4 Р Е Ш Е Н И Е № 197 София, 08.10.2018г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при участието на секретаря Ванюша Стоилова ..................................изслуша докладваното от съдията Бояджиева гр.дело № 4721/17 год.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл.303 ал.1 т.7 ГПК. Образувано е по молба на П. Н. К. чрез адв.Г. Г. за отмяна на определение № 9 от 8.01.13г., постановено по ч.гр.дело № 574/12г.на Върховния касационен съд, състав на Трето г.о, с което не е допуснато касационно обжалване на определение № 1499 от 19.07.12г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.дело № 2378/12г.за потвърждаване на разпореждане от 22.05.12г.на Софийски градски съд по гр.дело № 14044/11г.за връщане исковата молба на молителя поради недопустимост на предявените установителни искове за оспорване и установяване на произход от бащата на малолетно дете,което вече е било припознато. Молителят се позовава на основанието за отмяна по чл.303 ал.1 т.7 ГПК.Прилага решение от 8.12.16г.на ЕСПЧ,с което съдът се е произнесъл по негова молба,като е установил,че с разпоредбите на Семейния кодекс, предвиждащи ограничена с оглед кръга на субектите активна процесуална легитимация за исковете за оспорване на произход от бащата,установен чрез припознаване,и нормалният подход на българските съдилища при преценката за допустимост на подобни искове,когато изхождат от трети лица,е нарушен чл.8 ЕКЗПЧОС,прогласяващ и гарантиращ правото на зачитане на личния и семейния живот. Ответниците по молбата Р. А. Ч. в лично качеството и като законен представител на Т. С. К., представлявана от адв.А. С. и С. Т. К., представляван от адв.Ж. Е., я оспорват по допустимост и основателност. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Молбата за отмяна е подадена от надлежна страна в процеса и е редовна.Същата е приета за процесуално допустима с определение № 163 от 13.04.18г.по ч.гр.дело № 804/18г.на състав на ІІІ г.о.на ВКС,с което е отменено предходно определение на настоящия съдебен състав за оставянето й без разглеждане и делото е върнато за произнасяне по нея. Разгледана по същество, молбата за отмяна е основателна. С определение № 9 от 8.01.2013г.по ч.гр.дело № 574/12г.на ІІІ г.о.на състав на ІІІ г.о.на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение № 1499 от 19.07.12г.по ч.гр.дело № 2378/12г.на САС, с което е потвърдено разпореждане от 22.05.12г.по гр.дело № 14044/11г.на СГС за връщане на подадена от молителя искова молба против Р. Ч.,Т. К. и С. К. и е прекратено производството поради недопустимост на предявените искове по чл.124 ал.4 изр.2 ГПК вр.62 СК, чл.69 СК и чл.71 СК. Ищецът е искал да установи,че малолетното дете С. К. произхожда биологически от него,а не от Т. К.,като се е позовал на приложено заключение от съдебно-медицинско изследване чрез Д.-анализ при спорен родителски произход № 22/2011г.,съгласно което вероятността за бащинство е дала стойност РР=99.[ЕГН]% вероятност за бащинство на П. Н. К. спрямо детето Т. К.. В определенията,чиято отмяна се иска,съдилищата са приели,че предявените установителни искове са процесуално недопустими, тъй като съгласно разпоредбата на чл.62 СК право на оспорване на произход от бащата имат единствено майката – до една година от раждане на детето, съпругът на майката – до една година от узнаване на раждането и самото дете – до една година от навършване на пълнолетието му, а с право на установяване на произход от бащата съгласно чл.69 СК разполагат единствено майката и детето.Тъй като ищецът се явява трето лице,той не разполага с право на иск, както и за оспорване на бащинството на роденото от първата ответница дете, така и за установяване на произход от бащата за същото. Молбата за отмяна е подадена на основание чл.303 ал.1 т.7 ГПК и е обоснована с постановено решение на ЕСПЧ от 8.12.2016г. по съединени жалби № 7949/2011г. и № 45522/2013г.,втората е подадена от П. К.. В същото, след като е обсъдил фактите по горепосочените дела - гр.д.№ 14044/2011г. на СГС и ч.гр.д.№ 2378/2012г. на САС, обсъждайки изложените твърдения за наличие на нарушение на правото на зачитане на личния и семейния живот, ЕСПЧ е приел, че е налице нарушение по чл.8 ЕКЗПЧ, отговаряйки положително на въпроса дали невъзможността на жалбоподателя да установи биологичното си бащинство представлява неспазване на личния живот. В решението си ЕСПЧ е посочил, че доколкото се касае за държавна намеса, трябва да извърши преценка на справедливия баланс между конкуриращите се интереси на лицето и на обществото като цяло, като се изхожда от висшия интерес на детето, съобразил е фактът, че вътрешното право не предвижда възможност за едно лице, което претендира да е биологичен баща на дете, чието бащинство е установено чрез припознаване, да го оспори или да установи собственото си бащинство, обстоятелството, че в нито един момент властите не вземат под внимание конкретните обстоятелства, отнасящи се за всеки конкретен случай и ситуацията за отделните частноправни субекти – детето, майката, законния баща и предполагаемия биологичен баща, че предвидената възможност по чл.66 ал.5 СК за предявяване на иск от прокуратурата или РД”Социално подпомагане” не е ефективно средство за правна защита, защото не установява в кой случай властите могат да упражнят това си правомощие, нито каква е процедурата, която трябва да се следва, органите нямат задължение „да проучат различните интереси, които са засегнати, както и че това средство всъщност не е пряко достъпно за жалбоподателя, защото макар и да има възможност да ги сезира, тези органи не са длъжни по закон да изслушат заинтересованото лице, или в случай на отказ да му съобщят мотивите за решението си и не е предвидена възможност за съдебно обжалване на отказа. Основанието за отмяна по чл.303 ал.1 т.7 ГПК /наличие на окончателно решение, с което Европейският съд по правата на човека е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението/ е специално. Доколкото посочената норма съставлява вътрешноправен способ за защита срещу вече установени нарушения на ЕКЗПЧ, разпоредбата на чл.303 ал.1 т.7 ГПК следва да намери приложение, винаги когато е налице постановен съдебен акт /без значение дали е решение или определение на български съд/, за който са налице посочените две предпоставки - решение, с което Европейският съд по правата на човека е установил нарушение на ЕКЗПЧ и необходимост от ново разглеждане на делото, за да бъдат отстранени последиците от нарушението. В тази насока е наличието на задължителна практика /постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение № 341 от 2.10.2017г. по ч.гр.д.№ 3310/2017г. на ІІІ г.о./, с която е даден положителен отговор на въпроса за възможността лице, претендиращо да е носител на установено в ЕКЗПЧ право, което е неуредено и незащитено от българското законодателство, да се позове директно на това право и да иска защита на същото, като оспори припознаването и установи произхода на детето от себе си, пред българския съд, на основание чл.8 и чл.6 ЕКЗПЧ. При наличие на установена практика в посочения смисъл, предоставяща на всяко лице възможност, по исков ред, да установява нарушение на основание чл.8 ЕКЗПЧ, не би било в съответствие с принципа на равнопоставеност, на настоящия молител да се откаже достъп до съд, при положение, че по отношение на него ЕСПЧ вече е констатирал наличие на допуснато нарушение на чл.8 ЕКЗПЧ, с постановено решение, което решение българската държава е длъжна да изпълни. По изложените съображения настоящият състав на Четвърто г.о.на ВКС намира, че следва да отмени въззивното определение на Софийски градски съд,с което е потвърдено разпореждане на Софийски градски съд за връщане на исковата молба и не е допуснато до касационно обжалване и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане на предявените установителни искове, за да се отстранят последиците от установеното нарушение. По изложените съображения,Върховният касационен съд,ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно определение на Софийски апелативен съд № 1499 от 19.07.12г.по ч.гр.дело № 2378/12г.и потвърденото с него разпореждане от 22.05.12г.на Софийски градски съд, ГО,V-ти бр.състав, постановено по гр.дело № 14044/11г.,с което е върната искова молба, подадена от П. Н. К. срещу Р. А. Ч., Т. С. К. и С. Т. К. и е прекратено производството поради недопустимост на предявените установителни искове с правно основание чл.124 ал.4 изр.2 ГПК вр.с чл.62 СК,чл.69 СК и чл.71 СК. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за произнасяне по предявените искове с правно основание чл.124 ал.4 изр.2 ГПК вр.с чл.62 СК,чл.69 СК и чл.71 СК. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: