Р Е Ш Е Н И Е № 52 гр. София, 13.04..2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 208 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. 423, ал. 1 от НПК и е образувано по искане на задочно осъдения Б. П. К. за възобновяване на ВНОХД № 2517/2014 г. на Софийски градски съд и отмяна на постановената по него присъда № 125/15.04.2015 г., в сила от 17.11.2015 г. С тази присъда е била отменена първоинстанционната присъда на Софийския районен съд по НОХД № 11118/2013 г., с която К. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение и место това същият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК и е бил осъден да изтърпи наказание 6 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим, както и на основание чл. 343г от НК е бил лишен от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. Приспаднато е било предварителното му задържане за периода от 22.12.2012 г. до 08.01.2013 г. В искането, поддържано в с. з. пред ВКС лично от осъдения и служебния му защитник, се твърди, че К. не е бил уведомен за започналото въззивно производство и е бил лишен от възможността за участва в него, тъй като е бил задържан в затвор в Ливан. Моли делото да се възобнови, за да се осигури правото му на лично участие и пълноценно осъществяване на правото на защита. Прокурорът от ВКП счита искането за възобновяване за недопустимо, доколкото въззивната присъда е била обжалвана по касационен ред и с решение № 391/17.11.2015 г. по н. д. № 1018/2015 г. същата е била оставена в сила, като ВКС е отговорил на всички възражения за допуснати процесуални нарушения. Алтернативно се застъпва становище за неоснователност, аргументирано с факта, че престъплението, за което К. е бил обвинен не е изисквало задължителното му присъствие, като той е имал осигурена защита във всички фази на процеса. Освен това СГС е положил неимоверни усилия да установи местопребиваването му, като е получил информация, че той се намира в затвор в Ливан. Според прокурора не е допустимо К. да черпи права от неправомерното си поведение, тъй като неявяването му е свързано с извършването на друго престъпление, за което той е бил задържан и осъден в чуждата държава. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 423 от НПК, намери следното: Искането за възобновяване е постъпило във ВКС на 05.02.2021 г. след препращането му от ВКП, до където е било първоначално адресирано (молба на осъдения от 19.01.2021 г.), като впоследствие са изискани и представени всички дела, имащи отношение към случая. С оглед наличните данни се установява, че най-късният момент за узнаване на осъждането по ВНОХД № 2517/2014 г. е този на привеждане на присъдата в изпълнение, което е било сторено на 27.11.2020 г. В тази връзка искането се явява подадено в 6 месечния срок по чл. 423, ал. 1 от НПК. Неоснователно е възражението, направено от прокурора от ВКП, че след като въззивната присъда на СГС е била проверена по касационен ред и оставена в сила с решение на ВКС по н. д. № 1018/2015 г., като са били обсъдени възражения за процесуални нарушения, сред които и за нарушено право на лична защита, то искането за възобновяване се явява недопустимо. Преценката за допустимост на искането за възобновяване по искане на задочно осъден поради неучастието му в наказателното производство, уредено в текстовете на чл. 423-426 от НПК, не е поставена в зависимост от това дали съответния съдебен акт е проверен или непроверен по касационен ред (както например в случаите по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК). В този аспект, макар въззивната присъда на СГС по ВНОХД № 2517/20115 г. да е била обжалвана и оставена в сила с цитираното решение на ВКС, това не лишава осъдения да иска възобновяване по реда на чл. 423 и сл. от НПК. Поради това ВКС намира, че след като искането е подадено от лице, което не е участвало във въззивното производство и това е сторено в 6-месечния срок от узнаване на постановената присъда, то е допустимо. При разглеждането му по същество ВКС намери същото и за ОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Както е известно институтът за възобновяване при задочно осъждане е специфичен процесуален механизъм с компенсаторен характер, чието предназначение е да осигури ефективно упражняване на правото на лично участие на осъдения в нов съдебен процес, когато това не е било сторено в проведения такъв в негово отсъствие. Поначало такова развитие на процеса е в конфликт с изискванията по чл. 6, т. 1, вр. т. 3, б. „с”, „d” и „е” от ЕКЗПЧ, съдържащи минималните гаранции за справедливост на наказателното производство в съдебната му фаза, сред които правото на лично участие се откроява с фундаментално значение. Съобразно сега действащата редакция на чл. 423, ал. 1 от НПК, за да не се допусне отказ от справедливо правосъдие, привеждането на този механизъм в действие е задължително във всички случаи, освен ако осъденият след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 247б, ал. 1 от НПК (надлежно връчване на обвинителния акт и призоваване за с. з., ведно с информация, че делото може да бъде разгледано в негово отсъствие при условията на чл. 269 от НПК) не е могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина. В конкретния случай е безспорно, че осъденият К. е участвал в първоинстанционното производство, поради което липсва причина да се обсъжда първата хипотеза, предвидена в чл. 243, ал. 1 от НПК. Втората хипотеза изисква анализ дали неявяването му във въззивното производство, завършило с отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и постановяването на нова осъдителна, се дължи на уважителна причина или не. Материалите по делото недвусмислено сочат, че след образуване на ВНОХД № 2517/2014 г. (05.06.2014 г.) К. е бил търсен усърдно, за да бъде призован и практически да му бъде осигурено правото на лично участие в тази фаза на процеса. След последователни усилия за установяване на местопребиваването му в крайна сметка категорично е било установено, че той е бил задържан на 11.11.2014 г. от ливанските власти и към датата на последно проведеното съдебно заседание от СГС (15.04.2015 г., когато е била постановена и въззивната присъда) той се е намирал в затвора в Коббе – Триполи, Ливан. Въпреки тази информация въззивният съд не е направил опит да го призове там и същият ден е произнесъл своята присъда в негово отсъствие, позовавайки се на това, че явяването му не е задължително. С оглед хипотезата по чл. 269, ал. 3 от НПК такава възможност действително е уредена, ако това няма да попречи за разкриване на обективната истина, но при конкретни условия, сред които относими за обсъждане към конкретния случай са били тези по т. 4 – лицето да се намира извън пределите на Р България, като: а) местоживеенето му не е известно, б) не може да бъде призован по други причини и в) редовно е призован и не е посочил уважителна причина за неявяването си. Очевидно е, че СГС не е обсъдил тези условия и не е направил опит да призове К. в затвора в Ливан, където той се е намирал от 11.11.2014 г. По тази причина и предвид изискванията по чл. 423, ал. 1 от НПК, ВКС намира, че искането за възобновяване следва да бъде уважено, като съответно се отмени постановената от СГС въззивна присъда. Не се налага обаче делото да бъде връщано за ново разглеждане на въззивната инстанция, а следва да се приложи чл. 425, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НПК, като се прекрати наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК – поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване на дееца. Деянието, за което е било повдигнато обвинение на К. по текста на чл. 343б, ал. 1 от НК, е било извършено на 22.12.2012 г. и към този момент предвиденото за него наказание е било до 1 година лишаване от свобода (преди изм. ДВ., бр. 74/2015 г.). Съгласно чл. 81, ал. 3 от НК наказателното преследване се изключва по давност с изтичането на срок, който надвишава с Ѕ срока, предвиден в вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК (който е 3 години), като понастоящем са изтекли много повече от необходимите 4 години и половина. Поради изложеното дотук не се налага и произнасяне по мярката за неотклонение ро реда на чл. 423, ал. 4 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. чл. 423, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 2517/2014 г. по описа на Софийски градски съд, НО, ХІІІ-ти въззивен състав, като ОТМЕНЯ постановената по него присъда № 125/15.04.2015 г., с която подсъдимият Б. П. К. е бил осъден за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК ПРЕКРАТЯВА воденото срещу него наказателно производство за същото престъпление поради изтичане на предвидената в закона давност. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.