Ключови фрази


7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 444
София, 25.06.2020 година

Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.03. 2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2477/2019 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Многопрофилна болница за активно лечение „СВЕТА АННА -СОФИЯ” АД, гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1109 от 10.05.19 г., по в.гр.д.№ 5177/2018 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1626 от 31.07.2018 г., по т.д. № 450/ 2018 г. за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА (НЗОК) , със седалище в [населено място] частичен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал.1 ЗЗО за заплащане на сумата 30 000 лева – част от вземане в общ размер от 911 925 лв., представляващо стойност на извършени медицински услуги и болнична помощ по клинични пътеки за периода м. януари, м.март, м.юни, м.октомври, м. ноември и м.декември на 2016 година, в съответствие със сключен между страните договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки с № 22-2515/26.02.2015 г..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че НЗОК не дължи плащане стойността на всички действително извършени и отчетени по надлежния ред медицински дейности през процесния период, които надхвърлят лимитите, определени в приложение № 2 към процесния договор.
Счита още, че въззивният съд неправилно и в нарушение на чл.20 ЗЗД, е подложил на тълкуване действителната воля на съконтрахентите, без да вземе предвид и да обсъди факта, че в процесната договорна връзка страните не са равнопоставени по отношение на създадените права и задължения, предвид засилената им нормативна регламентация, нейната цел и дадения приоритет на интересите на потребителите на медицински услуги – трети за същата лица. Счита за недопустимо в рамките на гарантираното от чл.52 от Конституцията на Република България публично неотменимо „право на здраве”, дори и то да не е нито безусловно, нито неограничено, да се използват административни механизми, целящи ограничаване възможността на здравноосигурените лица за свободен избор на лечебно заведение, с което всъщност се ограничава и обема на реално предоставените им медицински услуги.
Жалбоподателят изразява несъгласие и с начина, по който въззивната инстанция е разпределила доказателствена тежест в процеса относно твърдяното от ответника надвишаване на средствата за здравноосигурителни плащания на национално ниво за 2016 г.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 и ал.2 ГПК. Твърдението е за съществуващо противоречие между практиката на ВКС и възприетото от въззивния съд разрешение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, част от които жалбоподателят счита, че са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1.”Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе със съдебното решение по всички заявени в жалбата доводи и оплаквания на въззивника?”; 2.”Чия е доказателствената тежест в процеса за установяване надвишаване на средствата на НЗОК за здравноосигурителни плащания за болнична медицинска помощ на национално ниво през съответната година, с оглед прилагане на механизма за заплащане на надлимитните медицински дейности?”; 3.”Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е отменена нормативна разпоредба, пряко относима към процесния казус?”; 4.При прогласена нищожност на нормативен акт, с който се регулират процесните правоотношения, длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с нищожността, независимо от мотивите за обявяването й?”; 5. При наличие на административен властнически елемент от фактическия състав на договора за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки, двете страни по договора встъпват ли в граждански правоотношения, които да са равнопоставени и ако не са равнопоставени, клаузите на договора или на нормативните актове, регулиращи правоотношенията между НЗОК и лечебните заведения следва да имат превес при тълкуване волята, правата и задълженията на съконтрахентите?”
За илюстрация на поддържаното, по отношение на поставените въпроси с № 1 и № 2, селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 34 от 20.03.2019 г., по гр.д.№1694/2018 г. на ТК на ВКС;
Въведеното, по отношение на въпроси № 3 и № 4 , противоречие с практиката на Конституционния съд на Република България е аргументирано с различното им разрешаване, спрямо решение № 2/22.02.2007 г., по к.д.№ 12/ 2006 г. и решение № 3 от 08.03.2016 г., по к.д.№ 6/2015 г., двете на КС, от Софийски апелативен съд.
По отношение на въпрос № 5 се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Специалното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с незачитане от страна на въззивния съд на решението на КС по к.д.№6/2015 г. и прогласената с него нищожност на Наредба № 2/ 25. 03. 2016 г.
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК(ДВ бр.86/2017г.), въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, своевременно въведените в процеса доводи и възражения, е приел за безспорно наличието на сключен между страните по делото индивидуален договор от 26.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, изменен с няколко последващи споразумения между съконтрахентите, от който неразделна част е приложение № 2 – „Стойности на дейностите, медицинските изделия и лекарствени продукти за злокачествени заболявания в условията на БМП”. Посочено е, че силата на същия ищцовото АД, като изпълнител, се е задължило да оказва на здравноосигурените лица по § 2, ал.1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и на лицата по § 7, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 5, към чл. единствено от Наредба № 40 от 24.11.04 г. за определяне на основания пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, с подробно посоченото съдържание в приложение № 16 от ТРД за МД за 2015 г., а НЗОК, като възложител, е поела задължение да заплаща за дейностите по чл.1, ал.1, които детайлизирани в договора. За безспорен между страните в процеса е приет и факта, че през процесния период ищцовото лечебно заведение е извършило надлимитни дейности за които е издало 6 бр. спецификации, сумите от които, възлизащи общо на 911 925 лв., не са му била заплатени от ответното ЮЛ и част от които е и претендираната понастоящем сума от 30 000 лева
Позовавайки се на допълнително споразумение от 25.05.2016 г., с което съконтрахентите са изменили договорните клаузи на чл.1 в смисъл, че изпълнителят се задължава да оказва на здравноосигурените лица медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 9 към чл. 1 от Наредба № 2 от 2016 г.(обн.ДВ, бр.24 от 29.03.2016г.), с посоченото съдържание в приложение ”Клинични пътеки по решението” и на чл.33, ал.1 – че възложителят определя стойности на дейностите за болнична медицинска помощ, съобразно ”Правила за условията и реда за прилагане на чл.4, ал.1 и ал.2 от ЗБНЗОК за 2016 г.”, приети от НС, както и на чл.11, чл.12, ал.1 и на чл.13 от тези правила, според които директорът на РЗОК изкупва от изпълнителите на болнична медицинска помощ дейности, съгласно сключените с тях индивидуални договори за изпълнение, но в рамките на стойностите и обемите определени за съответната РЗОК по реда на гл.ІІ-ра, а обемите на медицинските дейности се определят по специалност и нива на формиране на стойностите им , съобразно подробно посочени критерии и регламентиран начин, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл НЗОК, да отговаря неограничено за заплащането на всички дейности, изпълнени от съответното лечебно заведение по оказване на медицинска помощ. Изложени са съображения, че доколкото прокламираното с чл.52, ал.1 от Конституцията основно право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване е при условия и по ред определени със специален закон, който не създава безусловно или неограничено „право на здраве”, а съобразно пакета здравни дейности, според бюджета на НЗОК, то и отговорността на ответника от обективна страна е ограничена само до дейностите, включени в съответния пакет от здравни помощи, които бюджетът му гарантира. Т.е. самият предвиден от законодателя ред за финансиране на конституционно прокламираното социално право на достъпно здравеопазване, установен в ЗЗО и в ЗБНЗОК за 2016 г.(сега отм.), според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва пълната свобода на договаряне, каквато е застъпената от ищеца теза, поради което и процесният сключен между страните индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, в който обективираното изрично съгласие на лечебното заведение - изпълнител е заплащането на извършената болнична помощ да е в рамките на стойностите, съобразно определените в Приложение № 2 обеми, следва задължително да се тълкува в контекста на нормативно утвърдените финансови отношения с НЗОК –ЗЗО, НРД и ЗБНЗОК за 2016 г. (отм.). Съобразявайки установените по делото факти, както и действалата през визирания в исковата молба период нормативна уредба, вкл. обявената противоконституционност на чл.45, ал.2 ЗЗО с решение на Конституционния съд № 3 от 08.03.2016 г., по к.д.№ 6/2015 г. и прогласената от ВАД нищожност на приетата въз основа на нея Наредба № 2 /25.03.2016 г., въззивната инстнация е извела правен извод, че претендираната надлимитна стойност, която не е за спешна диагностика и лечение, е дължима от възложителя единствено и само при спазване на уговорения в договора механизъм за заплащане на надлимитните дейности и при съобразяване възможностите на бюджета на НЗОК за тяхното покриване, което по делото не е доказано от изпълнителя на болничната медицинска помощ.
Решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение, според настоящия съдебен състав, дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил изхода на конкретното дело и по отношение на който е налице някой от допълнителните критерии за селекция по чл. 280, ал. 1, т.1 -т.3 ГПК. Този материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание за допускане на касационно обжалване трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемане фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първият от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, който свързан с приложението на чл.12 ГПК, разпоредба аналогична на чл.188 ГПК(отм.), е за задължението на въззивната инстанция, на съд по съществото на спора, да обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните и в очертаните с въззивната жалба рамки, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, да се произнесе и по всички заявени във въззивната жалба оплаквания на въззивника, несъмнено е обуславящ за изхода на делото и като отговарящ на горепосочените критерии обосновава общото главно основание за достъп до касация.
Според задължителната съдебна практика, обективирана в ППлВС № 1/53 г., т. 19 от ТР № 1/ 04. 01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и допълваща я казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК: решение № 223 от 19.06.2013 г., по гр.д.№ 1006/2012 г. на ІV г.о. ; решение № 229 от 14.12.2016г., по гр.д.№ 2221/2016 г. на ІІІ г.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о.; решение № 536 /19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о.; решение № 37 / 29. 03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о.; решение № 66/ 05. 07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г. на I г. о., решение № 34 от 20.03.2019 г., по гр.д.№ 1694/2018 г. на ІІІ г.о. и мн.други, за въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, съществува задължение да обсъди в мотивите си всички редовно и своевременно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, съобразно очертаните с въззивната жалба предели, като при проверката по чл.269 ГПК, в рамките на оплакванията в жалбата, да изложи и свои собствени фактически констатации и правни изводи.
В случая макар подробни мотивите на въззивния съдебен акт за същността и съдържанието на уговорения с процесния договор механизъм за заплащане на дейностите, чиято стойност за съответния месец, превишава тази, посочена в Приложение № 2 към договора, въззивният съд е оставил без обсъждане въведеното с исковата молба твърдение за надлежно известяване на НЗОК относно извършените и отчетени в исковия период надлимитни дейности на ищеца, част от които заплатени от възложителя, без последният да е оспорил това твърдение в процеса, респ. да е доказал, че уговореният с договора механизъм за заплащане на надлимитни дейности не е бил спазен, поради което остатъкът от незаплатените и претендиран с исковата молба суми са недължими, вкл. и поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК за съответната година.
Във въззивния съдебен акт липсват и съждения за характера на процесния договор, с оглед въведените в тази насока доводи на ищеца, за неговата подчиненост както на целите и принципите на задължителното здравно осигуряване, така и на императивните разпоредби на ЗЗО относно правата на здравноосигурените лица на равен достъп до здравеопазване и невъзможността изпълнителят да откаже медицинска помощ на такова лице на никакво основание и.
Поради изложеното настоящият съдебен състав счита за доказана и допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато за преценка съответствието на въззивното решение по поставения процесуалноправен въпрос с указанията в горецитираната задължителна и трайно непротиворечива казуална практика на ВКС.
Останалите поставени от касатора въпроси не са обуславящи изхода на спора и по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато, а евентуалното им обсъждане от състава на касационната инстанция ще е при произнасяне по същество на касационната жалба.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК, на касатора следва да бъде указано в едноседмичен срок от съобщението, да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 600 лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държаните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1109 от 10.05.19 г., постановено по в.гр.д.№ 5177/2018 г., по описа на с.с.
УКАЗВА Многопрофилна болница за активно лечение „СВЕТА АННА -СОФИЯ” АД, гр.София, в едноседмичен срок, считано от съобщението, да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационното производство в размер на сумата 600 лв.( шестстотин лева), като в същия срок представи по делото и съответен документ, удостоверяващ извършеното плащане.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично до касатора, че при неизпълнение на дадените указания, касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на дължимата държавна такса в определения от съда срок делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: