Р Е Ш Е Н И Е № 407 гр. София, 09.03.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно н. д. № 1127 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по отделно подадени жалби на защитниците на подсъдимите Д. С. С. и Г. Г. А., и двете против въззивно решение № 118/24.06.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 112/2015 г. с което е била потвърдена присъда № 34/25.03.2015 г. на Варненския окръжен съд по НОХД № 1434/2014 г. С тази присъда подсъдимите Д. С. С. и Г. Г. А. са били признати за виновни в това, че от неустановена дата през м. май 2014 г. до 23.06.2014 г., в гр.В., в съучастие като съизвършители, държали неистински парични знаци в големи количества (57 бр. банкноти с номинал 100 евро), като знаели, че са подправени, поради което и на основание чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК е наложил на всеки един то тях наказание лишаване от свобода – на С. 4 години, а на А. – 3 години и 6 месеца, което да изтърпят при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е било приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия Г. А. наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода по присъда по НОХД № 754/2013 г., което да изтърпи при строг режим в затвор. С присъдата първоинстанционният съд се е произнесъл по веществените доказателства, както и е осъдил подсъдимите да заплатят солидарно направените по делото разноски. В двете касационни жалби, поддържана и в с. з. пред ВКС лично от подсъдимите и техните защитници, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Подсъдимият С. претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или намаляване на наложеното му наказание. Подсъдимият А. пледира за оправдаване или алтернативно за намаляване на наказанието му. В последната си дума всеки един от подсъдимите моли за намаляване на наказанието. Прокурорът от ВКП намира жалбите на двамата подсъдими за неоснователни и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби на подсъдимите са неоснователна. На първо място ВКС намира за нужно да отбележи, че изтъкнатите в касационната жалба на подсъдимия С. доводи за допуснати процесуални нарушения при оценката и проверката на доказателствените източници са общи и неконкретизирани, което поставя ВКС в невъзможност да се произнесе по тях. Единствените аргументи, които имат връзка с конкретния казус, се отнасят до показанията на св. Б. К. (сочил, че фалшивата валута била на двамата подсъдими), които според защитата били недостоверни и противоречащи на казаното от него на ДП и на показанията на св. Ж. К., която присъствала на срещата в барчето на „П.”. В тази посока е застъпено твърдение за липса на надлежна оценка, изискваща съпоставка на изложеното от посочените свидетели и от подсъдимия С.. В жалбата на подсъдимия А. са изложени доводи за неправилна оценка на доказателствените източници относно участието му в инкриминираното деяние. Твърди се, че само подсъдимият С. е имал отношение към придобиванете и държането на неистинските парични знаци, в какъвто смисъл било направеното от него самопризнание, като св. св. Б. К. и Н. Р. са били негови познати. На срещите с тях подсъдимият А. само присъствал. Според изложеното в жалбата осъждането на А. е било основано върху показанията на св. Б. К. (за произнесена от подсъдимия А. реплика „така ли ще ги раздаваме”), чиято достоверност не била проверена, вкл. след съпоставка с показанията на св. Ж. К.. Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество направените в жалбите на двамата подсъдими оплаквания касаят фактическата обоснованост на въззивното решение относно общността на умисъла за държане на неистинските парични знаци, което не представлява касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на инстанциите по същество по тези правно релевантни факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, ВКС намери същите за неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения. В съгласие с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК е отговорил на всички съществени възражения на защитата. Това важи и за тези, които са били възпроизведени в касационната жалба и конкретно, дали двамата подсъдими са осъществявали държането на паричните знаци, знаейки, че са подправени, което обуславя и отговорността им като съизвършители. Противно на изложеното в касационните жалби, не се съзират пороци при обсъждане на доказателствените средства, въз основа на което инстанциите по същество са формирали вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. То е било проведено на основата на съвкупна оценка на доказателствените материали, без да е допуснато селективното им или превратно тълкуване. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че преценката за достоверността и надеждността на доказателствените източници, както и за тяхната достатъчност да обуслови един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е ясно по какъв начин това е било постигнато. В конкретния случай няма основание да се счита, че произволно е била игнорирана доказателствената информация, изведена от една група доказателствени средства и е бил отдаден приоритет на друга. Показанията на св. Б. К. и Ж. К. са били оценени съобразно действително им съдържание и значение. Вярно е, че обсъждането им е могло да бъде по-прецизно и детайлно, но в крайна сметка изведените от тях данни, че и двамата подсъдими са съпричастни към държането на банкнотите, са верни. Те се свързват с поведението както на подсъдимия С., който пряко е разговарял със св. К. за пласирането на парите, обяснявайки, че сам не може да взима решение, което е потвърдено и от изявленията на подсъдимия А., присъединил се в по-късен момент. Присъствието на А., както при първата среща при предаване на една от банкнотите на св. К., така и при връщането й, което е възприела и св. К., е само един аспект от взаимоотношенията им и правилно е разгледан в съгласие със съдържанието на провежданите разговори, а не изолирано и независимо от тях, в какъвто аспект са били исканията на защитата. Извън това, изводите за общността на умисъла за държане на банкнотите съвсем не са били основани единствено върху показанията на св. Б. К.. В такава връзка са били и показанията на св. Р. относно причините за посещенията на двамата подсъдими, данните за съвместното обитаване на жилището и мястото, където банкнотите са били държани, поведението на всеки един от тях в деня на задържането им и основно донасянето на по-голямата част от тях от майката на подсъдимия А. при срещата им пред магазин „П. М.”, в близост до където тя работела, а не на последно място и последващото доброволното предаване на останалата част от 7 банкноти. В този смисъл, признанията на подсъдимия С., че само той е бил държателя на инкриминираните банкноти, с основание не са третирани с пълно доверие, като са изложени конкретни и убедителни съображения за участие и на подсъдимия А. в държането с необходимото знание, че те са неистински и в голямо количество. Затова, като е отдадено значение на всички горепосочени обстоятелства, въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да са довели до незаконосъобразно осъждане на двамата подсъдими за престъпление по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. ВКС намира за неоснователни и доводите за явна несправедливост на наложените на двамата подсъдими наказания. При индивидуализиране наказанието на подсъдимия С. в размер на 4 години лишаване от свобода, а на подсъдимия А. – 3 години и 6 месеца лишаване от свобода (при предвидени параметри от 2 до 8 години лишаване от свобода), правилно е оценена не само конкретната тежест на деянието, но и обема и значението на констатираните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. По-активната роля на подсъдимия С., в съчетание с данните за множеството му осъждания и изтърпяване на продължителни периоди лишаване от свобода, което не е довело до корекция в поведението му, очевидно са очертавали личната му обществена опасност в по-висока норма, която е добре съпоставена със значението на направените от него частични самопризнания. По отношение на подсъдимия А. правилно е отчетен индивидуалния му принос в съучастническото деяние, а като отегчаващо обстоятелство извършването му в изпитателния срок по присъда, с която е бил осъден за грабеж. Липсва основание за редуциране на наказанието поради данни, относими към семейното му положение. При множеството искания за промяна на мярката му за неотклонение на ДП и в съдебната фаза неизменно е изтъквано твърдение за родено извънбрачно дете, за което следвало да полага грижи, като въпреки констатациите на съдебните инстанции, че доказателства за това липсват, такива до края на въззивното разглеждане не са предоставени. Затова и с основание въззивният съд не е отчел семейното му положение като фактор със смекчаващ характер, налагащ намаляване на наложеното му наказание. Данни с такъв характер, но по отношение грижи за майка му с оглед причинени травми след пътен инцидент са сочени и в молба за изменение на мярката му за неотклонение пред настоящата инстанция. ВКС ги отчита, но не намира, че те представляват достатъчна база за редуциране на наказанието, което в определения и потвърден размер е съответно на извършеното и необходимо за успешното постигане на всички цели по чл. 36 от НК. Предвид гореизложеното ВКС намира, че не са налице сочените касационни основания, поради което и атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 118/24.06.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 112/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.