Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * задължения на въззивния съд * експертиза

Р Е Ш Е Н И Е

№ 105

София, 14.01.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 29.09.2020 година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2939 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. И. С. от гр. София, чрез адв. Р.М.-САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1711 от 08. 07. 2019 г., по в.гр.д.№ 3904/18 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1968 от 28. 03. 2018 г., по гр.д.№ 10 559/2015 г. за отхвърляне на предявената от касатора, като ищец, срещу ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ”ЛЕВ ИНС”АД, активно субективно съединена пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за сумата 160 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя му - б.ж. на [населено място], Кюстендилска област, И. П. С., настъпила в резултат на травматични увреждания при пътно- транспортно произшествие на 09.10.2014 г. на първокласен път І-6, Кюстендил –София, в участъка [населено място] - [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното й изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в размер на сумата общо от 412.50 лв. за двете инстанции.
В останалата част – по отношение предявената пряка искова претенция на С. Иванова В., отхвърлителното въззивно решение на Софийски апелативен съд е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, който порок- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е аргументиран със съображения за несъответствие на изградените от въззивната инстанция фактически и правни изводи с доказателствения материал по делото, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд за отсъствие на предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.).
Позовавайки се на немотивирания отказ на въззивния съд да допусне разширена автотехническа експертиза, въпреки липсата на яснота в използваната от в.л. методика за изчисляване скоростта на движение на участниците в процесния пътен инцидент и разположението на относимите за разглежданата хипотеза на нарушаване ЗДвП пътни знаци, жалбоподателят оспорва и процесуалната законосъобразност на извода на Софийски апелативен съд за отсъствие на противоправно поведение от водача на увреждащото моторно превозно средство, което да е обусловило настъпване на вредата, независимо от употребения от него алкохол над допустимите минимални граници и оказаното, според изслушаната медицинска експертиза, влияние на алкохолното опиване върху рефлексите му при шофиране.
Поради твърдяната порочност на обжалвания съдебен акт на въззивната инстанция касаторът иска неговата отмяна, в обжалваната част.
Касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, е допуснато с определение № 398 от 08. 06. 2020 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос, който конкретизиран от касатора, е свързан в същността си с приложението на чл.12 и на чл.235 ГПК: “Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата , които подлежат на изясняване относно механизма на пътно-транспортното произшествие да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си представител адв.Т., оспорва основателността й и в проведеното по делото публично съдебно заседание, излагайки подробни правни доводи .
Третото лице помагач на ответника в процеса Д. Т. П., при участието на което е постановено обжалваното въззивно решение, възразява срещу касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но не излага допълнителни доводи в откритото съдебно заседание по делото.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение, решаващият състав на Софийски апелативен съд е споделил за основан на закона и доказателствата по делото извода на първоинстанционния съд за отсъствие на предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, поради неосъществено от последния виновно противоправно поведение, което да е в причинна връзка с настъпилия от процесния пътен инцидент вредоносен резултат – смъртта на наследодателя на ищеца и по правилото на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Позовавайки се на установения в хода на делото механизъм на пътното произшествие от 09.10.2014 г., който е приел за безспорен и според който велосипедистът – б.ж. на [населено място] С., при съществуващ пътен знак Б1 „Пропусни движещите се по пътя с предимство“, неочаквано и в момент, в който водачът на моторното превозно средство ”Фолксваген Поло”, с рег. [рег.номер на МПС] е предприел изпреварване на движещия се пред него л.а. „Фиат П.”, управляван от св. Ш.У., е навлязъл в Т-образно кръстовище и главния път от път в дясно със скорост 11.5 км./ч. и изследваното поведение на застрахования от ответното АД - Д.П., решаващият състав на Софийски апелативен съд е извел правен извод, че за същия, в качеството му на участник в пътното движение, е създадена непредвидима опасност.
Последната - непредотвратима, при избраната конкретна скорост на движение на увреждащия лек автомобил от 90 км./ч., опасната зона за спиране от 75 метра и отстоянието му от 44.6 м. от мястото на удара към момента на пресичане на стоп линията и навлизане в пътното платно на главен път І-6 от велосипедиста, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва да е налице реална възможност за ефективна реакция на конституирания като трето лице – помагач в процеса П., независимо от опита му за аварийно спиране и равнинния характер на мястото на произшествието, позволяващо взаимното виждане на участниците в движението от разстояние над 100 м.
В сочената хипотеза, според Софийски апелативен съд, вредата не попада в защитния обхват на забранителната правна норма на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, т.е. действията на водача Д.П. към момента на удара не са били неправомерни и не са довели до настъпване на вредоносния резултат, поради което е правно ирелевантно, че същият, безспорно, е управлявал моторното превозно средство ”Фолксваген Поло”, с рег. [рег.номер на МПС] след употреба на алкохол над допустимия от закона минимум (1.40 промила), за което му е наложено и съответно административно наказание.
И че опасността по смисъла на чл. 20, ал.2 ЗДвП, при която водачът на моторно превозно средство е длъжен да намали скоростта на движение, може да се счита за възникнала само тогава, когато някой от участниците в движението не е на определеното от правилата за движение място или е предприел действия, видно създаващи впечатление, че ще извърши нарушение на правилата за движение, но не и когато не е демонстрирано подобно незачитащо правилата за движение поведение, или от него не е видно предстоящото нарушение, вкл. с оглед зрялата възраст на пострадалия, както е в конкретния случай. Предвид приетата липса на възникнала деликтна отговорност на застрахования по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите водач на л.а. ”Фолксваген Поло”, с рег. [рег.номер на МПС] въззивният съд е счел, че не е налице и основание за ангажиране пряката отговорност на застрахователя - функционално обусловена от първата, поради което е отхвърлил, като неоснователен, предявеният пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.).
Позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.266 ГПК е преценил като неоснователно направеното с въззивната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение и обусловеното от него искане за допускане на допълнителна или тройна автотехническа експертиза, за да се отговори на въпроси, свързани с механизма на процесното пътно транспортно произшествие - съществуващото знаково стопанство в района на местопроизшествието, разположението на знаци „Б1“ и „Б2“, причините за значително различие в скоростта на движение на увреждащия л.а. според заключението на изслушаната пред СГС авто-техническата експертиза и тази от приложеното по делото досъдебно производство, в какъвто смисъл са били и възраженията на ищеца, заявени в съдебното заседание от 02.10.2017 г.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение е неправилно.
І.По правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато:
Съгласно приетото в задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в т.19 на ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд, чиято дейност е аналогична на тази на първоинстанционния съд и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор следва да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото след самостоятелна преценка на всички допустими и относими доказателства, събрани във въззивното и в първоинстанционното производства, доводите и възраженията на страните в очертаните с въззивната жалба рамки и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК. Като съд по съществото на спора въззивната инстанция е задължена да изложи писмено в мотивите на въззивното съдебно решение собствени фактически констатации и правни изводи, с които да го обоснове.
Възприетото в задължителната съдебна практика разрешение по приложението на чл.12 и на чл.235 ГПК е доразвито в непротиворечивата казуална практика на ВКС, включваща, освен цитираните от касатора и множество служебно известни на настоящия съдебен състав решения по чл.290 ГПК, като: № 33 от 02.05.2019 г., по гр.д.№ 1787/2018г. на ІV г.о. № 192 от 29.01.2018 г., по т.д.№ 44 / 2017 г. на І т.о. ; № 51 от 16.04.2015 г., по гр.д.№ 5299 / 2014 г. на І г.о.; № 96 от 18.06.19 г., по т.д. № 1962/2018 г. на ІІ т.о. и мн. други Същата е в смисъл, че въззивният съд, макар и с ограничени (непълни) правомощия и произтичащо от това ограничаване на възможността във въззивното производство делото да се попълва с нови факти и доказателства, е съд, разглеждащ по същество самия материалноправен спор, а преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Затова и въззивният съд е длъжен да се произнесе както по всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, така да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по установения в ГПК процесуален ред доказателства и да обсъди поддържаните във въззивната жалба доводи и защитни възражения срещу тях, която да намери отражение в мотивите на постановеното въззивно решение, в които задължително да посочи и въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани. Едновременно с това, въззивната инстанция е задължена да даде отговор на въведените с въззивната жалба оплаквания и защитните доводи на въззиваемия срещу тях.
Следователно когато първоинстанционния съд, в нарушение на процесуалните правила, е отказал да допусне доказателства с бланкетния мотив, че не са необходими, въззивният съд е задължен да извърши нова аргументирана преценка по отношение основателността на направеното искане и да укаже на страните за необходимостта да бъдат събрани по делото. В хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) тези задължения на въззивната инстанция по необходимост изискват да изгради вътрешното си убеждение по правно –релевантните факти, вкл. за деликтната отговорност на сочения за виновен за пътно- транспортното произшествие водач на моторно превозно, след задълбочено самостоятелно обсъждане на относимите и допустими към всички елементи от фактическия състав на тази отговорност доказателства по делото, при съобразяване исканията и възраженията на страните, което да отрази в мотивите на постановеното въззивно решение.
Нещо повече, според разясненията в мотивите към т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен и служебно да назначи съответната специализирана експертиза и да определи задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, щом са налице указаните в задължителната съдебна практика предпоставки - необходимост и/или значение за правилното разрешаване на спора.
ІІ.По същество на касационната жалба:
С оглед отговора на поставения процесуалноправен въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, касационната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.
Въззивното решение, в обжалваната му част е постановено в отклонение от цитираната съдебна практика по приложението на чл.12 и на чл.235 ГПК и е процесуално незаконосъобразно.
Нарушението на процесуалния закон се изразява в това, че мотивите на въззивния съдебен акт изобщо не съдържат произнасяне по въведените с въззивната жалба многобройни оплаквания и доводи във вр. с отречената от СГС отговорност на делинквента при фактически неизяснен механизъм на пътно-транспортното произшествие, предвид уклончивите отговори на в.л. доц. А. в съдебното заседание пред СГС на 02.10.2017 г..
Необсъден е останал и въпросът как конкретно е повлияло на водача на увреждания лек автомобил употребеното от него количество алкохол от 1.4% - на реалността на преценката му за избраната скорост на движение и на възможността своевременно да забележи велосипедиста и да го възприеме като евентуално възникваща опасност, с оглед категоричното заключение на изслушаната съдебно психиатрична експертиза на д-р Р.К., че визираната степен на алкохолно опиване води до понижено активно внимание, забава в рефлексите, координационни нарушения и се отразява на реалната преценка на водача за пътната обстановка.
Необоснован и в нарушение на процесуалното правило на чл. 201 ГПК въззивният съд е отказал изслушване на допълнителна или разширена автотехническа експертиза, като немотивирано се е позовал на отсъствие на предпоставките на чл.266 ГПК.
Несъобразено е останало обстоятелството, че искането на ищцовата страна за допускане на допълнителна или разширена тройна авто- техническа експертиза не само е заявено своевременно и аргументирано в процеса, предвид дадения от в.л. инж. А. колеблив отговор в проведеното по делото съдебно заседание на 02.10.17 г., както относно конкретното местонахождение на знаци „Б1“ и „Б2“, така и за евентуалното наличие на пътен знак, ограничаващ скоростта на водача на увреждания л.а., но е и изцяло в изпълнение на дадените с доклада указания на страната за установяване механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, с оглед твърдяната противоправност на увреждащото поведение на водача Д. П. – факт, който не се презумира, а подлежи на пълно и главно доказване. Извън изложеното Софийски апелативен съд не е взел предвид и обсъдил в контекста на приетото неспазване на знак „Б1“ от пострадалия, като „непредвидимо препятствие“, нито категоричното становище, съдържащо се в заключението на авто-техническата експертиза , че водачът на увреждащия л.а. е имал обективна възможност да види как се движи велосипедиста много преди да достигне стоп линията и да го възприеме, нито показанията на разпитаните свидетели – очевидци както за начина на движение на самия Д. П. преди и непосредствено след процесния инцидент, така за поведението на пострадалия. Затова и поисканата от пълномощника на ищеца допълнителна, респ. тройна автотехническа експертиза не само е била относима, но е и необходима за пълното изясняване както на механизма на процесното пътно- транспортно произшествие, така и за поведението на всеки от участниците в него, особено при съществуващото значително различие в скоростта на движение на увреждащия лек автомобил в заключението на изслушаната пред СГС автотехническа експертиза и тази, приета от експерта в приложеното по делото досъдебно производство, респ. евентуално ползваните различни методики за изчислението й.
Вярно е, че според трайно непротиворечивата съдебна практика водачът на моторно превозно средство, който се движи по път с предимство, не е длъжен да очаква, че участник в движение, който се движи по път без предимство, ще навлезе и ще отнеме предимството му, както и че за начало на възникване на опасността следва да се счита моментът, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и/ или премине стоп линията без очевидно намерение да зачете предимството, респ. движи се по начин, който сочи, че няма да зачете предимството. Разрешаването, обаче, на въпроса, от кой момент е възникнало това задължение на водача - да предприеме незабавни мерки за безопасност на движението и за предотвратяване на транспортното произшествие е винаги с оглед на конкретната пътна обстановка преди настъпване на произшествието,обстоятелство, което въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че въззивното решени следва да бъде отменено, на основание чл.293 , ал.2 във вр. с ал.1 ГПК.
На основание чл. 293, ал.3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд за допускане на поисканата от ищеца допълнителна, респ. разширена авто-техническа експертиза.
На осн. чл.294, ал.2 ГПК при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се произнесе и по дължимостта на деловодните разноски за настоящето производство.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.3 във вр.с ал.1, пр.2 ГПК

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1711 от 08. 07. 2019 г., по в.гр.д.№ 3904/2018 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. И. С. от [населено място] срещу ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ”ЛЕВ ИНС”АД пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумата 160 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 09.10.14 г. , ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното й изплащане, както и в частта за деловодните разноски.
ВРЪЩА делото в тази му част на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.
В ОСТАНАЛАТА част въззивното решение на Софийски апелативен съд е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: