О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 18.05.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 3412/2019 год. по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано по касационна жалба на В. О. К. и Ц. Н. К., двамата представлявани от адв. Бл. Б. от АК - Перник, срещу решение № 120 от 12.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 456/2018 год. на Окръжен съд – Перник, II с-в.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Излагат аргументи за нарушение на процесуално-правните норми на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като считат, че въззивният съд не е анализирал с необходимата задълбоченост и прецизност събраните по делото доказателства. Твърдят, че събраният доказателствен материал е обсъден избирателно, което е довело до неправилност и необоснованост на фактическите констатации относно правнорелевантните факти по делото. Считат, че въззивната инстанция е възложила гаража на Л. Н. А., Р. Л. А. и Й. П. А. в противоречие с постоянната и непротиворечива съдебна практика, като се позовават на въззивни решения на Окръжен съд – Кюстендил и Окръжен съд - Пазарджик.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от В. Г. А., също представлявана от адв. Бл. Б. от АК – Перник, в който споделя наведените доводи в касационната жалба, които смята за основателни и доказани и моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, респ. да се уважи постъпилата касационна жалба.
Ответниците по касация Р. Л. А., Т. А. А., Й. П. А. и Л. Н. А., на които е редовно връчен препис от касационната жалба чрез общия им пълномощник адв. А. от АК - Перник, не вземат становище.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица.
С въззивното решение № 120 от 12.04.2019 год. по в. гр. д. № 456/2018 год. на Окръжен съд – Перник, II с-в, е отменено частично първоинстанционното решение № 39 от 23.04.2018 год. по гр. д. № 520/2014 год. на Радомирския районен съд, в частта, с която на основание чл. 348 ГПК е постановено изнасяне на публична продан на двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 64 кв. м. и гараж със застроена площ от 18 кв. м., построени в УПИ, находящ се в [населено място], общ. Р., обл. П., [улица], с площ по нот. акт 450 кв. м., а по скица – 454 кв. м., за който имот съгласно утвърдения със заповед № 367/28.12.2001 год. на кмета на Община Радомоир кадастрален и регулационен план на гр. Радомир, общ. Радомир, обл. Перник, е отреден УПИ *****, в кв. 148 по плана на [населено място], при граници на имота, съгласно скица: [улица], УПИ ****, УПИ ****, УПИ ****, всички в кв. 148 по плана на града, в частта, с която е отхвърлен искът на Ц. Н. К. и В. О. К. против Л. Н. А. и Р. Л. А. по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата над 240,00 лв. – наем за ползване на недвижимия имот, както и в частта, с която искът на Л. Н. А., Р. Л. А. и Й. П. А. срещу Ц. Н. К. и В. О. К. с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС е бил отхвърлен за сумата от 4250,01 лв., представляваща необходими разноски по поддържането на общата вещ – покрива на съсобствената сграда.
Вместо това, на основание чл. 353 ГПК, въззивният съд е поставил в дял на Ц. Н. К. и В. О. К. първия етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, който съгласно схема-проект на л. 62-63 от делото на Окръжен съд - Перник, приподписана от съда и неразделна част от решението, представлява самостоятелен обект в сграда, с проектен идентификатор *****, с площ от 65,80 кв. м., с предназначение: жилище, апартамент, заедно с прилежащото мазе с площ 43,60 кв. м. под първия етаж, и съответните идеални части от общите части на сградата, която двуетажна сграда е построена в подробно описания по-горе УПИ, находящ се в [населено място], общ. Р., обл. П., [улица], а в дял на Л. Н. А., Р. Л. А. и Й. П. А. е поставил втория етаж от сградата, който представлява самостоятелен обект в същата, с проектен идентификатор *****, с площ от 127,60 кв. м., с предназначение: жилище, апартамент, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, гараж с идентификатор *****, разположен на партерния етаж на жилищната сграда, с площ от 18 кв. м. и изграденото към него мазе, съгласно схема-проект на л. 59 от делото на Окръжен съд - Перник, приподписана от съда и неразделна част от решението, като е осъдил последните да заплатят на Ц. Н. К. и В. О. К. сумата от 5970,00 лв. за уравнение на дяловете.
Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която: претенцията по чл. 45, ал. 1 ЗЗД на Ц. Н. К. и В. О. К. срещу Л. Н. А. и Т. А. А. за вреди на стойност 500,00 лв. е отхвърлена изцяло като неоснователна и недоказана; искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за разликата над 240,00 лв. до пълния заявен размер от 2000,00 лв.; както и по отношение на претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС в отхвърлителната му част за сумата над 4250,01 лв. до общо претендирания размер от 8780,00 лв.
Предвид заложения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК селективен критерий, въззивното решение не подлежи на обжалване пред касационната инстанция в частта му относно претенциите по чл. 45, ал. 1 ЗЗД с цена на иска 500,00 лв. и чл. 31, ал. 2 ЗС с цена на иска 2000,00 лв., поради което по отношение на тези искове се явява окончателно и влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е постановено изнасянето на процесния УПИ на публична продан, както и в частта, с която претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС на Ц. и В. К. за заплащане на консумативи за разходвана вода в размер на 185,00 лв. и в тази си част то е влязло в сила. Предмет на обжалване във въззивното производство са способът за извършване на делбата по отношение на двуетажната сграда и гаража, както и претенциите по сметки по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 61, ал. 2 ЗЗД, преквалифициран от въззивния съд като иск по чл. 30, ал. 3 ЗС. Позовавайки се на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е намерил за неправилен извода на районния съд за неприложимост на способа по чл. 353 ГПК в хипотезата на смесена съсобственост, възникнала не само от наследяване, но и от друг придобивен способ. Приел е, че при изразено общо съгласие за групиране на съделителите с цел получаване на общи дялове и предвид основните принципи в производството по съдебна делба за получаване на реален дял и създаване на минимално неудобство между тях, а както и с оглед вече осъщественото фактическо разпределение на сградата в два самостоятелни обекти, делбата следва да бъде извършена чрез разпределение по реда на чл. 353 ГПК. Съответно по аналогичен ред следва да се извърши делбата и по отношение на съсобствения гараж, като в мотивите на решението е възприето, че при разпределянето му в изключителен дял не следва да се взема предвид единствено по-малкото имуществено неравенство за уравняване в пари, а и фактическите отношения между съделителите. За да определи стойностното изражение на делбените имоти и дължимото уравнение в пари, съдът се е позовал на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза.
По иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на извършените разноски по поддържане на общата вещ също са изложени подробни мотиви. Въз основа на свидетелските показания и заключенията на изслушаните по делото съдебно-технически експертизи, които са кредитирани от въззивния съд като обективни и последователни, същият приема за установено, че ищците реално са извършили разноски, необходими за ремонт на покрива на процесния имот след силно земетресение в района през 2012 год., изразяващи се в подмяна на част от изгнили греди, ребра и обшивка, поставяне на топлоизолация, хидроизолация, нови керемиди, измазване на комините и личен труд. Приел е, че за тези дейности, свързани със запазване на съсобствената вещ от погиване, не е необходимо съгласието на останалите съсобственици и те дължат възстановяване на общо направените разноски съразмерно на собствените им идеални части.
При тези мотиви на въззивното решение, не се обосновава допускане на касационното му обжалване на посочените от касаторите основания. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, а имено: 1) противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и/или противоречие с практиката на ВКС; 2) противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз; 3) поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съобразно възприетото в т. 4 от ТР № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС. Освен това въпросът трябва да е правен и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и да се свежда относно правилността на съдебното решение, възприетата фактическата обстановка или обсъждането на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но касаторите не са формулирали в изложението си правни въпроси, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. Изложените в него съображения относно непълно и необективно обсъждане на доказателствения материал, както и неправилна преценка досежно достоверността и обективността на събраните свидетелски показания и приетите заключения на вещите лица по допуснатите съдебни експертизи не могат да бъдат обсъждани, тъй като не представляват основания за допускане на касационното обжалване. При липсата на поставени правни въпроси, обусловили решаващата воля в обжалваното решение, не може да бъде обсъждана и цитираната от касаторите съдебна практика. За да е релевантна тя, следва последните да са поставили конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото, които да са разрешени от въззивния съд в противоречие с тази съдебна практика или съответно да е обосновано тяхното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В настоящия случай не се констатира грубо нарушение на трайно установената съдебна практика по решаване на спорове по чл. 34 ЗС и присъединените по тях претенции за сметки по чл. 30, ал. 3 ЗС. Доводите на касаторите в тази връзка представляват оплаквания срещу правилността на изводите на въззивния съд относно релевантните факти и обстоятелства по делото, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Въззивният съд е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, като е извършил преценка и анализ, а в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне способа за извършване на делбата и основателността на предявените претенции за сметки. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Ето защо, в случая не се обосновава твърдяното основание за допускане на касационното обжалване поради нарушения на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при противоречие на установената трайна практика на ВКС. Не се установява и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което не е налице основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 12.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 456/2018 год. на Окръжен съд – Перник, II с-в, по постъпилата от В. О. К. и Ц. Н. К., чрез адв. Бл. Б. от АК – Перник, жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |