Р Е Ш Е Н И Е № 227 С., 07.09. 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б.,второ отделение, търговска колегия в съдебно заседание на 11.12.2009 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря Л.З. и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 409 /2009 година Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. Бургас против въззивното решение на С. окръжен съд № 1 от 09. 02. 2009 год., по гр.д.№ 564/2008 год., в частта, с която е оставено в сила решението на С. районен съд № 301 от 22. 05. 2008 год., по гр.д.№ 1150/2007 год. и е отхвърлен предявения, при условията на чл.103 ГПК / отм./ срещу ответника ЕТ К. С. Т., упражняващ търговска дейност под фирма ”К.- К. Т.” иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., произхождаща от договорена с т.17 от сключен на 27.12.2001 год. наемен договор неустойка за неизпълнение на задължението за връщане на наетото имущество от наемателя в посочените в т.13 от същия срокове, поради нищожност на неустоечната клауза, обусловена от противоречието и с добрите нрави. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.188 ГПК/ отм./ и на материалния закон- чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр.с чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.228 ЗЗД, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му. Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: С определение № 566 от 31.08.2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е допуснато касационното обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК на горепосоченото въззивно решение на С. окръжен съд само в частта, с която е оставено в сила решение № 301 от 22.05.2008 год., по гр.д.№ 1150/2007 год. на С. районен съд и е отхвърлен като неоснователен предявения от [фирма], гр. Бургас срещу ЕТ К. С. Т., упражняващ търговска дейност под фирма ”К.- К. Т.” иск, основан на чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., договорена между страните неустойка за неизпълнение задължението за връщане на наетото имущество от наемателя в посочения в т.13 от същия срок, след прекратяване на наемния договор, поради нищожност на неустоечната клауза,основана на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Прието е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилия крайния изход от делото по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД въпрос на материалното право, свързан с нищожността на договорената неустойка, поради противоречието и с добрите нрави, породено от злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ и определен размер на същата, водещ до неравностойност на разменените престации, се явява в противоречие с практиката на ВКС, като израз на която е цитирано и приложено решение № 4 от 25.02.2009 год., по т.д.№ 395/2008 год., т.е. създадена при действието на чл.290 и сл. ГПК и поради това- задължителна за съдилищата. По отношение на формулирания от касатора материалноправен въпрос относно задължението на наемателя да върне на наемодателя несобственик ползваната по силата на валидно сключен договор за наем, вещ след неговото прекратяване е счетено, че предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, на които касаторът се позовава – отсъстват. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение по предявения първоначален иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД въззивният съд е споделил изцяло, като основани на закона и доказателствения материал по делото, изводите на С. районен съд за отсъствие на елементите от фактическия състав на вземането за неустойка, поради нищожност на неустоечната клауза на т.17 от сключения между страните на 27.12.2001 год. срочен договор за наем, поради противоречието и с добрите нрави . Изложени са съображения, че уговореният глобален размер неустойка за неизпълнение задължението на наемателя за връщане на наетия имот в посочения в договорната клауза на т.13 от договора срок след прекратяване на наемното правоотношение между страните, надхвърлящ един път и половина дължимия годишен наем, обосновава правен извод, за несправедливо по съдържание неустоечно съглашение, което води до отпадане присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и създаване на възможност за неоснователно обогатяване, поради неравностойност на насрещните престации. При обосноваване на този си правен извод, въззивната инстанция се е позовала на проявеното пасивно поведение на ищеца, като наемодател след изтичане срока на наемния договор и продължилото без изричното му противопоставяне ползване на наетия имот от наемателя в продължение на близо 2 години, възприемайки го за увреждащо по своя характер интересите на последния. Решението като краен резултат е правилно, но по съображения, различни от изложените от въззивния съд, поради следното: По делото е безспорно установено наличието на валидно възникнало между страните срочно наемно правоотношение, породено от сключен помежду им на 27.12.2001 договор за наем на заведение за хранене “Д.”, находящо се в[населено място],ж.к.”Б.”, със застроена площ от 120 кв.м., заедно с принадлежащ към него терен- лятна градина, както и намиращите се в ресторанта машини, съоръжения и инвентар, Не е съществувал спор в процеса и относно продължилото след изтичане на договорения срок ползване на наетия имот от страна на наемателя, без противопоставянето на наемодателя до 07.12.2006 год., трансформирало, по силата на чл.236, ал.1 ЗЗД, срочния наемен договор в сделка без определен срок, прекратена впоследствие с едномесечно предизвестие по реда на 238, пр.1 ЗЗД, получено от ЕТ Т. на 07.11.2006 год.. Не е налице направено от страните възражение и срещу фактическия извод на СОС, че с така отправеното изрично волеизявлението на [фирма] до ЕТ Т. наетото имущество е следвало да бъде предадено обратно на наемодателя на 08.12.2006 год., но поради възникнали спорове между страните във вр. с учредено от собственика на терена в същия срок право на строеж на наемателя върху част от процесната лятна градина, връщането не е настъпило. По силата на неустоечната клауза на т.17 от процесния наемен договор изпълнението на задължението по т.13 от договора - връщане на наетия имот да бъде осъществено в пет дневен срок, след изтичане уговорения срока на договорната връзка между страните или при предсрочното му прекратяване от която и да е от тях, е обезпечено с неустойка за неизпълнение, приета от съконтрахентите в глобален размер от 10 000 лв., която въззивният съд е счел за нищожна, поради противоречието и с добрите нрави. Следователно основният в настоящето производство спор по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД е за действителността на договорената с процесния наемен договор неустоечна клауза и дължимостта на претендираната неустойка. Правилно позовавайки се на характера на сключената сделка и наетия въз основа на същата търговски обект - заведение за хранене “Д.”, въззивният съд е счел, че независимо, че се касае до търговска сделка, за която е присъща завишена, спрямо гражданските договори, договорна свобода, то доколкото произтичащата от чл.9 ЗЗД автономия на волята на съконтрахентите също е ограничена от забраната за накърняване на добрите нрави, законовото правило на чл.26, ал.1 ЗЗД намира съответно приложение. Основано на закона е и възприетото в съобразителната част на обжалвания съдебен акт тълкуване на чл.26, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД, според което “добрите нрави” се явяват обобщено понятие на съществуващите в обществото, на определен етап от неговото собствено развитие, морални и етични правила за поведение, които с придаденото им от законодателя правно значение, са приравнени по правните последици при нарушаването им, с тези произтичащи от неспазване императивните разпоредби на закона. Затова, при установено несъответствие на договорената неустойка със същите ще е налице основание за нищожност, което решаващият съд е оправомощен да констатира и служебно, но разглежданият случая не попада в сочената хипотеза. Незаконосъобразно в тази вр. въззивният съд е възприел и споделил в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, като основан на закона извода на СРС, че надвишавайки с близо 50% уговорения между страните годишен наем, договорената неустойка за неизпълнение на задължението за връщане на наетия имот след прекратяване на наемното правоотношение, дори само с този си размер не цели проявление на присъщите и функции - обезщетенителна, обезпечителна и санкционна, а създавайки възможност за неоснователно обогатяване, поради нееквивалетност на насрещните престации, води до нарушаване принципа на справедливост, на който правовият ред в страната се основава и това само по себе си е достатъчно, за да обуслови елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД. Лишено от опора в закона е и изразеното от СОС разбиране, че при наличието на изрично предвиден от законодателя с нормата на чл.236, ал.2 ЗЗД правен способ за обезщетяване на наемодателя за неоснователното ползване на наетия имот от наемателя след преустановяване на договорната обвързаност, самата неустоечна клауза, предвиждаща по този начин двойна обезвреда на кредитора за същите вреди се явява нищожна, като несъответствуваща на добрите нрави- целяща неразрешен от действащия в страната правов ред правен резултат- неоснователно обогатяване на един от съконтрахентите, както и че пасивното поведение на наемодателя, позволило необезпокояваното ползване на наетия имот от наемателя- ЕТ Т. и след изтичане срока на наемния договор за продължителен период от време, сочи на увреждащо намерение и договорена именно с такава цел неустойка. Тези изводи на въззивния съд противоречат на правната същност и характер на неустойката, която съгласно общото правило на чл.92, ал.1ЗЗД служи освен като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват и като обезпечение на точното изпълнение на поетите от договорилите я задължения, а при определени предпоставки има и ролята на гражданско-правна санкция, но доколкото те не са се отразили на крайния правен резултат по делото, не обосновават исканата отмяна на обжалваното въззивно решение, в допусната до касационен контрол негова част. Отсъствието на изрично въведена от законодателя забрана за договаряне на неустойка при определена категория сделки, търговски или граждански, обосновава правен извод, че същата е допустима, като определена при сключване на договора между съконтрахентите отговорност за неизпълнение за всякакви, различни по своя предмет задължения, за които не съществува изрична законова запрета да бъдат поети от гражданскоправнтие субекти. Поради това независимо, че с нормата на чл.236, ал.2 ЗЗД законодателят е създал правна възможност за обезщетяване на вредите, които наемодателят търпи от произволното ползване на наетия имот, след преустановяване на наемния договор, чрез присъждане на обезщетение в размер на пазарния наем и в този см. същото се явява заместваща наема престация, то тя, при липса на законодателно разрешение в противен смисъл, се явява правно ирелевантна за уговаряне на неустойка за неизпълнение на това основно задължение на наемателя, имаща и санкционни функции. Да се възприеме за изразеното от СОС становище, означава всъщност да се ограничи, извън въведените от законодателя гражданско - правни граници свободата на договаряне при наемните договори, гарантирана с нормата на чл.9 ЗЗД и обвързващото, по силата на чл.20а ЗЗД, съконтрахентите действие на сключения помежду им договор, изключващо правна възможност за неговото едностранното изменение. Или при изрично договорената с наемния договор неустойка за неизпълнение на задължението по чл.233, ал.1, пр.1 ЗЗД, като непротивопоставимо на последната се явява обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, което, реализирано по предвидения от законодателя ред, по презумпция на закона е в съгласие с добрите нрави в обществото, поради което не обуславя нищожност на неустоечната клауза, на соченото основание. Същевременно доколкото съществуващото противоречие с практиката на ВКС, по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, произтичащо от различно даденото с обжалваното решение разрешение на поставения от касатора въпрос за условията и предпоставките за нищожност на договорената неустойка, поради противоречието и с добрите нрави, спрямо възприетото в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 4 от 25. 02. 2009 год., по т.д. № 395/ 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС е преодоляно с дадените разяснения в т.3 на ТР на ОСТК на ВКС № 1/ 15.06.2010 год., то последните, като задължителни за съдилищата в страната, следва да бъдат съобразени и в настоящето производство - арг. от чл.291 ГПК. Затова, от значение при преценка недействителността на договорената неустойка в хипотезата на чл.26, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД се явяват изброените в т.3 на ТР на ОСТК на ВКС № 1/2010 год. примерни критерии, които съпоставени с данните по делото - съотношението между общия размера на уговорената и очакваните от неизпълнение на задължението за връщане на отдадения под наем имот вреди за наемодателя, които с оглед вида и предназначението на наетото имущество не се съизмеряват единствено със стойността на дължимия наем и като предвидими от съконтрахентите още при сключване на наемния договор са определени глобално, явно с оглед реализираната до момента печалба от оборота на процесния обект, намалената, поради непаричния и особен характер на задължението за връщане на наетото имущество възможност за обезпечаването изпълнението му с други, различни по вид правни способи не обуславят правен извод за несправедлива неустоечна клауза, водеща до неоснователно обогатяване, която да е в противоречие на добрите нрави. Що са касае до продължилото ползване на имота от ЕТ Т., като наемател, без противопоставянето на наемодателя, то това са правни и фактически действия, изрично предвидени и разрешени от закона, поради което осъществяването им обективно не би могло да бъде възприето за неправомерно или целящо прякото увреждане на една от страните и да се счете за правилно изразеното от въззивния съд в противна насока становище, означава да не се държи сметка за установения в страната правопорядък. Въпреки изложеното обаче, претендираната неустойка е недължима, поради което законосъобразно исковата претенция по чл.92, ал.1 ЗЗД е отхвърлена, като неоснователна. Предвидена при конкретно определените в т.13 от сключения между страните срочен наемен договор от 27.12.2001 год., условия и предпоставки, договорената с т.17 от същия неустойка за неизпълнение е дължима само при тяхното осъществяване, което в случая не е доказано. Обстоятелството, че ищецът, в качеството си на наемодател, не се е противопоставил изрично на продължилото ползване на наетия имот от наемателя и след изтичане на уговорения помежду им срок, обосновава правен извод, че по силата на закона срочният наемен договор се е трансформирал в договор без определен срок, като в този случай съгласието на съконтрахентите за настъпилата промяна в съществуващото правоотношение се презумира необоримо – арг. от чл.236, ал.1ЗЗД. Следователно при невъзпроизвеждане на неустоечента клауза на т.17 от първия, същата се явява неприложима към възникналото в резултат на разпоредената от закона трансформация на срочното наемно правоотношение в такова, без конкретно определен срок.. Обстоятелството, че с отправеното до наемателя по реда на чл.238 ЗЗД волеизявление [фирма], като наемодател, е дал нов срок, различен от посочения в т.13 от процесния срочен договор за наем, след неговото превръщане в договор, в който модулът срок отсъства, е достатъчно, за да се приеме че по взаимно съгласие на съконтрахентите предходните срокове за връщане на наетото имущество са променени. Поради това и неустоечната клауза, гарантираща спазването им, като отпаднала е неприложима. От своя страна отсъствие на елементите от фактическия състав, пораждащи вземането за неустойка, изключват тя да е дължима. В останалата част решението на СОС е влязло в сила и понастоящем липсва процесуална възможност за обсъждане неговата законосъобразност. С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и отсъствие на доказани от ответната по касационната жалба страна разноски по делото, които и се следват, съобразно процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, последните остават за страните, така както са извършени от тях в касационното производство. Водим от гореизложените съображения и на осн. чл.293 и сл. ГПК, настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на С. окръжен съд № 1 от 09. 02. 2009 год., по в.гр.д.№ 564/2008 год.. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: