Р Е Ш Е Н И Е № 162 София, 21 ноември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 784/2017 година. Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия Н. К. Г. срещу решение № 213 от 12.05.2017год. по внохд № 112/2017год. по описа на Софийския апелативен съд /САС/. В нея се излагат основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, като доводите в тяхна подкрепа са следните: Първоинстанционният съд е разгледал делото и се е произнесъл с присъда в нарушение на закрепените в чл. 9, във вр. чл. 8 от НПК, във вр. чл. 72, ал. 2 от ЗСВ изисквания за определяне на съдебните заседатели на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение. Аргумент по този довод е липсата между кориците на делото на протокол за така проведен избор на съдебните заседатели. Допуснатото нарушение според защитата е съществено и представлява основание за отмяна на присъдата по чл. 348, ал. 1, т. 2, във вр. ал. 3, т. 3 от НПК. На следващо място се твърди, че първата решаваща по фактите съдебна инстанция е подходила формално към задълженията си да провери и съпостави всички събрани по делото доказателства и изгради вътрешното си убеждение в съответствие с основните принципи закрепени в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 от НПК. За съществено процесуално нарушение, ограничило правото на защита на касатора, е посочена липсата на пълен, всестранен и обективен анализ на доказателствената съвкупност. Като последица е заявен порок във формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд за виновността на Г. по предявеното му обвинение и неправилно приложение на закона. Не са събрани безспорни и категорични доказателства за авторството на касатора, като обвинителната теза е възприета за доказана само въз основа на уличаващите доказателства, на които съдът се е предоверил, а са игнорирани тези, които оневиняват подсъдимия и като краен резултат, недопустимо, присъдата почива единствено на предположения. От своя страна, въззивният съд също е допуснал съществено процесуално нарушение, защото в разрез с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК не е отговорил с необходимата задълбоченост на доводите от защитата за допусната материална и процесуална незаконосъобразност на присъдата. Съобразно с изброените оплаквания се правят алтернативни искания за отмяна на присъдата и решението, с което тя е потвърдена и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг първоинстанционен състав на Софийския градски съд за отстраняване на допуснатите нарушения на процесуалния и на материалния закон. В съдебното заседание пред настоящата инстанция касаторът и защитникът му поддържат подадената жалба по изложените в нея основания и доводи. Частният обвинител А. Б. Г., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. Прокурорът даде заключение за неоснователност на касационната жалба при отсъствие на допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 300 от 25.11.2016год. по нохд № 3670/2016год. Софийският градски съд е признал подсъдимия Н. К. Г. за виновен в това, че на 14.03.2016 година, около 19.30 часа в [населено място],[жк], пред вх. ”буква” на [жилищен адрес] при условията на опасен рецидив, отнел чужда движима вещ - велосипед марка „марка ” , модел ” модел, на стойност - 584,10 лева, от владението на А. Б. Г., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал. 1 и чл. 54, ал.1 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг” режим в затвор. Съдът се е произнесъл по направените деловодни и съдебни разноски, които възложил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена в частта на определеното пенитенциарно заведение за изтърпяване на наказанието. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. От направените в нея оплаквания, на първо място, следва да бъдат разгледани онези, обхващащи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото неправилното приложение на материалния закон е развито като резултат от допуснати от съдилищата съществени процесуални нарушения. Възражението за незаконност на първоинстанционния съдебен състав е правено и пред въззивната инстанция, която не го е приела за основателно и е изложила съображения за това. Тези съображения се споделят от касационния състав и в допълнение следва да се отбележи следното: Обстоятелството, че по делото не е наличен протокол за избор чрез жребий на съдебни заседатели, не сочи за допуснато съществено нарушение на чл. 72, ал. 2 /изм./ от Закона за съдебната власт, ограничило правото на подсъдимия на справедлив процес по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Вярно е, че изискването, съгласно актуалната редакция на чл. 72, ал. 2 от ЗСВ - за всяко дело да се определят основни и резервни съдебни заседатели на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение, е въведено с измененията на ЗСВ /ДВ, бр.62, в сила от 09.08.2016 год./. На следващо място, следва да се отбележи, че липсата на документ, удостоверяващ избора на съдебните заседатели, би могла да бъде разглеждана в светлината на допуснато процесуално нарушение, опорочило провеждането на справедлив процес и налагащо отмяна на съдебния акт с връщане на делото за ново разглеждане при хипотезата на предубеденост и заинтересованост на членовете от състава по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК или на останалите ограничения по чл. 29, ал. 1 от НПК, каквито по делото не се установяват. Законодателят, обаче, не е предвидил като самостоятелно абсолютно процесуално нарушение липсата на обсъждания документ като основание за отмяна на актовете на съдебните органи по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Последната разпоредба регламентира като съществено процесуално нарушение постановяването на присъда или решение от незаконен състав – състав, в който участва съдия или съдебен заседател, за който съществува пречка по чл. 29, ал. 1 и 2 от НПК да се произнася при решаване на въпросите за вината и отговорността на подсъдимия. При това положение, настоящият касационен състав намира, че е недопустимо да се отменят присъда или решение, като постановени при допуснато съществено процесуално нарушение, когато към делото не е приложен протокол, от който да е видно, че е извършен случаен подбор на съдебните заседатели чрез електронно разпределение. Останалите доводи за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК в дейността на съда при анализа и оценката на събраните по делото доказателствени източници, както и по правната квалификация на инкриминираното деяние, не се подкрепят от данните по делото. Макар, касаторът и защитникът му формално да релевират пред ВКС касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, от съдържанието на касационната жалба се установява, че залегналите в тях оплаквания се свеждат до необоснованост на приетите от съдебните инстанции фактически положения. Оспорени са като неверни констатациите на въззивния съд по отношение на приетите за установени факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на касатора. По същество пред касационната инстанция се поддържа изнесената от подсъдимия версия, че той не е автор на инкриминираното с обвинителния акт деяние. Върховният касационен съд е имал повод многократно да изтъква в съдебните си актове, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Това е така, защото касационната инстанция няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително, досежно авторството на деянието, конкретиката на осъществяването му и неговата субективна страна. За разлика от въззивната инстанция, която е последна инстанция по фактите, касационният съд е лишен от процесуална възможност за самостоятелна оценка на доказателствените материали и няма как да преценява достоверността, респ. недостоверността, на обясненията на подсъдимия, на пострадалия А. Г. и на разпитаните по делото свидетели. Поради това, отправеното от касатора искане за оправдаването му на базата на извършения от защитата анализ на доказателствата, е недопустимо и неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито, както бе посочено по-горе, касационната инстанция не може да установява. Настоящият касационен състав може единствено да обсъди възраженията на жалбоподателя Н. Г. и защитника му от гледна точка на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. В този аспект при касационната проверка не са констатирани процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което критиката към доказателствената й дейност е неоснователна. Изпълнявайки задължението си да провери изцяло правилността на постановената присъда, въззивният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в решението си. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства – гласни, писмени и веществени и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Оценъчната дейност на апелативния съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. При извършване на тази дейност по оценка и анализ на доказателствата, въззивният съд е възприел като правилно установена фактическата обстановка – такава, каквато е възприета в мотивите на първоинстанционната присъда. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени въз основа на изпълнение на изискванията за обективност, всестранност и пълнота. На всички направени от подсъдимия и защитата възражения, идентични с развитите пред настоящата инстанция, въззивният съд е отговорил обстойно и мотивирано в съответствие с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК и правилно е приложил материалния закон. Неоснователно е оплакването, че въззивната инстанция е ограничила подсъдимия в процесуалните му права, като не е уважила всички направени от него искания за събиране и проверка на доказателства които го оправдават, тъй като съдът има правото да прецени необходимостта от допускане на някои или на всички доказателства, за които са направили искане страните, като отказът му следва да бъде мотивиран, както това е сторено в случая. С определение от 06.02.2017год., постановено по реда на чл. 327 от НПК въззивният съд е оставил без уважение искането на защитата за провеждането на следствен експеримент, с цел определяне на точната височина на подсъдимия /като един от индивидуализиращите признаци на дееца, посочени от пострадалия непосредствено след извършване на деянието/, тъй като според съда, това процесуално-следствено действие не би довело до изясняване на сочените във въззивната жалба обстоятелства, с които е оспорена авторството на деянието. На следващо място, съгласно чл. 166 НПК, за съответния орган не съществува задължение, а възможност за провеждането на следствен експеримент. Проверката и уточняването на данни, на които се позовава подсъдимия, не е било наложително, след като наличието им е установено от други доказателствени средства. От материалите по делото е видно, че въззивната инстанция е провела съдебно следствие, като е уважила направеното доказателствено искане от защитата на подсъдимия за разпит на лицето В. И. В. като свидетел и по свой почин, за разкриване на обективната истина, съдът е постановил да бъдат разпитани като свидетели А. Г. С. и повторен разпит на свидетелите А. Г. и С. Н.. Въззивният съд е обсъдил доводите на защитата по оспореното от подсъдимия авторство на деянието предмет на обвинението. Те са преценени за неоснователни с оглед цялата събрана и проверена доказателствена съвкупност и преди всичко от показанията на очевидеца на деянието-свидетеля К. К. Г. и на пострадалия А. Г., от проведеното на досъдебното производство разпознаване на подсъдимия от А. Г. /проведено при спазване изискванията на чл. 169 и сл. от НПК/, по отношение на които доказателствени средства съдът не е съзрял нито едно основание да не бъдат кредитирани. Ето защо, касационната жалба на подсъдимия се явява неоснователна, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 213 от 12.05.2017год. по внохд № 112/2017год. по описа на Софийският апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.