Р Е Ш Е Н И Е № 141 София, 01 юни 2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев като изслуша докладваното от съдия Д. Атанасова наказателно дело № 533/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Апелативна специализирана прокуратура и жалба на частния обвинител и граждански ищец М. И., чрез повереника й адв.Ж. Н. срещу въззивна присъда № 3 от 24.04.2020г. на Апелативен специализиран наказателен съд, постановена по внохд № 202/19г. В протеста, който е бланкетен се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като в допълнението към него се излагат съображения в тяхна подкрепа. Искането, което се прави е за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец, която също е бланкетна се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. В допълнението, изготвено от поверениците на частната обвинителка адв. Ж. Н. и адв.Ц. Т. се развиват доводи в подкрепа на заявените касационни основания, като се поддържа първоначално направеното искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста по посочените в него касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Изразява становище, че в резултат на неправилна оценка на доказателствата, въззивният съд е приел нова фактическа обстановка и е достигнал до различни правни изводи. Придържа се към подробните съображения, изложени в протеста относно нарушения в аналитичната дейност на контролирания съд. Моли за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АСпНС. Частният обвинител и граждански ищец М. С. И., редовно призована, не се явява. Повереникът й адв.Ц. Т. поддържа касационната й жалба, ведно с допълнението към нея. В допълнение на изложените в писмените документи доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата, повереникът се позовава и на непълнота на доказателствата, която има пряко отношение към доказателствената обезпеченост на новата въззивна присъда. Моли за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Адвокат В. К., защитник на подсъдимия, намира атакуваната въззивна присъда за правилна и законосъобразна, а протестът и жалбата на частното обвинение за неоснователни. Твърди, че въззивният акт съдържа отговор на всички възражения на страните, включително и тези направени пред касационната инстанция. Счита, че въззивната инстанция не е допуснала нарушение с отмяната на определението си за провеждане на очна ставка между свидетелите С. Д. и К. И., тъй като от една страна е положила достатъчно усилия за установяване на свидетеля Д., а от друга правилно е приела, че показанията му касаят период, който е извън инкриминирания, поради което не са относими към предмета на доказване. Моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Подсъдимият С. И., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 38 от 17.09.2018г., постановена по нохд № 99/17г., Специализиран наказателен съд е признал подсъдимия С. И. И. за виновен в това, че в периода от 11.03.2007г. до 30.04.2007г. в [населено място], с цел да набави са себе си имотна облага, принудил М. И., чрез заплашване да извърши нещо противно на волята й – да му предаде парична сума в размер на 61 000лева и с това й причинил значителни имуществени вреди в размер на 35 600лв., като с деянието е причинена средна телесна повреда на И., изразяваща се в умерено тежък депресивен епизод, поради което и на основание чл.214, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. чл.213а, ал.3, т.1, пр.1 и т.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода и глоба в размер на 4000лева. На основание чл.57 от ЗИНС е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Подсъдимият С. И. е осъден да заплати на М. И. сумата от 10 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и сумата от 35 600лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери, съответно от 19 000лева и 61 000лв. Съдът се е произнесъл по дължимата се държавна такса, деловодните разноски и тези направени от частния обвинител и граждански ищец. С въззивна присъда № 3 от 24.04.2020г., по внохд № 202/19г., Апелативен специализиран наказателен съд, 2 състав е отменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, в частта, с която е ангажирана наказателната и гражданска отговорност на подсъдимия С. И. за престъпление по чл.214, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. чл.213а, ал.3, т.1 и т.2 от НК и в частта за възлагане на разноските и държавната такса, като вместо това е постановил: признал е подсъдимия С. И. И. за невиновен в това, че на неустановена дата в периода от началото на м.март 2007г. до 30.04.2007г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, принудил М. И., чрез заплашване, да извърши нещо противно на волята й – да му предаде парична сума в размер на 61 000лева и с това й причинил значителни вреди в размер на 61 000лева, като деянието е придружено с причиняване на средна телесна повреда на И., изразяваща се в умерено тежък депресивен епизод, поради което и на основание чл.304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.214, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. чл.213а, ал.3, т.1 и т.2 от НК. Отхвърлени са предявените от гражданския ищец М. И. граждански искове за обезщетение за причинените й от престъплението вреди в уважените им части: за имуществени вреди в размер на 35 600лв. и за неимуществени вреди в размер на 10 000лева, като неоснователни. Потвърдена е присъдата в гражданската й част, с която са отхвърлени двата иска до пълните им предявени размери: за имуществени вреди за разликата от 35 600лв. до 61 000лв. и за неимуществени вреди за разликата от 10000лева до 19 000лева. Касационният протест и жалбата са допустими, но неоснователни. Оплакванията на касаторите- прокуратурата и частното обвинение, могат да бъдат систематизирани в няколко насоки: твърдения за установени нови фактически положение в разрез с инкриминираните, нарушения в оценката на доказателствата и доказателствените източни, и в частност на показанията на св.