Решение
№ 168
С., 18,01,2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря и с участието
на прокурора , като изслуша
докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1164 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С определение № 605 от 22.VІІ.2010 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение частта от решението на САС, постановено по т.д. № 861/09 г.,с която [фирма] С. е било осъдено — на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - да заплати на [фирма]-гр. П. /със съдебен адрес в [населено място]/ сума в размер на 178 243.76 лв., както и 9 419.85 лв. разноски, е бил допуснат при констатация за наличието на вероятност в посочената част съдебния акт на въззивната инстанция да се окаже процесуално недопустим (по арг. от текста на чл. 269, изр. 1-во предл. 2-ро ГПК и във вр. с т. 1 ш 1ше от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.11.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.).
В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторът [фирма] - С. поддържа жалбата си чрез своите двама процесуални представители по пълномощие, претендирайки за обезсилване или за касиране на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС.
Обстойно аргументирани съображения в подкрепа на това становище и оплакванията си в жалбата търговецът касатор излага в писмени бележки, изготвени от адвокатите му И. Т. и В. А. - и двамата от САК. По същество в тях е развита теза, че САС бил постановил недопустимо решение, тъй като реално се е произнесъл „по избрано от него правно основание, а не по такова, посочено от [фирма]".
В същото о.с.з. пред ВКС ответното по касация [фирма]-гр. П. е изразило становище чрез процесуалния си представител по пълномощие, че жалбата на [фирма]-С. е изцяло неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, претендирайки присъждане на разноски за настоящето касационно пр-во. Обстойна аргументация в подкрепа на тезата си търговецът ответник по касация е изложил в писмена защита по делото, изготвена от пълномощника му адв. К. В. от САК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази оплакванията и доводите на търговеца касатор, както и насрещните доводи в становището на ответното по касация търговско д-во, вкл. и тези, обективирани в писмените защити на страните по спора, намира следното:
1. По допустимостта на въззивното решение в обжалваната негова осъдителна част:
Ноторно е, че решаващият съд е длъжен сам да даде правна квалификация на всеки иск, с който е бил сезиран и затова не е обвързан с онази правна квалификация на претенцията, сочена от ищеца. Последният има задължението само да посочи фактите, въз основа на които основава искането си. С частично обжалваното решение САС се е произнесъл по съществото на осъдителен иск, квалифицирайки го като такъв с правно основание „по чл. 10, ал. 2 ЗЗД" - за присъждане на договорна лихва за забава върху парично задължение. Законосъобразно, в пълно съответствие с разрешението по § 1 от ЗР на ПМС № 72/8.1У.1994 г. (Обн. ДВ, бр. 33 от 19.1У.1994 г.), е било прието от въззивната инстанция, че тази разпоредба на ЗЗД има бланкетен характер - „с оглед липсата на нормативно ограничен от МС максимален размер на договорната лихва" към момента на подписване на процесния „Протокол-споразумение" от 9.1У.2001 г., поради което страните по спора са могли свободно да уговарят нейния размер: в случая 1% дневно или не по-малко от 365% годишно. Доколкото от действителната обща воля на подписалите протокола-споразумение търговци недвусмислено следва, че предназначението на уговорката им за лихва върху главницата от 12 000 $ е да обезщети вреди, които кредиторът [фирма] би понесъл при неизпълнение от страна на своя длъжник /настоящ касатор/ след изтичане на първоначално дадения му 47-дневен срок за изпълнение, точната квалификация на клаузата по т. 3 от въпросното споразумение разкрива всички белези на лихва, дължима за забава в изпълнението на едно парично задължение, обезщетението за което дефинитивно може да е само мораторно - никога компенсаторно. Ето защо, в случая липсва произнасяне на въззивния съд по непредявен иск, т.е. в атакуваната си осъдителна част решението на САС представлява процесуално допустим съдебен акт. Допълнителен аргумент в тази насока е посоченото в онази част от диспозитива на влязлото в сила решение на Софийския градски съд, ТК, с-в У1-2, от 7.Ш.2006 г. по гр. д. № 1150/01 г., с която [фирма]-С. е било осъдено да заплати на [фирма]-С. сумата от 28 513.23 лв., като левова равностойност на 13 440 $ /по фиксинга на БНБ към датата 15.1Х.2001 г./, като: „договорено обезщетение за забавено плащане" на горната сума съответно за периода 26.V.2001 г. и до 15.IX. с.г. Практически с избягване на термина „неустойка" и замяната му с по-общия израз „обезщетение за забавено плащане" в ползващата се със сила на пресъдено нещо част от цитираното решение, СГС очевидно е изхождал от съображения за диспозитивния характер, присъщ не само на разпоредбата на чл. 86, ал. I ЗЗД, но и на тази по чл. 92, ал. 1 от същия материален закон, доколкото е правно неприемливо интересът на неизправния длъжник да се окаже предпочетен пред този на обществото, респ. на кредитора. При положение, че действащата у нас пазарна икономика не познава института на законната неустойка, нито уговарянето на лихва за неизпълнение на парично задължение е ограничено с установен от законодателя краен предел, меродавно е, че във всички случаи уговарянето на неустойка следва да бъде разграничавано от съглашение, с което се поема задължение за обезщетяване на вреди след тяхното настъпване. Такова именно е процесното съглашение, обективирано в „Протокол-споразумение" от
9.1У.2001 г., от което непосредствено следва, че задължението за заплащане на лихви не е по необходимост неустойка.
2. По оплакванията за неправилност на въззивното решение:
Оплакванията за постановяване на решението на САС в обжалваната му част в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, са неоснователни. От една страна търговецът касатор признава, че правилната правна квалификация на уважената срещу него искова претенция на [фирма]-С. била дадената от въззивната инстанция, а не от първостепенния съд, т.е. тази по чл. 10, ал. 2 ЗЗД, а - от друга, поддържа, че неоснователно не било уважено защитното му възражение за нищожност на клаузата по т. 3 от процесния „Протокол-споразумение", поради противоречието й с добрите нрави досежно уговарянето на лихва от 1% дневно, считано от 26.V.2001 г. върху главницата от 12 000 $. По същество това е било възражение за прекомерност на договорната лихва, но преценката за нищожност на уговорката поради противоречието й с добрите нрави би могла да се прави само към датата 9 април 2001 г., т.е. меродавното в случая е обстоятелството, че изцяло във властта на длъжника [фирма]-С. е било да предотврати натрупването на твърде голяма лихва за забава, като изпълни паричното си задължение в пределите на първоначално уговорения в споразумението срок от 9.1У.2001 г. и до 26.У. с.г. Като е съобразил това на плоскостта на изтъкнатия по-горе диспозитивен характер на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, САС е постановил решение, съобразено точно с тези две разпоредби на материалния закон. Правно несъстоятелна е защитната теза на касатора, че бил нарушен „принципа на справедливостта в гражданските правоотношения", интерпретиран соШга 1е§е - в насока, че закрила следвало да получи всеки един признат от нормите на гражданското право интерес, понеже уговорената лихва далеч надхвърляла размера на законната. В заключение, не следва да бъде обсъждано отделно оплакването за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, тъй като по същество то се свежда до основанието по чл. 281, т. 2 ГПК.
С оглед изложеното касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да бъде оставена без уважение. При този
изход на делото в настоящата инстанция касаторът ще следва да бъде осъден да заплати направените от ответното по касация [фирма]-гр. П. разноски, възлизащи на 3 000 лв., в какъвто размер е било изплатеното от този търговец възнаграждение за един адвокат.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
р е ш и
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 600 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 21.VІІ.2009 г., постановено по т. д. № 861/09 г. В ЧАСТТА, с която [фирма] - С. е било осъдено да заплати на [фирма] - С. сума в размер на 178 243.76 лв. /сто седемдесет и осем хиляди двеста четиридесет и три лева и седемдесет и шест стотинки/ поради забавено изплащане на главница в размер на 27 338.28 лв. в периода от 27.1Х.2004 г. и до 2006 г., КАКТО И В ЧАСТТА досежно присъдените в полза на последното дружество разноски в размер на сумата 9 419.85 лева.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на
управление в [населено място], [улица], НА
ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Б.
И." О. със седалище в [населено място] и със съдебен
адрес в [населено място], - адв. К. В. от
САК сума в размер на 3 000 лв. /три хиляди лева/,
представляваща разноски, направени за касационното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.