6 Решение по т.д.№ 1978/2013 год. на ВКС-ТК, І т.о. Р Е Ш Е Н И Е № 189 София, 10.03.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1978 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Постъпили са касационни жалби на [фирма] и на [фирма] срещу Решение № 303 от 27.11.2012 год. по т.д.№ 213/2012 год. на Великотърновски апелативен съд. С това решение, въззивният съд е потвърдил Решение № 113 от 12.06.2012 год. по т.д.№ 271/2011 год. на Плевенския окръжен съд с което е бил уважен предявеният от Д. И. Д. иск с правно основание 365 т.3 ГПК вр.чл.29 ЗТР за установяване несъществуването на вписано в търговския регистър обстоятелство – прехвърлянето по реда на чл.15 ТЗ на част от търговското предприятие на [фирма] на приобретателя „Б., Б. и партньори правно обслужване”О.. Постъпила е и частна жалба от [фирма] срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 19 от 29.01.2012 год. на въззивния съд с което той се е произнесъл по размера и тежестта на разноските. В касационната жалба на „Ер М.” се сочат основанията по чл.281 т.2 и т.3 ГПК – недопустимост на въззивното решение, както и неправилност, поради нарушение на материалния закон. Недопустимостта на решението се основава на недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, както и поради това, че съдът е следвало да спре производството по него, до приключването на паралелното производство за установяване нищожността на договора по чл.15 ал.1 ТЗ. Искането е за обезсилване на решението на ВТАС или евентуално – неговото касиране и отхвърляне на иска. В касационната жалба на [фирма] се сочат същите основания. Този касатор също счита, че ищецът по делото не е обосновал правния си интерес от провеждането на иска за установяване порок на вписването, както и евентуалната неправилност на въззивния акт, поради нарушение на материалния закон. Заявеният петитум е за обезсилване на решението на апелативния съд или евентуалното му касиране. Ответникът по касация Д. И. Д., чрез процесуалните си представители в отговора по чл.287 ал.1 ГПК и в съдебно заседание, изразява становище, че въззивното решение е законосъобразно и следва да остане в сила. Няма искане за присъждане на разноски. Касационен контрол е допуснат по жалбата на [фирма] на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: „При прехвърляне на ид.ч. от търговско предприятие възможно ли е да се обособи и опише тази идеална част в реално изражение. При прехвърляне на част от търговско предприятие, допустимо ли е изключване на задълженията от състава му, следва ли това да е изрично договорено от страните?” Като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалвания въззивен акт по реда на чл.290 ал.2 ГПК, съдебният състав приема следното: Жалбата е неоснователна. Съдружници в [фирма] са били Д. И. Д. с 60 дяла и Д. В. И. с 40 дяла. На 20.06.2001 год. по партидата на дружеството в търговския регистър е било вписано прехвърляне на идеална част от търговското предприятие с приобретател „Б., Б. и партньори правно обслужване”О. (сега [фирма]). При сключването на договора, прехвърлителят е бил представляван от съдружника Д. В. И.. Твърденията по исковата молба на съдружника Д. са, че договорът по чл.15 ал.1 ТЗ за прехвърляне на 95% от търговското предприятие е нищожен поради обстоятелството, че няма валидно формирана воля на [фирма] за прехвърляне на ид.ч. от предприятието, тъй като общото събрание (ОС) на дружеството не е било свиквано и не е провеждано. Позовава се и на липса на валидно формирана воля за придобиване на ид.ч. от търговското предприятие и на дружеството-приобретател. Искането му е за установяване несъществуването на вписаното в търговския регистър обстоятелство – прехвърляне на ид.ч. от търговското предприятие на [фирма]. Последователно подържаната теза на ответниците е, че при прехвърляне на част от търговско предприятие, решение на общото събрание не е необходимо. С отговора на исковата молба приобретателят е въвел и довода, че искът е недопустим, поради това, че действителността на договора по чл.15 ал.1 ТЗ (нищожност поради липса на съгласие) е предмет на друг съдебен спор, предявен и разглеждан от Плевенския окръжен съд. Първоинстанционният съд е приел, че искът за установяване вписването на несъществуващо обстоятелство е допустим и основателен. Сезиран въззивната жалба на [фирма], съставът на Великотърновския апелативен съд е потвърдил решението на ОС-Плевен. Произнасяйки се по реда на чл.248 ГПК по молба на ищеца Д. Д., съдът е ангажирал отговорността на Ер М.”О. и [фирма] за заплащане на разноски за въззивното производство в размер на 1200 лв., съобразно заплатеното адвокатско възнаграждение. По поставените правни въпроси: Становището на настоящия съдебен състав е, че е недопустимо прехвърлянето на идеална част от търговско предприятие, като противоречащо на правната му същност, като възможността по ал.2 на чл.1 ТЗ следва да се тълкува само като такава за прехвърляне на обособена част от търговското предприятие след решение на общото събрание, взето с обикновено мнозинство. Както вече е имал случай да посочи ВКС (Решение № по т.д.№ 923/2012 год. на І т.