М. И. и несъгласие с произнасянето на въззивната инстанция относно гражданския иск. На първо място се констатира допуснато процесуално нарушение и от двете решаващи инстанции с приемането на факти, различни от тези инкриминирани в обвинителния акт. Безспорно право на въззивната инстанция, която освен контролна, притежава и правомощията на инстанция по същество на спора, е да приеме нова фактическа обстановка, различна от установената от първостепенния съд, но без да излиза от рамките на формулираното с обвинителния акт фактическо обвинение. Последното е относимо и досежно установеността на фактите, приети от първостепенния съд. Обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което последното трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието. Обвинителният акт определя пределите на доказване в съдебното производство, като съдът се произнася в рамките на възведеното от прокурора обвинение. Изменението на обвинението не е правомощие на съда, а на прокурора при наличие на законовите предпоставки за това. Когато съдът е въвел нов факт от предмета на доказване, по който подсъдимият не се е защитавал, той е предприел съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, без намесата на прокурора по реда на чл.287 от НПК, което винаги води до съществено нарушаване правото на защита на подсъдимия. За съда съществува процесуална възможност за преквалификация на деянието, без намеса на прокурора, само в рамките на възведените с обвинителния акт фактически констатации по обвинението. Необходимо е обаче да се направи едно съществено уточнение, а именно, че разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК визира съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а не на обвинителния акт. Фактите на обвинението са тези, които са пряко релевантни, за да се направят изводи за съставомерност на деянието по конкретната правна квалификация и авторството на подсъдимото лице. В случая от значение е да се посочи, че с настоящият обвинителен акт на подсъдимия е повдигнато едно обвинение за извършено престъпление по чл.214 от НК от неустановена дата в началото на м.март 2007г. до 30.04.2007г., като обстоятелствената част релевира следните факти: в горепосоченото период подсъдимият и свидетелката И. се срещнали на неустановено място в [населено място], на която среща тя му заявила, че не разполага със средства за изплащане на дълга си към него, при което той й заявил, че дългът й станал 61 000лева и ако не му предаде тези пари на падежа – 30.04.2007г., още на следващия ден ще я убие. При тези данни правилно въззивният съд е констатирал, че първата инстанция с акта си е изменила обстоятелствената част на обвинението досежно фактите, касаещи упражнената принуда и по-точно не се е придържал към данните в обвинителния акт, очертаващи еднократно отправена заплаха за побой на лична среща, а е приела различен механизъм на упражненото психическо въздействие. Неправилно обаче е приетото от апелативната инстанция, че това изменение няма характеристиките на съществено такова, тъй като и в двата случая се касае за психическо въздействие. Това, че се касае все за упражнена принуда е въпрос, имащ значение за приложението на правото, а различните действия от поведението на подсъдимия, чрез които е изразена принудата, касаят фактите по обвинението. Доколкото първата инстанция е приела различни фактически действия по отправяне на заплахата, е допуснала съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, без намесата на прокуратурата, което е съществено нарушение на процесуалните правила. От своя страна апелативната инстанция е приела фактическа обстановка, принципно изводима от доказателствената съвкупност, но включваща факти, които също са извън рамките на обвинението. В случая това нарушение не се явява съществено, не налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като сред данните, приети от въззивния съд се съдържат, всички установени обстоятелства, касаещи отношенията на М. И. и подсъдимия, и изясняващи в пълнота механизма, по който са се случили и развили техните финансови взаимоотношения, включително през инкриминирания период. На следващо място неоснователни са оплакванията в протеста и жалбата за допуснати нарушения от въззивната инстанция в оценъчната й дейност. В акта си съдът е анализирал доказателствената съвкупност, като е обсъдил задълбочено всички доказателствени източници и в частност гласните такива, при това детайлно, проследявайки тяхната вътрешна последователност, взаимна връзка и кореспонденция с останалата доказателствена съвкупност. Неоснователни са упреците отправени в протеста относно оценката на показанията на св.И./тези оплаквания са основни за прокуратурата/. В мотивите си/л.395 до л.402 от въззивното производство/ апелативният съд е анализирал показанията на тази свидетелката, депозирани във всички разпити, преразпити и допълнителни такива, проведени в хода на съдебното следствие от двете инстанции, както и тези от досъдебното производство, приобщени по надлежен ред. Законосъобразни се явяват действията на АСпНС по приобщаване на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1 от НПК на показанията на И., дадени в друго досъдебно производство. Правилно съдът е обосновал това си действие с аргументи, касаещи процесуалния ход и хронология на първоначално образуваното досъдебно производство в контекста на разпоредбата на чл.203, ал.3 от НПК. Следва да се отбележи, че анализът направен от контролирания съд на свидетелските показания на И. сочи на изискващата се задълбоченост, като дадената им оценка е убедително аргументирана. Заявеното от нея в разпитите е анализирано поотделно и в съвкупност, както и е проверено чрез останалите доказателства, като съдът е изложил убедителни мотиви, за да приеме показанията й за непоследователни и вътрешно противоречиви. Също така, контролираната инстанция е констатирала, че показанията на частната обвинителка са неустойчиви относно значимите за процеса обстоятелства, поради което не ги е кредитирал с доверие. Необходимо е да се посочи, че И. е давала показания за всички паричните взаимоотношения между нея и подсъдимия за периода от 2007г. – 2008г. - относно предоставените й от подсъдимия парични средства в заем, върнатите суми, както и съпътстващите ги отношения, включващи и отправени заплахи, а с оглед предмета на доказване от значение са единствено събитията, случили се в инкриминирания период. Това е така, тъй като наказателното производство по отношение на първоначално инкриминираните двадесет и четири деяния в рамките на продължаваното престъпление е било прекратено и към настоящият момент поддържаното от прокуратурата обвинение е само за едно деяние, извършено във времето от неустановена дата на м.март 2007г. до 30.04.2007г., като на последната дата се твърди, че е отправена заплахата от подсъдимия, че ще набие М. И. на деня след падежа/30.04.2007г./, ако не предаде сумата от 61 000лева. Събитията, касаещи паричните взаимоотношения между подсъдимия и пострадалата, извън конкретно повдигнатото с обвинителния акт обвинение не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство. По-нататък невярно е твърдението на касаторите, за избирателно кредитиране от страна на апелативния съд на част от гласните доказателствени източници и по-точно безкритичен подход при оценка показанията на свидетелите, които са в близки приятелски отношения с подсъдимия. Както беше посочено по-горе контролираният съд е анализирал всички доказателства и доказателствени средства, като не е пренебрегнал тези в подкрепа на обвинението, и не е надценил, подкрепящите защитната теза на подсъдимия. Неоснователно е и твърдението, че е налице непълнота на доказателствата. Следва да бъде посочено, че не всяко неуважено доказателствено искане може да се субсумира под категорията „съществени процесуални нарушения”, а само това с отказа на което се е стигнало до неизясняване на важни за предмета на доказване факти, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящия случай. В случая частното обвинение възразява срещу отказа на съда да проведе очна ставка между свидетелите С. Д. и К. И.. Действително първоначално въззивната инстанция е допуснала провеждането на тази очна ставка, но след невъзможност в три поредни съдебни заседания да призове свидетеля Д. е отменила определението си. Освен, че свидетелят е депозирал показания в хода на съдебното следствие и пред двете решаващи инстанции, същественото в случая е, че той свидетелства за факти и обстоятелства, които са извън инкриминирания период, поради което/както е приел и АСпНС/, не провеждането на очната ставка не е довело до доказателствен дефицит, който да опорочи формирането на вътрешното убеждение на съда. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения - касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, довели до неправилно приложение на материалния закон. По мнение на настоящия състав, въззивният съд правилно е приложил материалния закон. Напълно се споделят изводите на апелативната инстанция за недоказаност на обвинението по несъмнен и безспорен начин и по-точно относно някой елементи от обективната страна на престъплението. Правилно е прието, че доказателствената съвкупност не установява по несъмнен начин, че подс.И. е упражнил акт на психическо насилие по отношение на М. И. по начина и във времето описано в обвинителния акт. Самата И. в показанията си не твърди, че в инкриминирания период подсъдимият на лична среща е отправил заплаха, че “ще я набие”, с цел да я принуди да му даде сумата от 61 000лева. Още първата инстанция не е установила принудата да е упражнено по посочения начин. Отново е необходимо да се каже, че предметът на доказване в това наказателно производство е очертан в обвинителния акт, поради което не подлежат на изследване и обсъждане въпросите за взаимоотношенията между подсъдимия и И. след датата 30.04.2007г. Ето защо неоснователни са оплакванията на касаторите за неправилно приложение на материалния закон от контролираната инстанция. По отношение на гражданските искове въззивният съд независимо, че се е произнесъл и по същество, правилно е приел, че същите следва да се отхвърлят, поради изтекла погасителна давност. Изцяло се споделят принципните разсъждения на долния съд относно погасителната давност при вземания, произтичащи от непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай. С оглед разпоредбата на чл.114 от ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и същото става изискуемо от същия момент, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно разпоредбата на чл.84 от ЗЗД. Веднъж възникнало вземането на пострадалия за обезщетение от престъпление трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. Също така съгласно практиката на ВКС – ТР № 5 от 05.04.2006г. по т.д. № 5/2005г., на ОСГС и ОСТК, ако гражданският иск не е предявен, висящото наказателно дело не се явява процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. Началният момент, от който започва да тече погасителната давност съвпада с този на откриване на дееца, като въпросът е фактически и се решава според конкретния случай. В настоящото дело, апелативната инстанция е приела за установено, че деецът е бил известен от последния ден на деянието, а именно 30.04.2007г., а молбата, с която е заявена претенцията от И. е с дата 08.03.2017г., поради което гражданските искове са погасени по давност. Ето защо, неоснователни са оплакванията на частното обвинение за незаконосъобразност на въззивния акт в гражданско- отхвърлителната му част. Обобщено, въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 3 от 24.04.2020г., постановена по внохд № 202/19г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.