5 РЕШЕНИЕ № 41 София, 30.07.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и тридесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №312/2012 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№425/31.01.2012 г., подадена от К. против въззивно решение №1/03.01.2012 г. по гр.д.№432/2011 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к., първи състав. С обжалваното решение е потвърдено решение №1/29.7.2011 г. по с.гр.д.№19/2009 г. по описа на Плевенския окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на К. – , срещу М.В. П. от [населено място], [община], област П., с правно основание чл.28, ал.1 ЗОПДИППД, общо за кумата 117889 лева. Въззивната инстанция е приела, че с оглед заключението на вещото лице е установено, че приходите на ответника по иска, реализирани от трудови правоотношения през проверявания период, съответстват на ангажираните доказателства. Относно приходите на ответника в размер на 60000 лева, с източник два договора за заем между ответника и физически лица, всеки от които в размер на 30000 лева е прието, че за доказване на посочените суми свидетелските показания са допустими и не попадат в забраните по чл.164, ал.1 ГПК, тъй като касаят представени писмени договори за заем между две страни, т.е. частни диспозитивни документи, чиято истинност се оспорва от едно трето по отношение на договорите лице. Поради това съдът е приел, че доказването на сключените договори може да стане с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Относно разходите на ответника в размер на 54000 лева, получени като заем от лицето В. С., които ищецът оспорва, е прието, че разпитът на посоченото лице е допустим, като не е налице нито една от хипотезите на чл.164, ал.1, т.т.4, 5 и 6 ГПК, тъй като не се касае до погасяване на установени с писмен акт парични задължения, за установяване на писмени съглашение, в които страната, която иска свидетели е участвала, както и за тяхното изменение или отмяна, тъй като са налице писмени договори между страните, чието съдържание се установява и от свидетелските показания. Освен това е прието, че не се касае за опровергаване на съдържанието на изходящия от страната частен документ. Съдът е стигнал до извод, че показанията на свидетеля В. С. не са противоречиви или недостоверни, по делото липсват каквито и да е доказателства относно твърдяното от въззивника приятелство между този свидетел и ответника по исковата молба. Поради това е направен извод, че процесните 54000 лева не представляват разход на ответника, тъй като по делото липсват доказателства, че посочената сума е била възстановена на заемодателя. С оглед изложеното съдът е стигнал до краен извод, че е налице отрицателна разлика в размер на 40,52 М., т.е. разходите на ответника с толкова заплати повече от неговите приходи, или не е налице хипотезата на § 1, т.2 от ДР на ЗОПДИППД. В. решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса “Следва ли сключването на договори за заем, съответно предаването на сумата да бъде удостоверено от трето, неучастващо в сделката лице, а не от страните по нея ?”. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставения въпрос намира, че следва да се съобрази с разпоредбата на чл.164, ал.1 ГПК. Свидетелските показания са недопустими само за фактите, които са изчерпателно посочени в цитираната правна норма, като визираните хипотези не могат да бъдат разширявани чрез договори между страните, поради което такива съглашения са недействителни. Ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. При издирването на вътрешното съдържание на волята на страните и установяването на точния смисъл на уговореното са допустими всички доказателствени средства и ограничението по чл.164, ал.1 ГПК е неприложимо. По касационната жалба. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Навежда се довод за обстоятелството, че ответникът по иска М. П. не е получавал доходи от трудови правоотношения с работодателите [фирма], [фирма] и [фирма]. В подкрепа на този доводи се прави оплакване срещу въззивното решение като касационният жалбоподател се позовава на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и събраните по делото доказателства. Твърди се, че по делото липсват доказателства, които по категоричен начин да установяват факта, че от тези правоотношения ответникът реално е получавал доходи – редовно съставени документи за извършени плащания, получени суми и т.н. Сочи се, че представените трудов договор, служебна бележка и справка от ТД на НАП – П., доказват единствено и само наличието на трудови правоотношения на ответника, но не представляват доказателства за получен от него доход от трудова дейност и не могат да обосноват приходи. Навеждат се и доводи за неправилни изводи на въззивната инстанция и относно реализираните от П. Доходи от два заема от по 30000 лева, или общо 60000 лева, равностойни на 387,50 М., за които се твърди, че са получени по договори за заем от 21.01.2005 г. с П. Д., обезпечен със запис на заповед и от 03.5.2006 г. с Л. Д.. Д. се обосновава с разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК и се твърди, че по отношение на К. те имат достоверна дата, и оспорването им е проведено успешно, но само относно времето на съставянето им, но не и по отношение на тяхното съдържание. Относно обясненията на лицата, с които ответникът твърди, че ги и сключил касационният жалбоподател, се твърди, че незавереният нотариално документ има достоверност по отношение на страните, от които изхожда, а по отношение на всички този документ има доказателствена сила само когато е нотариално заверен. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска. Ответникът по касация М. В. П. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание процесуалните представители на страните, съответно инспектор – юрист Л. и адвокат Д., поддържат становищата от касационната жалба. Представителят на В. к. п. – прокурор С., е на становище за уважаване на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид писмения отговор на ответника по касация, становищата на процесуалните представители на страните и това на представителя на В., и на основание чл.290 ГПК, намира следното: В нарушение на материалния закон, необосновано и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че е не е налице хипотезата на чл.4, ал.1 ЗОПДИППД, тъй като се получава отрицателна разлика М.. Спорът е останал неизяснен от фактическа страна. Въпреки допуснатите и приети от съда няколко съдебно-икономически експертизи, не е изяснен въпросът за наличието на законно придобити доходи от ответника по исковата молба към момента на придобиване на всяка една от придобитите вещи, включително и недвижимият имот. Съгласно т. 10 от ТР №1/04.01.2001 г. по тълк.д.№1/2000 г. на ВКС ОСГК съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма – чл.195 ГПК. Назначаването и формулирането на задача на експертизата може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. В разглеждания случай съдът не е проявил необходимата активност да формулира допълнителна задача към вещото лице – икономист, съпоставката между приходи и разходи да бъде извършена към момента на придобиване на всяка една от придобитите вещи, включително и идеалната част от недвижимия имот, за да се направи извод дали към момента на всяка една сделка ответникът по исковата молба е разполагал със законно придобити средства за нейното извършване. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено изцяло и делото върнато на Великотърновския апелативен съд за извършване на съдопроизводствени действия с оглед изложеното в мотивите на настоящото решение. При новото разглеждане на делото и при постановяване на новото решение въззивната инстанция освен това следва да се съобрази и с приетото по реда на чл.290 ГПК в решение №209/26.7.2011 г. по гр.д.№1462/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., че “договорите за заем от физически лица и банковите кредити по отношение имуществото на правните субекти са задължение, а не средство за увеличаване на имуществото, тъй като подлежат на връщане.”. Това се налага предвид представените по делото договори за заем между ответника по касационната жалба и физически лица, ангажираните във връзка с тях писмени доказателства и свидетелски показания, както и договори за банкови кредити. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение първо от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №1/03.01.2012 г. по гр.д.№432/2011 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к., първи състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: