О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 238 гр. София, 09.05.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1332 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Едуард М. Мардиков от [населено място] срещу решение № 260054/05.04.2021 г. по в.гр.д. № 16/2021 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260254/28.09.2020 г. по т.д. № 123/2020 г. на Варненски окръжен съд е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против „Застрахователно дружество Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 5 000 лв. до претендираните 26 000 лв. – допълнително обезщетение спрямо вече изплатеното от ответното дружество в размер на 35 000 лв. по образувана при него щета № [ЕГН]/2017 г. за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на ПТП от 05.08.2016 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че вследствие на ПТП от 05.08.2016 г., виновно причинено от водач, застрахован при ответника, ищецът Едуард М. Мардиков е получил следните телесни увреждания: счупване на дясната лъчева кост в долна трета и стилоидния израстък и контузия на двете коленни стави. Според съда контузиите на коленните стави следва да се отчетат само като източник на болки в първите часове след инцидента, доколкото не са съпроводени с трайни негативни последици, като основната травма е счупването на дясната лъчева кост и навяхването и разтягането на ставите на ниво китка. В тази връзка е съобразил признатата на ищеца с решение на ТЕЛК на 18.09.2017 г. 50 % трайно намалена работоспособност за период от една година – до 01.09.2018 г., както и извършеното на 16.12.2019 г. преосвидетелстване и признаване на 40 % трайно намалена работоспособност за периода от три години – до 01.12.2022 г. Отчел е и възрастта на пострадалия към датата на инцидента – 39 години, вида и интензитета на претърпените болки и страдания за период, надвишаващ седем месеца /от 05.08.2016 г. до края на месец март 2017 г./, обстоятелството, че болките са били особено силни в периода непосредствено след инцидента и през първите три месеца, пълното възстановяване на костта, последицата на инактивитетна остеопороза /разрехавяване на костната структура/, невъзможността от пълното възстановяване на обема на движенията на китката на дясната ръка, запазената хватателна способност и сила на пръстите на ръката, икономическата конюнктура към момента на настъпване на вредите – минималната работна заплата от 420 лв. през 2016 г. и среден общ доход от 5167 лв. на едно лице за 2016 г., нивата на застрахователното покритие към момента на увреждането – 10 000 000 лв. за едно събитие, както и по – новата съдебна практика по определяне размерите на неимуществените вреди при подобни травми. С оглед на тези съображения решаващият състав е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от Едуард М. Мардиков неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. Като е изтъкнал извънсъдебното заплащане от ответника на сумата от 35 000 лв., въззивният съд е заключил, че предявената претенция е основателна до размера от 5 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца телесни увреждания със задължителната практика на ВС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ и 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 197/31.01.2017 г. по т.д. № 2250/2015 г. на ВКС, II т.о. и решение № 73/16.09.2013 г. по т.д. № 964/2011 г. на ВКС, II т.о. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените в изложението въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от уреденото лице срещу застрахователя на делинквента. По въпроса е формирана задължителна съдебна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве на касатора, върху неговия емоционален и социален живот; съобразил е възрастта на пострадалия, както е отчел и икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта и по – новата съдебна практика по сходни казуси. Следва да се отбележи, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент; същите служат само за ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /в този смисъл решение № решение № 28/09.04.2015 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и други/. Изразеното чрез поставените въпроси несъгласие с фактическите изводи на съда по своята същност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение. Касаторът изисква директен отговор относно правилността на обжалвания акт по отношение на приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, но такъв отговор се дължи по съществото на спора във фазата на касационното производство по чл.290 ГПК. При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК, в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260054/05.04.2021 г. по в.гр.д. № 16/2021 г. на Варненски апелативен съд. ОСЪЖДА Едуард М. Мардиков от [населено място] да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: