Р Е Ш Е Н И Е № 148 гр. София, 28 юни 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 506 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Б. А. и по жалба на подсъдимата В. С. С. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 71 от 13.03.2017 г, по ВНОХД № 389/16, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Русе, от 12.09.2016 г, по НОХД № 362/16, като наложеното на подсъдимия А. наказание „лишаване от свобода” е увеличено на десет години и е отменен типът затворническо заведение, в което подлежи на изтърпяване, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 25.03.2016 г в [населено място], при условията на опасен рецидив и при продължавано престъпление, сам и в съучастие като съизвършител с подсъдимата В. С. С., участвала в деянието с пострадал К., е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 250 лв от владението на Г. А. К. и Г. П. И., като за това употребил сила, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на осем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, със зачитане на предварителното задържане, считано от 29.03.2016 г. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на Г. А. К. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 4 000 лв, заедно със законните последици. Подсъдимата С. е призната за виновна и осъдена за съвкупност от престъпления, както следва: 1/ за това, че на 25.03.2016 г в [населено място], в съучастие като съизвършител със С. Б. А., е отнела чужда движима вещ, на стойност 100 лв, от владението на Г. А. К., като за това употребила сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъдена на три години „лишаване от свобода”, 2/ за това, че на 26.03.2016 г в [населено място], с цел да набави за себе си и за С. Б. А. имотна облага, е спомогнала да бъде отчуждена чужда движима вещ, собственост на Г. П. И., за която знаела, че е придобита чрез престъпление / грабеж / от С. Б. А., поради което и на основание чл. 215, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъдена на една година „лишаване от свобода”. На основание чл. 23, ал. 1 НК, й е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъдена да заплати на Г. А. К. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 1 000 лв, заедно със законните последици. С жалбите се релевират всички касационни основания. Твърди се, че осъждането на жалбоподателите не почива на надлежна доказателствена основа, че изходът на делото е повлиян от обстоятелството, че св. А. К., баща на пострадалия Г. К., е в приятелски отношения с прокурора С. Г., че е останало неизяснено дали кръвта, намерена по якето на подсъдимия А., произхожда от пострадалия К., по който въпрос е следвало да се допусне ДНК-експертиза, но съдът е отказал, че св. А. К. сам е провел „разследване”, при което е осигурил доказателства, послужили за осъждане на подсъдимите, че въззивният съд противоречиво е посочил кой от двата грабежа, включени в продължаваното престъпление, е първи по време, като е приел, че първи е пострадал св. К., а след това, св. И., че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбите се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимите, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата на двамата жалбоподатели пледира за уважаване на жалбите. Жалбоподателят А. моли жалбата му да бъде уважена. Жалбоподателката С. също моли жалбата й да бъде уважена. Частните обвинители и граждански К. и И. не вземат участие в настоящето производство и не изразяват становище по жалбите. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 14 НПК и при съвкупния анализ на събраните доказателства е извел верни изводи по релевантните факти. Възраженията на жалбоподателите срещу доказателствената обезпеченост на осъдителната присъда са направени и пред въззивната инстанция, която им е дала убедителен отговор, който се споделя от настоящата инстанция. Правилно е становището, че осъждането почива на надлежна доказателствена основа, съответстваща на изискванията по чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, а именно: Категоричност относно участието на всеки от жалбоподателите в инкриминираните им деяния са проявили пострадалите И. и А., които са имали възможност да ги възприемат и безпогрешно са ги разпознали в хода на разследването на досъдебното производство. Св. И. е посочил подсъдимия А. като извършител, а св. Г. К., двамата подсъдими. Цитираните гласни доказателства се допълват от СМЕ-зи, включително тези на веществени доказателства, респективно, Лицево-идентификационната експертиза, съвкупно подкрепящи обвинителната теза. Следи от престъплението са намерени по връхната дреха / яке / на подсъдимия А.: петно от кръв, за което е изяснено, че е оставена от лице с кръвна група „В”, а и такава е кръвната група на св. Г. К.. По делото са приобщени и други вещи, ползвани от подсъдимия А. и предадени от него / с протокол за доброволно предаване /, а именно: плетени мъжки ръкавици и два броя метални боксове, единият от които с релефно изображение на дракон. По експертен път е изяснено / чрез заключението на СМЕ /, че уврежданията на пострадалия К., причинени му по време на деянието, могат да бъдат получени от релефа на металния бокс, приложен като веществено доказателство. На следващо място, отнетите при грабежа мобилни телефони, собственост на двамата пострадали, са се оказали във владение на подсъдимата С., която ги е предала в сервиза на св. М., в какъвто смисъл са изводите на Лицево-идентификационната експертиза. Проверена е версията на подсъдимите, изводима от техните обяснения, „подкрепена” от разпитаните по искане на защитата свидетели, близки родственици на подсъдимия А., и правилно е счетено, че се касае за защитна теза, опровергана от цитираните доказателствени източници. В подкрепа на обвинителната теза са и показанията на св. А. К., издирил мобилния телефон на своя син, св. Г. К., чрез посещение на сервиз „М.”, където е открил и другия отнет мобилен телефон. Тези действия са житейски обосновани от желанието на бащата на пострадалия К. да открие насилствено отнетия телефон, които са се оказали в помощ на разследването по наказателното производство, макар и свидетелят да не е целял такъв резултат. А. К. е попаднал на инкриминираните вещи и е съобразил да поиска запазване на записа от видеокамерата на сервиза, а след това е предал изброените вещи на разследващия орган с протокол за доброволно предаване, което е допустимо по НПК. Следователно, посочените вещи са валидно приобщени като веществени доказателства и няма пречка да се ползват при формиране на доказателствените изводи. Относно обстоятелствата, при които са открити и предадени изброените предмети, са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. А. К., което също е допустимо по НПК. Следователно, възражението за приобщаването на важни доказателства чрез „частно разследване” е неоснователно и не може да бъде споделено. Неоснователно е и оплакването за допуснато нарушение на правото на защита във връзка с отказа на съдилищата да изслушат ДНК-експертиза, касаеща кръвта, намерена по якето на подсъдимия А.. За обстоятелството, че кръвта произхожда от пострадалия К., са събрани достатъчно доказателства, изводими от неговите показания, резултатите от разпознаването и заключението на СМЕ относно спецификата на телесните увреждания и металния бокс с изображение на дракон. Не може да бъде споделено и възражението за тенденциозност на разследването, основано на познанството на прокурор С. Г. със св. А. К.. Съдът е сторил необходимото, за да изясни налице ли е основание за отвод на прокурора, какъвто е поискан от защитата в производството пред първата инстанция, и не е уважен от съда. Основание за отвод не е имало, тъй като, видно от съдебния протокол, между прокурора и свидетеля, баща на единия пострадал, липсват близки или приятелски отношения, а е налице единствено служебно познанство, с давност от 20 години, възникнало, когато С. Г. е работил като служител на МВР, а свидетелят е бил пострадал от престъпление. На следващо място, липсва противоречие в изложението на въззивния съд относно последователността на извършените деяния, включени в продължаваното престъпление. Това е така, защото ВТАС е споделил фактическата обстановка, приета от първата инстанция, в която е отразена действителната поредност на деянията, като при обсъждане на възраженията на защитата, в решението са изложени съображения на първо място за деянието, от което е пострадал св. Г. К., а на второ място, за другото деяние, от което е пострадал св. И., какъвто процесуален подход е допустим по НПК. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ВКС счита, че липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Подсъдимият А. е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а подсъдимата С., по чл. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 215, ал. 1 НК / за вещта, в чието отнемане не е участвала / и такава е приетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. При това положение, не може да бъде уважено искането на жалбоподателите за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването им от настоящата инстанция, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, даваща такава процесуална възможност / подсъдимите не са осъдени за деяния, които не съставляват престъпление /. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната отговорност на подсъдимата С. е реализирана при превес на смекчаващите обстоятелства, като при условията на чл. 54 НК е определен минимумът на санкцията по чл. 198, ал. 1 НК: три години „лишаване от свобода”, определящо и за общото наказание по чл. 23, ал. 1 НК. Като смекчаващи обстоятелства са отчетени чистото й съдебно минало, младата й възраст и степента на участието й в грабежа, което не се отличава с висок интензитет. В същото време, като отегчаващо обстоятелство е оценена завишената степен на обществена опасност на деянието по чл. 198, ал. 1 НК, произтичаща от реално настъпилите тежки последиците за здравословното състояние на св. Г. К.. С оглед на изложеното, наказанието три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, се явява справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за смекчаването му, което би било възможно само при условията на чл. 55 НК, които не са налице, е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, касаещо наказанието, определено на подсъдимия А., а именно: десет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим. Въззивният съд е имал основание да увеличи санкцията от осем на десет години, тъй като е взел предвид, че по отношение на този подсъдим е налице превес на отегчаващите обстоятелства, в какъвто случай се следва налагане на наказание в границите от средния размер към максималния такъв / от пет до петнадесет години „лишаване от свобода”, предвидено по чл. 199, ал. 1 НК /. Правилно е съобразено, че деецът е с висока степен на обществена опасност, която произтича от обремененото му съдебно минало / осъжданията, извън тези, имащи значение за квалификацията „опасен рецидив” /, както и това, че осъществените грабежи, включени в продължаваното престъпление, се отличават с проявена бруталност и прекомерна сила предвид спецификата на използваните метални предмети / боксове /, създаващи сериозни рискове за здравето и живота на жертвите. Ето защо, увеличеното наказание от десет години „лишаване от свобода” се явява съответно на обстоятелствата по чл. 54 НК и на целите по чл. 36 НК / подсъдимият А. е изтърпявал многократно наказание „лишаване от свобода”, но не е показал признаци, че се е поправил и превъзпитал / и евентуалното му намаляване би било в противоречие с критерия на чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, ВКС намери, че определеното на жалбоподателя А. наказание е справедливо, а искането за неговото смекчаване не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъде оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Великотърновски апелативен съд № 71 от 13.03.2017 г, по ВНОХД № 389/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: