6 Р Е Ш Е Н И Е №136 гр. София,22.07.2016 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3308 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1237 от 17.06.2014г. по т.д. №2263/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С него е потвърдено решение от 18.03.2013г. по т.д. №781/2012г. на Пернишки окръжен съд, в частта, с която [фирма] е осъдено солидарно с П. В. З., да заплати на ЗК [фирма] сумата 18 404,09 лева, ведно със законната лихва от 05.09.2012г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Касаторът поддържа,че в хипотезата на чл.274 ал.1т.1 от КЗ /отм./ законът не предвижда суброгация – встъпване на застрахователя в правата на увредените лица, а само правото на застрахователя на регресен иск. Счита, че разлика от суброгацията, при регресната отговорност кредиторът упражнява свои права, а не права на трето лице, в които е встъпил. Също счита, че обжалваното решение е неправилно и поради това,че съдът е приел, че работодателят отговаря по регресния иск за платени от застрахователя обезщетения в по – висок размер от обезщетенията, които прекият причинител на вредите П. З. е осъден да заплати на увредените лица. Ответниците ЗК [фирма] и П. В. З. не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С определение №205/29.02.2016г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос има ли право застрахователят на регресен иск по чл.274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ срещу работодателя на виновния водач, причинил ПТП след употреба на алкохол над допустимите стойности, за сумите, които застрахователят е платил като обезщетение на увредените лица, когато ПТП е настъпило по време на работа и дали в тази хипотеза е налице солидарна отговорност между работодателя и делинквента. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Производството е образувано по искове по чл. 274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./, предявени като частични от Застрахователна компания [фирма] срещу П. В. З. и [фирма], за солидарното им осъждане да заплатят сумата 25 100 лева, като част от общо изплатено от ищеца като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение на увредените лица Д. К. А. – С., Методи К. М., Ж. С. М. и Методи С. М. за неимуществени вреди от смъртта на К. С. М., в общ размер на 204 574,13 лева. За да потвърди първоинстанционното решение на Пернишки окръжен съд, с който предявените частични искове са уважени за сумата 18 404,09 лева въззивният съд е преценил, че са осъществени поддържаните от ищцовото дружество предпоставки по чл. 274 ал.1 т.1 от КЗ. Приел е, че надлежно легитимиран като ответник по иска по чл.274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ наред със застрахования делинквент е и неговият работодател, който съгласно чл.49 от ЗЗД носи солидарна отговорност за вредите, причинени от работника при или по повод възложената му работа. Въззивният съд е приел за установено качеството на [фирма], на работодател на прекия причинител П. З., както и обстоятелството, че увреждането е настъпило по време, когато З. и починалият К. М. С. са били на работа и са изпълнявали такава по служба, в рамките на задълженията си по съществуващите със [фирма] техни трудови правоотношения. Поради това е приел, че [фирма] има качеството на възложител на работата на П. З. и отговаря солидарно с него за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: Относно съдържанието на регресното право на застрахователя в хипотезата на чл.274 от КЗ е формирана задължителната практика на ВКС на РБ - Решение №130 от 03.05.2012г. по т. д. № 244/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., която настоящият състав изцяло споделя. Съгласно чл. 274 ал.1 от КЗ застрахователят се освобождава от задължението по договора за застраховка към застрахования при задължителното застраховане "Гражданска отговорност", когато вредите на третите лица са причинени от застрахования по време на управление на МПС след употреба на алкохол с концентрация над допустимата от закона, под въздействието на друго упойващо вещество или без да е взел мерки за отстраняване на възникнала по време на движение повреда или неизправност в МПС, следствие на което е настъпила щета. Правото на регрес на застрахователя настъпва след като плати обезщетението на третото увредено лице. Освен в посочените в чл.274 ал.1 от КЗ случаи, застрахователят има право да получи платеното обезщетение от лицето, управлявало МПС без свидетелство за управление - чл.274 ал.2 от КЗ. Регресното право е средство за санкциониране на виновните за причинените на трети лица вреди в посочените в закона случаи. В тези случаи, независимо, че са заплатили застрахователна премия и е възникнало валидно застрахователно правоотношение, застрахованите лица не се освобождават от гражданската си отговорност. Съгласно задължителните разяснения в т.15 от Постановление №7/77г. от 04.10.1978г. на Пленум на ВС, суброгацията в правата на увредените лица се осъществява чрез регресни искове на основание чл.344 и чл.349 ал.4 от ЗЗД /отм./ и чл.30 от ЗЗИ /отм./. При упражняването на регресните искове застрахователят е ограничен в рамките на правата и възможностите, които е имало и с които разполага самото застраховано лице срещу причинителя на вредите. Суброгацията на застрахователя включва и възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 – 49 от ЗЗД, когато са налице основания за нея. Видно от изложеното постановлението на Пленума на ВС не поставя разграничение за тази възможност в хипотезите на чл.344 от ЗЗД/отм./ и чл.349 ал.4 от ЗЗД /отм./. Регламентираните в чл.344 и чл.349 ал.4 от ЗЗД регресни права на застрахователя са уредени в съответно в чл.213 от КЗ /отм./ и чл.274 от КЗ /отм./, приложими към процесните правоотношения. Налага се извода, че тъй като според ППВС №7/77 и в двете хипотези застрахователят встъпва в правата на увреденото лице, /независимо, че в хипотезата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между него и увредения няма правоотношения до момента на увреждането, а такива има между застрахователя и виновния водач/, то и в двете хипотези застрахователят придобива не само вземането за обезщетение срещу делинквента, но и правото да претендира това вземане от лицата, които по силата на изричните разпоредби на ЗЗД отговарят солидарно с делинквента. Съобразно с отговора на въведения правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК, следва да се приеме, че осъждайки работодателя на делинквента да заплати солидарно с него на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ изплатеното от последния обезщетение на увредените лица, въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС. Освен доводите, че не носи солидарна отговорност с делинквента, касаторът прави оплаквания в касационната жалба, че с решението на ПОС по гр.д.№361/2008г. застрахователят е бил осъден да заплати по –голям размер на обезщетението /100 000 лева/ от размера, който е осъден да заплати виновния водач П. З. с присъдата по н.о.х.д. №182/2008г. Тези оплаквания са основателни, доколкото отговорността на работодателя е производна от тази на прекия причинител. Тя произтича от изрична норма на закона, а не от виновно поведение, но е предназначена да репарира същите вреди, които е причинил делинквентът. Поради това дължимото от работодателя обезщетение е ограничено до размера на обезщетението, дължимо от делинквента. В тази връзка следва да се имат предвид задължителните разяснения в ТР №1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк. дело №1/2014г. на ОСТК на ВКС, относно обусловения характер на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ от отговорността на застрахования делинквент. В т.1 от същото се приема, че по прекия иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ /отм./, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Доколкото и отговорността на застрахователя по прекия иск, и отговорността на работодателя, са въведени от закона средства за осигуряване на възможност за увредения да получи ефективно обезщетение за претърпените от него вреди, то разясненията за обусловения характер на отговорността на застрахователя, могат да бъдат отнесени и към тази на работодателя, с изключение на това, че отговорността на застрахователя е ограничена в рамките на застрахователната сума. В този смисъл е и цитираната от касатора практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №230 от 12.07.2011г. по гр.д.№1907/2009г., ВКС, ГК, ІV г.о., в което се приема,че работодателят, който отговаря за вреди, причинени от него работник на трети лица, дължи обезщетение на третите лица в размера, който се дължи от прекия причинител. В случая видно от представеното по делото решение №483 от 12.01.2009г. по в.н.о.х.д. №769/2008г. на Софийски апелативен съд, по предявения в наказателното производство граждански иск П. В. З. е бил осъден да заплати на съпругата на починалия К. С. - Д. К. А. – С. и на неговия син Методи К. М. по 60 000 лева, или общо 120 000 лева, а на родителите му Ж. М. и Методи М. по 25 000 лева. В производствата по предявените преки искове срещу застрахователя по гр.д.№361/2008г и по гр.д.№485/2008г. на Пернишки окръжен съд, З. е бил осъден да заплати на Д. К. А. – С. 20 000 лева, на Методи К. М. 30 000 лева, а на родителите Ж. М. и Методи М. по 50 000 лева за всеки от тях. Следователно неправилни са изводите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд е препратил по реда на чл.272 от ГПК, че виновният водач и неговият работодател отговарят солидарно за пълния размер на изплатените от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователни обезщетения на всички пострадали лица – в общ размер от 150 000 лева. Прекият причинител и неговият работодател отговарят до размера на присъдените по иска по чл.45 от ЗЗД срещу първия обезщетения, следователно за изплатените на Ж. М. и Методи М. обезщетения отговарят до размер на 25 000 лева за всеки от тях. Съответно пълният размер на задължението на ответниците П. З. и [фирма], към застрахователя възлиза на 100 000 лева. В случая исковете по чл.274 от КЗ /отм./ са били предявени като частични за сумата 25 100 лева, а са уважени до размера 18 404,09 лева. Първоинстанционният съд е приел, че следва да уважи предявените частични искове в същото съотношение, в което е приел за основателен пълния размер на претенцията – за 150 000 лева от претендираните 204 574,13 лева. Срещу решението в частта, с която частичният иск е отхвърлен, не е подадена жалба от ищеца ЗК [фирма], [населено място]. При тези данни присъденият по частичния иск размер от 18 404,09 лева е в рамките на приетия от настоящия състав на ВКС пълен размер на вземането на застрахователя от 100 000 лева. Поради това въззивното решение на Софийски апелативен съд, в обжалваната му част, следва да бъде оставено в сила като правилно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №1237 от 17.06.2014г. по т.д. №2263/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, в обжалваната част, с която е потвърдено решение от 18.03.2013г. по т.д. №781/2012г. на Пернишки окръжен съд, в частта, с която [фирма] е осъдено солидарно с П. В. З., да заплати на ЗК [фирма] сумата 18 404,09 лева, ведно със законната лихва от 05.09.2012г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 1580,85 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.