Р Е Ш Е Н И Е № 372 гр. София, 06.11.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1068/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от адв.М. Х. – защитник на подсъдимия С. М. М. срещу решение № 174 от 27.05.2015 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7-ми състав, постановено по ВНОХД № 265/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Х. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата при постановяването му и за явна несправедливост на наложеното наказание. Според защитника на подсъдимия въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с анализа и оценката на доказателствата, тъй като ги е тълкувала неправилно и превратно, не е обсъдила всички събрани по делото доказателства, а ги е ценила избирателно. В резултат на това, според жалбоподателя са накърнени процесуалните права на подсъдимия, тъй като вместо да отстрани пороците на първоинстанционната присъда, САС ги е затвърдил. Тези процесуални нарушения според защитника на подсъдимия М. са обусловили неправилното приложение на материалния закон и са довели до постановяване, респ. потвърждаване на осъдителен съдебен акт при липса на доказателства за наличието на задължителен елемент от фактическия състав на престъплението по чл.199 ал.1 от НК. Твърди се в жалбата, че и двете съдебни инстанции са приели за установено, че подсъдимият М. е отнел от пострадалата К. мобилния й телефон с цел да осуети обаждането й в полицията, но въпреки тази вярна фактическа констатация са направили неверен извод от правна страна. Според защитника действителната цел, с която подсъдимият е отнел вещта от ръцете на пострадалата е изключвала намерение за своене, което е съществен елемент от субективна страна на престъплението „грабеж“, поради което при липсата му, деянието неправилно е квалифицирано и от двете съдебни инстанции. По-нататък в жалбата на адв.Х. се сочи, че нарушението на материалния закон е предопределило допуснатите съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 и т.2 от НПК, тъй като липсата на доказателства за това у подсъдимия М. да е било налице намерение да присвои отнетата вещ, е довело до невъзможност инстанциите по същество да изложат мотиви в подкрепа на изводите си за съставомерност на деянието му от субективна страна. На следващо място като процесуално нарушение е посочено изготвянето на съдебно оценителната експертиза, която е дала оценка на инкриминираната вещ – мобилен телефон, без същия да е представен на вещото лице за оглед. Най-сетне оплакване в жалбата на защитника се прави и срещу размера на наложеното наказание на подсъдимия М.. Предлага се с оглед доказаните изключителни и многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, наказанието „лишаване от свобода“ да бъде определено в размер от 3 месеца. Въз основа на изложените доводи, от адв.Х. към ВКС се отправят искания в условията на алтернативност за оправдаване на подсъдимия М. или за намаляване на наложеното му наказание до посочения размер. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият М., редовно призован не се явява. Защитникът му адв.Х. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея и отправя същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 61 от 14.03.2014 г., постановена по НОХД № 4778/2013 г., Софийският градски съд е признал подсъдимия С. М. М. за виновен в това, че на 21.12.2009 г. в [населено място], [улица]отнел чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон марка „Н.“, неустановен модел, на стойност 18 лв. от владението на Ж. Б. К. с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 пр.1 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. По протест на прокурор от СГП и жалба от защитника на подсъдимия – адв.Х., било образувано ВНОХД № 265/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, който с решение № 174 от 27.05.2015 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на СГС. Касационната жалба на защитника на подсъдимия М. - адв.Х. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на САС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.199 ал.1 вр.чл.198 ал.1 пр.1 от НК, довели до осъждането на подсъдимия М.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за недоказаност на инкриминираното деяние от субективна страна, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при събирането, анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправеното от адв.Х. към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия М., същият на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция самият процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на подсъдимия М. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение се свеждат до оплакванията, че изводите си за субективна съставомерност на инкриминираното деяние съдът е направил въз основа на несъществуващи по делото доказателства. Твърди се, че въззивният съд, както и първата инстанция, е приел за установено от фактическа страна, че подсъдимият е отнел мобилния телефон на св.К. с цел да й попречи да се обади в полицията. Независимо от този верен фактически извод, САС е възприел неверният правен извод на СГС, че тази цел на дееца съответства на „намерение за своене“, какъвто съществен елемент от субективна страна съдържа престъплението по чл.199 ал.1 вр.чл.198 ал.1 от НК. Според адв.Х. по делото не е събрано нито едно доказателство в тази насока. Това е довело инстанциите по същество до невъзможност да изложат мотиви в подкрепа на извода си, с което са допуснали процесуално нарушение от категорията на визираното в чл.348 ал.3 т.2 пр.1 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НК и са приложили неправилно материалния закон. Тези доводи, изложени и в производството пред въззивната инстанция, се преповтарят от защитника на подсъдимия М. и пред ВКС. С оглед на това следва да се посочи, че нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на СГС не е останало без внимание. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са изложени ясни и конкретни аргументи, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт на САС напълно отговаря на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към състава на престъплението, за което подсъдимият е обвинен, разкриват единствено субективното му несъгласие с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Настоящият състав на ВКС не споделя изложените в жалбата оплаквания за липса на мотиви досежно субективната страна на инкриминираното деяние и по-конкретно относно наличието у дееца на намерение за своене. В решението си въззивната инстанция надлежно е обосновала защо е възприела извода на първостепенния съд за субективна съставомерност на деянието, като е изложила и свои допълнителни съображения. Доколкото те се споделят изцяло от касационния състав, не е необходимо преповтарянето им. Това, на което е нужно да се обърне внимание, е неправилната интерпретация, която защитата дава на „намерението за своене“ като елемент от субективната страна на престъплението „грабеж“, свързвайки го задължително с последващо ползване на предмета на престъплението за получаване на облага. Основният състав на престъплението „грабеж“ по чл.198 ал.1 от НК изисква деецът да установи трайна фактическа власт върху чужда движима вещ, която иска да присвои и това е достатъчно, за да бъде съставомерно деянието. Как по-нататък ще се разпореди с тази вещ, е въпрос на негово решение. То може да включва и унищожаване, както е постъпил подсъдимия в настоящия случай. С оглед изложеното, верни са правните изводи на инстанциите по същество за това, че прекъсването на фактическата власт на пострадалата върху вещта – предмет на престъплението, установяване от подсъдимия на негова трайна такава и последващото му разпореждане с нея, са достатъчни за съставомерността на деянието му както от обективна, така и от субективна страна, без значение в какво точно са се изразили разпоредителните действия. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че квалифицирайки извършеното от подсъдимия М. деяние като такова по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 пр.1 от НК въззивният и първоинстанционният съд са приложили правилно закона, поради което това оплакване на касатора като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Такова е оплакването в жалбата и за липса на мотиви, основани на надлежен анализ на доказателства, които да установяват наличието на намерение за своене у подсъдимия. Това твърдение почива на некоректен прочит и на въззивното решение, и на мотивите към присъдата на СГС. На л.6-7 от въззивното решение сдът е дал оценка на направения от първостепенния съд анализ на гласните доказателства, възпроизведени чрез показанията на свидетелите К., Г. и И., като изцяло се е солидаризирал с него. Проверявайки доказателствената дейност на въззивния съд, настоящата инстанция намери, че като е възприел изводите на СГС относно достоверността на показанията на посочените свидетели, той не е допуснал процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателствата, след като сам ги е изследвал и обсъдил. Основание за поставяне показанията на св.К. в основата на осъждането на подсъдимия е тяхната последователност, непротиворечивост и категоричност относно обстоятелството, че след като е издърпал телефона от ръката й и я е ударил с него по лицето, той избягал със същия от мястото на инцидента. Този факт е потвърден и от свидетелите Г. и И., които макар да възпроизвеждат нейните изявления непосредствено след деянието, са еднопосочни и безпротиворечиви за това, какво пострадалата е възприела като случило се и веднага след това разказала на останалите присъстващи на събитието. Във връзка с изложеното настоящият състав на ВКС намери, че решаващите съдебни инстанции не са допуснали нарушения в процеса на допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото и не са постановили съдебните си актове при липса на надлежни такива за съставомерността на деянието от субективна страна. За това на кои от тях са се доверили и кои не са кредитирали, са изложили убедителни аргументи, поради което оплакването за допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните, регламентирано в разпоредбата на чл.348 ал.3 т.2 пр.1 вр.ал.1 т.2 от НПК е неоснователно. Не може да бъде споделена и тезата за това, че изготвянето на съдебно оценителната експертиза, дала оценка на инкриминираната вещ – мобилен телефон, без същия да е представен на вещото лице за оглед, е процесуално нарушение. На това възражение въззивният съд също е отделил необходимото внимание, като законосъобразно го е счел за несъстоятелно. Не противоречи на процесуалния закон изготвянето на експертно оценително заключение по описание на вещта, когато същата не може да бъде представена или липсват документи за нея. Обратното би означавало да не може да се определи предмета на престъплението, което е съществен елемент от неговия състав и с това да бъде привилегирован извършителят му. В конкретния случай вещото лице е съобразило данните за мобилния телефон, предоставени от пострадалата, като дадената оценка в заключението е в максимална степен в интерес на подсъдимия. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването в жалбата на адв.Х. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание. САС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като е подходил критично към оценката, дадена от СГС на поведението на подсъдимия след извършване на престъплението – предмет на настоящото дело. Независимо от това, данните за семейното му положение, предисторията на събитието, инцидентният характер на проявата му, сравнително ниската степен на обществена опасност на деянието, правилно са възприети от въззивния съд като многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Последните в съчетание с неоправдано дългия период на развитие на наказателното производство, който се явява изключително смекчаващо наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелство, основателно са обусловили определяне на наказанието му при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. Този извод се споделя и от касационната инстанция. В същото време, причиненото увреждане на пострадалата чрез нанесения й удар по лицето, което е извън обхвата на необходимата сила за постигане на целения престъпен резултат, не оправдават допълнително смекчаване на отговорността, която подсъдимият М. следва да понесе - наложеното му наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 година и 6 месеца е значително под специалния минимум от 5 години „лишаване от свобода“ на престъплението по чл.199 ал.1 от НК. Определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия М. изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 174 от 27.05.2015 г., постановено по ВНОХД № 265/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.