2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 602 София, 19.07.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втората година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 344 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Военно формирование 32890 – Бургас, представлявано от командира капитан I ранг Д. С. П., приподписана от юрисконсулт П. Н., против решение № I-117 от 29 октомври 2019 г., постановено по в.гр.д. № 201/2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта му, с която се отменя решение № 2644 от 19 декември 2018 г., постановено по гр.д. № 6707/2016 г. по описа на Районен съд Бургас, в частта му за отхвърляне исковете на Н. Е. Е., с адрес в [населено място], обл. Бургас, против военното формирование за заплащане на сумата над 494,43 лева до претендираните 13183,68 лева неизплатено допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, състоящ се във фактическо отработено служебно време над установената месечна продължителност на служебното време за периода 01.04.2001 г.-16.09.2016 г., както и за разликата над уважения размер от 84,53 лева до предявения размер от 303,60 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 13183,68 лева за периода 16.09.-02.11.2016 г., както и в частта, с която Е. е осъден да заплати на военното формирование разноски по делото пред първата инстанция съобразно отхвърлената част от исковете над 100 лева, и вместо него касаторът е осъден да заплати на Е. допълнително сумата над уважения от районния съд размер от 494,43 лева до претендираните 13183,68 лева неизплатено допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, състоящ се във фактическо отработено служебно време над установената месечна продължителност на служебното време за периода 01.04.2001 г.-16.09.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, както и да заплати разликата над уважения размер от 84,53 лева до предявения размер от 303,60 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 13183,68 лева за периода 16.09.-02.11.2016 г., и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се оспорват мотивите на въззивния съд относно стореното от страната възражение за погасителна давност, като било допуснато нарушение на материалния закон (чл. 111, б. „а“ ЗЗД). Нямало логика да се поддържа, че давността на всяко периодично вземане започвала да тече от момента на прекратяване на правоотношението и същевременно да се търси остойностяване на лихвите и компенсациите от 01.04.2001 г. Не било направено разграничение и между различните институти, свързани с правата на военнослужещия – правото на ползване на почивка, правото да се иска неползвана почивка и обезщетение за неползвана почивка. Въпреки че законът не предвижда преклузивен срок за упражняване на правото на ползване на почивка, ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок съгласно чл. 136а КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужещия възниква право сам да определи времето за компенсация, което право се погасява по давност в тригодишен срок. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът Н. Е. Е., с адрес в [населено място], обл. Бургас, представляван от адв. М. П., в отговор възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба. В обжалваното решение се приема за установено, че от 28.03.2001 г. до 17.09.2016 г. Е. е бил на кадрова военна служба, като от началото на 2016 г. е заемал длъжността командир моторна група в „Електромеханична секция“ в сектор „Технически“ на фрегата със звание „мичман“, в поделение 32890 - А. на Военновъздушните сили към Министерство на отбраната; със заповед на командира на военното формирование от 13.09.2016 г. договорът на Е. за кадрова военна служба е прекратен и той е освободен от военна служба; към момента на прекратяване на правоотношението не са били компенсирани с почивка прослужените от него часове над определената месечната продължителност по чл. 152, ал. 6 Правилника за кадрова военна служба /отм./ и продължителност на служебно време по чл. 203, ал. 2 ЗОВСРБ /отм./ Приемайки, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на спора, въззивният съд приема, че в случая правилната квалификация на претенцията е по чл. 203, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 158, ал. 2, вр. чл. 159 ПКВС /отм./ и чл. 194, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ (2009 г.) - за превишение на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца. Приема се, че по аргумент от чл. 152, ал. 4, т. 5 ПКВС /отм./ за положен труд над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е и трудът при дежурствата, непревишаващи 24 часа, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. Въпреки неправилно дадената от първата инстанция правна квалификация (по чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ /отм./ и по чл. 214, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ), въззивният съд приема, че предходната инстанция се е произнесла в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения. Приема се, че времето при полагане на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не е извънреден труд и не се заплаща като такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар и да не продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия; че в действащия към прекратяване на служебното правоотношение на ищеца ЗОВСРБ има непълнота относно реда за компенсирането на превишение на служебното време над нормалното, която следва да бъде преодоляна по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА и да се приложи разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 КТ - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно (работно) време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд; че възприетият в чл. 136а КТ принцип, че удълженото работно (служебно) време се компенсира с почивка, е проведен както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 ПКВС /отм./, така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл. 26-28 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 10. 5, т. 19. 2, т. т. 26-29 от зап. № 296/19.05.2011 г.). В случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи „като извънреден труд“ в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка. Затова съдът приема, че моментът, от който възниква вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение, поради което към момента на завеждане на иска (02.11.2016 г.) претенцията за възнаграждение за отработено служебно време над месечната продължителност по чл. 152 ПКВС /отм./ за периода 01.04.2001 г.- 16.09.2016 г. не е погасен по давност, тъй като погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Именно защото некомпенсираните почивки от дежурствата не са извънреден труд, а са удължено служебно време, на военнослужещите не се дължи възнаграждение за извънреден труд (по същество повтарящо се периодично вземане), а обезщетение за неползвани почивки при прекратяване на договора за военна служба. Поради това правото на компенсиране на ищеца с почивка, възникнало в месеца, следващ месеца, за който е положено удълженото работно време, се трансформира във вземане на военнослужещия като за извънреден труд и последното възниква и става изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, тъй като от този момент нататък компенсация с почивка не е обективно възможно да бъде извършена. Това вземане се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение. В случая обаче се приема, че нормата на чл. 136а, ал. 4 КТ е неприложима с оглед на специфичните задължения, които са вменени за изпълнение на военнослужещия. От приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи се установява, че по време на работата си Е. е работил при превишаване на нормалната продължителност на работното време, но в рамките на увеличено служебно време по чл. 203, ал. 2 ЗОВСРБ /отм./, съответно чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ (нов), като за периода 01.04.2001 г.-16.09.2016 г. некомпенсираните часове над нормалната продължителност на служебното време са 3984 часа. Размерът на дължимото обезщетение е изчислен на сумата 26509,54 лева, поради което претенцията за заплащане на изработеното над нормативното служебно време е уважен изцяло за предявения размер от 13183,68 лева. По отношение на мораторната лихва въззивният съд счита, че същата следва да се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение до завеждането на исковата молба, тоест размерът ѝ е 303,60 лева за периода 17.09.-02.11.2016 г. Касационният съд намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос - правилно и законосъобразно ли е решен спорът от решаващия съд, който признава, че е приложима разпоредбата на чл. 136а КТ и същевременно отхвърля приложението на чл. 136а, ал. 4 КТ, не дава основание за допускане на касационното обжалване. Решаващите изводи на съда са в съответствие с разясненията на ТР № 6/2017 г., ОСГК, съгласно които удължаването на служебното време е общ случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време; удължаването се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни (чл. 136а КТ и чл. 194, ал. 5 ЗОВСРБ); ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения докато трае служебното правоотношение; възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението; компенсацията се заплаща като извънреден труд; вземането възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно; погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение. Предвид решаващите изводи за началото на погасителната давност за процесното вземане, които са съобразени с практиката на ВКС, не е обуславящ въпросът законосъобразно ли е неприлагането на института за погасителната давност по чл. 111 ЗЗД, доколкото в случая давността е започнала да тече няколко месеца преди предявяване на иска. По същите съображения необуславящ се явява и въпросът следва ли ползваните компенсации, които не се отнасят за наряди за настоящия или предходен месец, да се отнесат към най-старите задължения, включени в процесния период. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № I-117 от 29 октомври 2019 г., постановено по в.гр.д. № 201/2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: