Ключови фрази
Начин на ползване. Консумативни разходи * тълкуване на договор * договор за наем


5


Р Е Ш Е Н И Е


№188

София, 11.01.2016 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на девети декември две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3378/2014 година

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 366 от 30.06.2015 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на решение № 1218 от 12.06.2014 г. по т.д. № 4365/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав по въпроса за критериите и целта на тълкуване на договорни клаузи.
Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението, с искане за неговата и отхвърляне на иска, с присъждане на разноски. Изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция за самостоятелния характер на задължението за плащане на наемна цена по договора за наем и неотносимост на споразумението между страните, подписано на същата дата. Твърди, че клаузите на договора и на споразумението не са тълкувани правилно, в резултат на което не е изяснена действителната воля на страните.
Ответникът по касация [фирма] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел, че сключеният на 04.06.2010 г. и неоспорен договор за наем на магазин Г 1, на две нива, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] е правопораждащият факт, от който произтича задължението на ответника за заплащане на наемната цена, както и, че това задължение не е обвързано от клаузите на споразумението, сключено между страните на същата дата. Счетено е, че уговорките в споразумението са с оглед бъдещ договор за прехвърляне на собствеността върху магазина, както и, че всички задължения, поети по него от страните, възникват от датата на прехвърлянето на собствеността върху имотите. За неубедителна е счетена поддържаната от ответника/сега касатор/ теза във връзка с действието на споразумението и неговата относимост към исковата претенция, предвид липсата на доказателства за пренаемане на имота от трето лице за периода, за който е заплащал наем на ищцовото дружество.
Решението е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно.
По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
В постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, Търговска и Гражданска колегия – така например, решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. и други е прието, че според законоустановените критерии по чл.20 ЗЗД отделните уговорки между страните следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една уговорка да се тълкува в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и последващото поведение на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД.
С оглед становищата на страните по делото и писмените доказателства, представени и приети в производството пред първата инстанция, решаващият съдебен състав на САС е следвало да извърши тълкуване на обективирани в договора за наем от 04.06.2010 г. клаузи, относими към основните елементи на договора, наред с клаузите на сключеното на същата дата споразумение между страните. Волята на страните във връзка с наемното правоотношение е изразена както в договора, така и в споразумението, изменено с последващ анекс само по отношение началната дата на дължимост на наемната цена. В нарушение на въведените в чл.20 ЗЗД правила и в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС, не е изяснена действителната воля на страните по делото във връзка с наемното правоотношение, тъй като клаузите на наемния договор не са преценявани съобразно постигнатите договорености в подписаното от страните споразумение от 04.06.2010 г. Това нарушение е довело до неправилност на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното осъдително решение за заплащане на сумата 25 816.96 лв. – наемни вноски за периода от м.март до м.юни 2011 г., ведно със законната лихва от 09.03.2012 г. и 2 340.17 лв. за предходния период съобразно изискуемостта на наемната цена.
Необосновано е изразеното от въззивния съдебен състав становище, че уговорките в споразумението от 04.06.2010 г. са единствено с оглед сключването на бъдещ договор, с който ответното дружество ще прехвърли на ищеца собствеността върху процесното магазинно помещение. Видно от обективираната в чл.5 от споразумението воля на страните е, че те са обвързали подписването на наемен договор, имащ за единствена цел преотдаването на имота под наем на трети физически или юридически лица и то за срок до 12 месеца, с прехвърлянето на собствеността на имота. Няма спор по делото, че инвеститор и собственик на процесното магазинно помещение е било именно дружеството – ответник по иска, сега касатор. Като такъв [фирма] се е легитимирал и при сключването на самото споразумение. Действително, по делото не е изяснен моментът/ липсват писмени доказателства/, от който ищецът е станал собственик на процесния имот, но очевидно, това е предхождало сключването на наемния договор, тъй като предвиденото от страните условие за възникване на наемно правоотношение е именно прехвърлянето на собствеността по нотариален ред. При възприемане на обратното становище би се стигнало до абсурдния извод, че наемателят - собственик на магазина, ще дължи наем на ищцовото дружество за ползване на собственото си помещение. Тълкувайки обективираната в чл.5 от споразумението воля на страните във връзка с клаузите на наемния договор и предвид сключването им на една и съща дата, следва да се изведе извод, че единствената цел, с която е сключен наемния договор е предоставяне на правна възможност на дружеството – ответник да сключва договори за наем на имота с трети лица за уговорения в споразумението срок. Твърдението на ответника, че сключеният договор за пренаемане на магазина с трето за спора дружество е бил прекратен в началото на м.март 2011 г. не е оспорено от ищеца. Безспорно е между страните, че уговорената в споразумението и в наемния договор месечна наемна цена е заплащана на ищцовото дружество именно до този момент. Следователно, не би могло да се приеме, че за периода след м.март 2011 г. ответното дружество дължи наемна цена в размер на 3 300 евро месечно до края на м.юни 2010 г. , което обуславя и неоснователност на предявения иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се отхвърли предявения от „ [фирма] срещу [фирма] иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 25 816.96 лв., ведно със законната лихва от исковата молба и за сумата 2340.17 лв. – обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за въззивна и касационна инстанции в размер на 1 808.68 лева, съставляващи заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение. Разноски за първоинстанционното производство, съставляващи адвокатско възнаграждение, не се присъждат, тъй като липсват доказателства за заплатен адвокатски хонорар на упълномощения адвокат на дружеството – ответник по иска.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ изцяло решение № 1218 от 12.06.2014 г. по т.д. № 4365/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2 срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ж.к. „М. ливади, [улица] вх.А, иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 25 816.96 лв. – наемна цена по договор за наем от 04.06.2010 г. за периода от м.март до м.юни 2011 г., вкл., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и предявения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 340.17 лв.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 1 808.68 /хиляда осемстотин и осем лева и шестдесет и осем стотинки/ лева – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: