делото сочи за квалификация на деянието по чл. 124, ал. 2 от НК, а не така, както е приел съда по чл. 124, ал. 1 от НК. На следващо място се твърди, че съдилищата са определили наказанията на подсъдимите при условията на чл. 58а от НК, но в редакцията на разпоредбата на ДВ бр. 26/2010 г., вместо при редакцията на ДВ бр. 27/2009г., която е по-благоприятна за подсъдимите. Прави се искане за изменение на въззивното решение с приложение на закон с по-леко наказуем наказателен състав, като се приложи правилната редакция на чл. 58а от НК и се намалят наложените на М. и Й. наказания, както и размерите на присъденото обезщетение. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не е подкрепено с конкретни доводи, а е посочено, че са налице…”множество неизяснени обстоятелства, описани във въззивната жалба, но нито едно от тях не е обсъдено от въззивната инстанция…”, т.е. от така изложеното може да се съзре оплакване за неизпълнени задължения от въззивния състав по чл. 339, ал. 2, във вр. чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 1, т.т. 3 и 7 от НПК. Пред касационната инстанция защитниците на подсъдимите поддържат жалбите им по изложения в тях и в представените писмени допълнения съображения и искания. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци изразява лично и в представеното писмено възражение становище, че жалбите на касаторите са неоснователни и като такива, следва да се оставят без уважение, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава също заключение, че жалбите на подсъдимите са неоснователни и следва да се оставят без уважение, защото не са налице релевираните в жалбите основания за отмяна или изменяване на въззивния акт. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 67 от 13.09.2010 год. по нохд № 159/2010 год. на Търговищкия окръжен съд подсъдимите Х. Й. М. и Р. Х. Й. са признати за виновни в това, че на 31.12.2009 год. около 23.30 часа в[населено място], при условията на независимо съпричиняване, вследствие на умишлено нанесена от М. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно разстройство на здравето, опасно за живота и на умишлено нанесена от Й. средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето временно опасно за живота, са причинили по непредпазливост смъртта на Т. Ц. Н. от същото село, като за Й., деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК-за М. и чл. 124, ал. 3, пр. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1,б.”а” НК-за Й. и чл. 54 от НК-за двамата, са осъдени както следва: -Х. Й. М.-на дванадесет години лишаване от свобода; -Р. Х. Й.-на десет години лишаване от свобода. Подсъдимият Х. Й. М. е признат за виновен по същото време и място да е извършил престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, за което и във вр. чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание на М. от дванадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 58а, ал. 1 НК/редакция на ДВ бр.26/2010 г./ съдът е намалил наложените наказания на подсъдимите и ги определил в размер на осем години лишаване от свобода-за М. и шест години и осем месеца лишаване от свобода-за Й.. На основание чл. 61, ал. 2 от ЗИНЗС съдът е определил наложените наказания подсъдимите да изтърпят при първоначален „Строг” режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от наказанията е приспаднато времето, през което Х. М. и Р. Й. са били с мерки за неотклонение-първият с „Д. арест” от 20.06.2010 год., а вторият със „Задържане под стража” от 02.01.2010 год. до обявяването на присъдата-13.09.2010 год. На основание чл. 70, ал. 7 от НК съдът е постановил Р. Й. да изтърпи отделно неизтърпяната част от присъдата по нохд №388/2004 год. на Т. окръжен съд в размер на една година, шест месеца и двадесет и четири дни. Подсъдимите Х. Й. М. и Р. Х. Й. са осъдени да заплатят солидарно на граждански ищци П. В. Н. и Д. Т. Ц. сумите от по четиридесет хиляди лева за всеки от тях, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.01.2010 год., както и сумата от четиристотин лева представляващи направени от ищците разноски по делото, като до пълния му предявен размер, гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. По реда на чл. 189, ал. 3 и чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК съдът се е произнесъл по направените по делото разноски и по дължимата такса върху размера на уважения иск, които присъдил в тежест на подсъдимите. С обжалваното решение на Варненския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбите на касаторите за неоснователни. Неоснователно е твърдението на защитата, че съдът е допуснал закононарушение като е признал подсъдимите за виновни по обвинения, които не са били ясно формулирани в обвинителния акт, така както изисква разпоредбата на чл. 246 от НПК. От обстоятелствената част на прокурорският акт е видно, че в него надлежно са отразени всички фактически данни и е извършено разграничение в дейността на всеки от дейците, като е посочена и правната квалификация на деянията. Двамата подсъдими са разбрали смисъла и съдържанието на предявеното им обвинение, включително и за характера на телесните повреди които всеки от тях умишлено е причинил на пострадалия и от които в краен резултат по непредпазливост е настъпила смъртта на Н.. Така че, несъответствие между фактическите положения в обвинителния акт и формулираната в него правна квалификация на деянията не е налице. Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на глава ХХVІІ от НПК – чл. 371 т. 2 от НПК, тъй като подсъдимите М. и Й. преди да започне съдебното следствие по общия ред в присъствие на упълномощения от тях защитник и след тяхното изрично искане, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично са се съгласили за тях да не се събират доказателства. След като е констатирал, че самопризнанията на М. и Й. се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимите и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал. 4, във вр. чл. 373 ал.2 от НПК. При определяне на наказанието на всеки от двамата подсъдими първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 373 ал. 2 от НПК и е индивидуализирал същите при условията на чл. 58а от НК, в редакцията на разпоредбата, приета с ДВ бр. 26/2010 г. По отношение на М. деянията му по чл. 124, ал. 1 и по чл. 325, ал. 1 от НК са в реална съвкупност, т.е налице са множество престъпления и затова той не е бил освободен от наказателна отговорност с налагането на административно наказание за второто от престъпленията, с оглед забраната на ал. 6 от чл. 78а от НК/ред. ДВ, бр. 27 от 2009 год./. От фактическа страна е установено, че в различен времеви период на инкриминираната дата, без да е налице предварително сговаряне или възникнал внезапно общ умисъл у подсъдимите, всеки един от тях нанесъл с юмруци и ритници удари в областта на тялото и главата на пострадалия с целта да му причинят телесни увреждания. Локализацията на увреждането в областта на главата довел до тежката черепно-мозъчна травма-счупване на базата на черепа в дясно, при което пострадалият Н. изпаднал в безсъзнателно състояние/по своя медикобиологичен характер представляващо средна телесна повреда по смисъла на закона/ е в резултат на нанесен силен юмручен удар от страна на Й., а разкъсването на дъгата на аортата на сърцето на пострадалия е довело до постоянно общо разстройство за здравето, опасно за живота и е било причинено от подсъдимия М.. Според заключението на съдебномедицинската експертиза от досъдебното производство, всяка от телесните повреди /с оглед на техния характер и тежест/ самостоятелно е могла да доведе да настъпването смъртта на пострадалия, което е и станало при тяхната кумулативност. Ето защо, изводите на съда, че при условията на независимо съпричиняване е причинена смъртта на пострадалия по непредпазливост, вследствие на умишлено причинена тежка телесна повреда от страна на М. и на средна телесна повреда от страна на подсъдимия Й. са правилни и законосъобразни. Недоволството на жалбоподателите и доводът за неправилно приложение на закона се свежда до несъгласие с приложена от предходните съдебни инстанции редакция на чл. 58а от НК, но настоящият касационен състав намира това оплакване за неоснователно, поради следното: Престъпленията, за които подсъдимите са били признати за виновни са извършени на 31.12.2009 год. Съгласно чл. 369а от НПК /редакция с ДВ бр. 27/2009 г. /, действал до 27.05.2010год., за престъплението извършено от М. е било недопустимо провеждането на съкратено съдебно следствие, а недопустимостта на тази процедура е била и спрямо подсъдимия Й., тъй като съкратено съдебно следствие се допуска само ако условията по глава ХХVІІ от НПК са налице за всички подсъдими/виж. чл. 370, ал. 3 НПК/. При всички положения, ако е бил даден ход на делото до тази дата, то е щяло да се разгледа по реда на общото производство и без да има възможност да се индивидуализира наказанието по реда на чл. 58а от НК, в която и да е от редакциите му. Търговищкият окръжен съд е дал ход на делото на 13.09.2010 год. Към тази дата разпоредбата на чл. 369а от НПК /със ЗИД НПК - ДВ бр. 32/2010г. /, забраняваща провеждането на съкратено съдебно следствие при престъпления, свързани с умишлено причинена тежка телесна повреда /каквото е това на подсъдимия М./ е била отменена и е станало възможно прилагането на глава ХХVІІ от НПК за престъпленията, в които той и подсъдимият Й. са били обвинени. Двамата са се възползвали от тази възможност при хипотезата на чл. 371 т. 2 от НПК, което е предопределило и определяне на наказанията при условията на чл. 58а от НК в актуалната му към този момент редакция – тази с ДВ бр. 26/2010 г., в сила от 06.04.2010 г. Именно тази редакция е възможно приложима по настоящето дело. В случая, не е налице конкуренция между две редакции на нормата на чл. 58а от НК – тази с ДВ бр. 27/2009 г. и тази с ДВ бр. 26/2010 год. Първата е действала до 05.04.2010 г. и е била в сила към датата на деянието 31.12.2009 год. Към тази дата, обаче, е действала нормата на чл. 369а от НПК, забраняваща провеждането на съкратено съдебно следствие за престъплението, в което М. е бил обвинен. Едва с отмяната на чл. 369а от НПК, която е в сила от 28.05.2010 г., той е имал възможност да поиска разглеждането на делото при съкратено съдебно следствие, но към този момент вече е действала нова редакция на чл. 58а от НК /в сила от 06.04.2010 г./. Разпоредбата на чл. 2 от НК сочи за пределите на действие на Наказателния кодекс и прогласения в нея принцип в ал. 2 - за приложение на закона, който е най-благоприятен за дееца, е относим само за предвидените в Кодекса престъпления и съответни наказания, но не и за процедурата, по която последните се определят. Въпреки че нормата на чл. 58а от НК се намира в Наказателния кодекс, тя има смесен характер – материалноправен и процесуалноправен. Независимо че тя е свързана с предпоставките за определяне на наказание на признато за виновно лице, разпоредбата е приложима не във всяко наказателно производство, а само в определена хипотеза, уредена в процесуалния закон. Сега действащата редакция на чл. 58а от НК определя, че се прилага „при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373 ал.2 от НПК”, а предишната редакция / с ДВ бр.27/2009г./ - „когато в производството по чл. 372 ал.4 от НПК, съдът постанови осъдителна присъда”. От изложеното може да се направи извода, че определянето на наказание по чл. 58а от НК, независимо в коя негова редакция, винаги е обвързано с провеждането на производство по реда на глава ХХVІІ, при хипотеза на чл. 371 т. 2 от НПК. Когато такова производство не е могло да се проведе по една или друга причина, то това изключва възможността да се преценява разпоредбата на чл. 58а от НК в материалната й част и да се преценява дали е по-благоприятна или не в сравнение с последващата й редакция. Това е така, тъй като с оглед характера на чл. 58а от НК тя не би могла да се прилага само в процесуалния или само в материалния й аспект. Подкрепа на този извод може да се извлече и от разпоредбата на § 65 от ПЗРЗИДНК/ДВ, бр. 27/10.04.2009 год. /, според която по неприключили дела, по които съдът е взел решение за провеждане на предварително изслушване по чл. 372, ал. 4 от НПК, се прилага досегашния ред за определяне на наказанието по чл. 373, ал. 2 НПК-„наказанието се определя при условията на чл. 55 НК и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства”, т.е по тези дела законодателят е поставил времева граница на действие на последната правна норма, като при последващо образувани производства по глава ХХVІІ НПК при постановяване на осъдителна присъда следва да намери приложение актуалната към момента на разглеждане на делото разпоредба на чл. 58а от НК, независимо от последващите й редакции. Затова приложената от предходните инстанции редакция на чл. 58а от НПК с ДВ бр. 26/2010 г. е единствения възможен приложим материален закон за определяне на наказанието на подсъдимите М. и Й. и липсва какъвто и да е друг закон, по който би могло да стане това, за да се преценява, дали той е бил по-благоприятен с оглед хипотезата на чл. 2 ал. 2 от НК. С оглед на изложеното първоинстанционният и въззивният съд не са нарушили материалния закон и правилно са индивидуализирали наказанието на подсъдимите на основание чл. 58а ал. 1 от НК /ред. ДВ бр. 26/2010г./. При разглеждане на делото и постановяване на решението въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, представляващи основание за отмяна на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неверни са твърденията, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК. Видно от мотивите на решението той е изпълнил надлежно правомощията си като контролно-ревизионна инстанция, като е отговорил на всички съдържащи се във въззивните жалби на подсъдимите оплаквания срещу присъдата. Доколкото част от доводите срещу нея са били свързани с оспорената от страна на защитата приета за установена фактическа обстановка, с твърдението за неправомерно поведение на пострадалия срещу подсъдимите довело ги до силно раздразнено състояние, е направен законосъобразният извод, съобразен с указанията в тълкувателно решение № 1/06.04.2009 год. по т.д. № 1/2008 год. на ОСНК на ВКС, че е недопустимо въззивната инстанция да решава делото на основата на нова, различна от тази, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт фактическа обстановка, в която описано неправомерно поведение от страна на пострадалия не е налице. Съдебните инстанции са отчели наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства за наказателната отговорност на всеки от подсъдимите и в съответствие с отчетеното им правилно съотношение са индивидуализирали наказанията. За всеки от двамата подсъдими липсват нови смекчаващи обстоятелства, а наличните отегчаващи такива, определящи склонността им към агресивно поведение и незачитане на установения в страната правов ред сочат, че целите на чл. 36 от НК не биха могли да се постигнат с по-леко дозирано наказание. Затова, настоящият касационен състав намира, че наложените на подсъдимите М. и Й. наказания съответстват на извършените от тях престъпления/за М. и включените в съвкупност такива и определеното по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание/ по смисъла на чл. 35, ал. 3 от НК и на личностите им като дейци, поради което същите не са несправедливи. Оплакването за несправедливост на присъдените обезщетения не е подкрепено с каквито и да било доводи, но и в тази част жалбите на подсъдимите са неоснователни. Присъдените на ищците обезщетения за причинените им с деянията на подсъдимите неимуществени вреди по размер съответстват на претърпените от тях болки и страдания от нелепата смърт на техния наследодател и отговарят на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и на установената в тази насока практика на съдилищата. Предвид на тези съображения касационният съд намира, че не е налице основание за неговата намеса във въззивното решение, тъй като не констатира наличие на твърдените в жалбите касационни основания. С оглед на това и на основание чл. 354 ал. 1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1, постановено на 11.01.2011 год. на Варненския апелативен съд по внохд № 376/2010 год. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