о.), търговското предприятие съставлява правна и фактическа съвкупност, която може да бъде обект на разпоредителна сделка. От редакцията на чл.15 ал.2 ТЗ, изискваща квалифицирано мнозинство при вземане на решение от общото събрание в съответствие с вида на посочените в чл.262п ТЗ дружества при продажба на цяло предприятие, се налага изводът, че е възможна продажбата и на част от такова. Остават открити въпросите: дали законодателят е имал предвид идеална част от предприятието или реална (обособена) негова част; дали при разпореждане с част от предприятието е необходимо решение на общото събрание, без изискването за квалифицирано мнозинство или такова решение не е необходимо. При тълкуването на чл.15 ал.2 ТЗ, не следва да се забравя, че разпоредбата касае предприятията на всички видове търговци – търговски дружества и еднолични търговци и отговорът дали законодателят е имал предвид прехвърлянето на идеална или обособена част от предприятието, следва да е приложим към всички тях. Както бе посочено по-горе, становището на състава е, че е възможно прехвърляне на такава част от търговското предприятие, която може да бъде обособена/отделена в самостоятелна съвкупност от права, задължения и фактически отношения от вече съществуващата такава. Това е така, както поради спецификата на самата съвкупност, включваща и фактически отношения, така и поради спецификата на предприятието, като обект на правото. Сделката по чл.15 ТЗ не е обусловена от идентификацията на всеки от елементите на съвкупността – активите, пасивите, правните и фактически отношения. Спецификата на тази сделка и разграничението и от обикновена продажба на елемент от съвкупността, се състои в това, че за да е налице продажба на предприятие или част от такова, а не на отделен актив, предмет на отчуждаването следва да е именно съвкупност, съдържаща характеристиките на предприятие. Т.е. белезите за обособеност на продаваемата част, също трябва да покриват критериите на чл.15 ал.1 ТЗ - продажба на част от дейността на търговеца, като съвкупност от материалните и нематериалните права и задължения, свързани с нея, както и фактическите отношения обслужващи тази дейност. Например отделяне на транспортната от производствената дейност на търговеца и обособяването и в предмет на сделката по чл.15 ТЗ. В случай, че би се приела възможността за прехвърляне на идеална част от търговско предприятие, би възникнала съсобственост по отношение на него между прехвърлителя и приобретателя. Тази съсобственост би била именно върху съвкупността като такава (права, задължения и фактически отношения), а не върху активи или встъпване в задължения. Отделно, възникването на съсобственост върху дружествени дялове или акции и с придобиване/прехвърляне на членствени права, което е извън предмета на сделката по чл.15 ТЗ и за което прехвърляне законът е предвидил друг ред. Съсобственост върху предприятие на едноличен търговец е в противоречие с правната му природа, а както бе посочено – възможността по чл.15 ал.2 ТЗ следва да е приложима към всички видове търговци. От извода на състава, че законодателят е свързал възможността по чл.15 ал.2 ТЗ с прехвърляне на обособена, а не на идеална част от търговско предприятие следва и отговора на поставените правни въпроси, а именно: Описването в реално изражение с цел прехвърляне на част от търговско предприятие е възможно само за обособена, но не и за идеална част от него. При прехвърлянето на такава обособена част, стига тя да отговаря на критериите за съвкупност по чл.15 ал.1 ТЗ, обема на задълженията, подлежащи на прехвърляне, може да бъде предмет на договаряне между страните. От отговора на поставените правни въпроси следва и преценката за допустимостта и основателността на иска, т.е. преценката на въззивното решение по същество. Въззивното решение не е недопустимо, като съдържащо произнасяне по лишен от правен интерес и поради това – недопустим иск. Производството по паралелния иск с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД за установяване нищожността на сделката поради липсата на съгласие е приключило с влязло в сила решение – чл.296 т.3 ГПК. С Определение № 509/14.08.2014 год. по т.д.№ 4074/2013 год., състав на ІІ т.о. на ВКС не е допуснал касационен контрол на въззивното решение, съдържащо произнасяне по този спор. Предмет на настоящия спор е установяване дали вписването в търговския регистър на прехвърляне на ид.ч. от търговско предприятие обективира вписването на несъществуващо обстоятелство по смисъла на чл.365 т.3 вр.чл.29 ЗТР. С оглед произнасянето по правния въпрос, съобразно който, допустимо е по реда на чл.15 ТЗ прехвърлянето само на обособена, но не и да ид.ч. от търговско предприятие, следва и изводът, че вписването на търговския регистър на продажба на ид.ч., може да бъде квалифицирано като вписване на несъществуващо обстоятелство. Поради това, изводите на Великотърновския апелативен съд са законосъобразни и решението му следва да остане в сила. По отношение на частната жалба се прилагат правилата на чл.274 ал.2 ГПК. Доводите по нея се основават на разбирането, че изменението на въззивното решение в частта за разноските е недопустимо с оглед липсата на списък по чл.80 ГПК, както и евентуалното възражение за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК. Доводът, свързан с недопустимост на изменението, поради липсата на списък по чл.80 ГПК е неоснователен, предвид обстоятелството, че с въззивното решение не са били присъдени поисканите от Д. Д. разноски, а първоначалното им присъждане е именно с определението по чл.248 ГПК. Т.е. налице е хипотезата, разгледана с т.8 на ТР № 6/2013 год. на ОСГТК на ВКС. С оглед правната сложност на спора, договореното и платено възнаграждение на адв.Л. по договора за правна защита, сключен с него, не е прекомерно, а обстоятелството, че Д. е бил представляван и от друг адвокат е без значение, доколкото разноски, съизмерими с възнаграждение за втория процесуален представител не са претендирани и не са присъдени. Разноски за настоящето производство не са претендирани от ответника по касация. Поради изложеното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ в сила Решение № 303 от 27.11.2012 год. по т.д.№ 213/2012 год. на Великотърновски апелативен съд. ОСТАВЯ без уважение частната жалба на [фирма] срещу Определение № 19 от 29.01.2012 год. по т.д.№ 213/2012 год. на Великотърновския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.