О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 325 [населено място] 06.06.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение , в закрито заседание, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1992/2021 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Турин Имоти“ АД против решение № 321/01.06.2021 г. по т.д.№ 327/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260042/11.01.2021г. по т.д.№ 2173/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против „ЧЕЗ Разпределение България„ АД иск, с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД – за заплащане на сумата 47 881,54 лева - обезщетение за ползване от ответника на собствени на ищеца съоръжения за присъединяване към електроразпределителната мрежа, за периода 31.07.2009 г. – 30.06.2011 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с което не е уважено възражението му за нищожност на клаузата на чл.12 от договора за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл.20 ал.5 от НПППЕЕПРЕМ от 02.12.2008 г. , поради противоречие със закона – чл.117 ал.7 ЗЕ , основано на неправилното, според същия, съображение на съда, че нормата е диспозитивна и позволява безвъзмездност на правоотношението за осигуряване достъп на електроразпределително дружество, до енергийни обекти и съоръжения в тях – собственост на едно лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители. За императивния характер на чл. 117 ал. 7 ЗЕ излага доводи, основани на последващо изменение на нормата – настояща ал. 8 на чл.117 ЗЕ и на пар.4 ал.4а на ПЗР на ЗЕ / в сила от 08.05.2018 г. /, като се позовава и на становище на ДКЕВР в този смисъл. Намира за неправилно ирелевирането на факта, че ответното дружество е нарушило чл.23 от Наредба № 6/09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната електрически мрежи / НПППЕЕПРЕМ / , действаща в процесния период, като е поставил електрическите съоръжения под напрежение преди да сключи договор за тяхното изкупуване с ищеца. Навежда довод, че клаузата на чл. 12 от договора се налага ултимативно от ответника на всички собственици на съоръжения и така същият нарушава основен принцип в правото – да не се извличат ползи от собствено неправомерно поведение. Дори да би била действителна, според касатора заложената в чл.12 воля на страните не е била за продължително / на практика почти 10 години / безвъзмездно ползване. Ако би била такава, би била налице хипотеза на стопанска непоносимост, както и злоупотреба с монополно положение от ответника. Касаторът счита, че тълкувайки чл.12 от договора, без съобразяване на чл.19 ал.5 от същия, съдът е подменил волята на страните, която е била за безвъзмездност само в рамките на едномесечния срок за прехвърляне собствеността на съоръженията, считано от издаване разрешение за тяхното ползване. Безвъзмездното използване на изградените от ищеца съоръжения, за осъществяване еднократната услуга по „присъединяване на обекти“ на трети лица, по начало не е еднозначно с услугата „достъп“, с цел преобразуване и пренос на електрическа енергия за продължителен период от време. Съдът неправилно – буквално - е възприел уговореното в чл.12 от договора за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл.20 ал.5 от НПППЕЕПРЕМ от 02.12.2008 г. – като касаещо услугата „достъп„, вместо еднократната услуга по присъединяване на други потребители към ЕРМ. Ответната страна – „ ЧЕЗ Разпределение България АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с излагане на съображения по същество за правилността на въззивното решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящия състав съобрази следното : Ищецът твърди, че на основание договор от 02.12.2008 г. за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа, по реда на чл.20 ал.5 от НПППЕЕПРЕМ – касателно придобита от ищеца, пристроена и надстроена от същия сграда – апартаментен хотел, находящ се в [населено място], ул.„Неофит Рилски„ № 35 - със свои средства е преоборудвал съществуващ в имота трафопост, с ново съоръжение за присъединяване към ЕРМ – трансформатор 800 kVA, кабелни линии ниско напрежение / НН / , главно и разпределителни табла, като съоръженията са въведени в експлоатация на 31.07.2009 г.. Съгласно чл.7 ал.1 от договора съоръженията се поставят под напрежение след прехвърляне собствеността им на ответното дружество, но такъв договор към датата на исковата молба не е сключен . Ищецът твърди, че е изпълнил надлежно и в срок възложените му с договора задължения, като трансформаторът е преоборудван с мощност , необходима за захранване и на други абонати от квартала, което на практика ответникът осъществява, отказвайки да придобие собствеността върху съоръженията и по същество извличайки неправомерна облага. Поради това ищецът претендира обезщетение за ползване от ответното дружество на все още собствените му съоръжения за присъединяване, в размер на 1500 лева без ДДС месечно, определено съобразно чл.10 и сл. от Методика за определяне цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители, за целите на преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ / насетне в текста сочена като Методиката /, одобрена с Решение по Протокол № 27/04.02.2008 г. на ДКЕВР . Ищецът твърди, че се касае за обезщетяване ползването от ответника на съоръженията, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители – хипотеза, изрично уредена при условия на възмездност , в чл.117 ал.7 ЗЕ. Сочи се, че ответникът не оспорва задължението си за изкупуване на съоръженията, но го отлага в съответствие със собствения си икономически интерес и благодарение монополното си положение на пазара, а ищцовото дружество не разполага с ред за защита, чрез който да наложи сключването на договора. Ответното дружество е оспорило собствеността върху съоръженията, с доводи относно изначално възникналото право на собственост на Държавата върху постройката – трафопост, съответно преминало в активите на „ НЕК „ ЕАД , а последващо в тези на ответното дружество, с проследяване нормативните основания за това правоприемство. Сочи, че енергиен обект, по смисъла на пар.1 т.41 от ДР на ЗЕ , е постройката – трафопост, ведно със съоръженията към нея. Последните не могат да бъдат разглеждани отделно спрямо електро-разпределителната мрежа, която обслужват, самата тя - безспорно собственост на лицензианта. Изрично се позовава на чл.30 ал.6 от преждеупоменатата и от ищеца Наредба № 6 / 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи / насетне в текста сочена като Наредбата /, според която „електропроводите и другите съоръжения, чрез които се извършва присъединяване на електрически уредби към разпределителната или към преносната мрежа, се изграждат за сметка на разпределителното, съответно на преносното предприятие и са негова собственост„. В този смисъл ответникът възразява, че е било нужно прехвърляне на вещни права, поради което е и неотносима разпоредбата на чл.23 от Наредбата. Ответникът изрично се е позовал на чл.12 от сключения с ищеца договор, според който „има право да използва безвъзмездно изградените от присъединяваното лице съоръжения за присъединяване, за присъединяване на обекти на други потребители ", поради което, дори да се приеме, че съоръженията са собственост на ищеца, то той е разрешил безвъзмезден достъп до същите на ответното дружество. Оспорена в евентуалност е и приложимостта на гореупоменатата Методика, за определяне размера на обезщетението. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът установява право на собственост върху процесните съоръжения за присъединяване, които нямат характеристиката на трайно прикрепени към постройката – трафопост, доколкото могат да бъдат отделени без съществено повреждане на същата, поради което, изхождайки от дефинициите в т.19 , т.22 и др. на пар.1 т.41 от ДР на ЗЕ, обосновава извод, че същите не са станали собственост на ответника. Установява се тяхното застрояване от ищеца и за негова сметка, както и ползването им от ответното дружество в процесния период, с присъединяване и на други абонати. Позовавайки се на чл.117 ал.7 от ЗЕ, в съответната му към процесния период редакция и на трайната съдебна практика, първоинстанционният съд е приел, че в общата хипотеза на неуредени отношения между собственика на електрическа уредба и съоръжения и електроразпределителното предприятие, за ползването им от същото, за нуждите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, се дължи обезщетение, на основание чл.59 ал.1 ЗЗД , определимо на базата на приетата от ДКЕВР Методика, посочена по-горе. В случая, обаче, страните изрично са уговорили безвъзмездно осигуряване на този достъп – чл.12 от договора, като липсва визирано в договора ограничаване на това ползване по време или с друго условие, освен да не се нарушава договорената между страните мощност. Съдът акцентира на обстоятелството, че самият ищец не е предлагал различно тълкуване на клаузата на чл.12. Във въззивната си жалба ищецът е заявил нищожност на клаузата на чл.12 – като сключена при липса на съгласие от ищеца, доколкото целият договор е сключен от пълномощник, без предоставена му представителна власт и последващо потвърден от представляващия ищеца, но с изрично противопоставяне на клаузата на чл.12. Излага поддържаните и в касационната жалба съображения, че същата е нищожна и като противоречаща на закона – чл.117 ал. 7 предл. второ от ЗЕ, императивен по характер, както и че значимо за спора обстоятелство е нарушаването от ответника на чл.23 от Наредбата - като е поставил съоръженията под напрежение преди да придобие собствеността им от ищеца, спрямо който довод първоинстанционния съд е посочил диспозитивен характер на нормата и неотносимост към спора относно правото на обезщетяване. Въвежда и довод, че дори да се приеме за действителна клаузата на чл.12, то волята на страните не е била за продължително обвързване с безвъзмездност на ползването от ответника, а следва да се изведе в съответствие с чл.19 ал.5 от договора – за времето до прехвърляне собствеността върху съоръженията - един месец от издаване разрешението за ползване – срок посочен в чл.19 ал.5.. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния – че отношенията между страните, по повод използването на изградените от ищеца съоръжения за присъединяване са изрично уредени в обвързващия ги договор – чл.12 от същия. Препратил е, на основание чл.272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение относно установено право на собственост на ищеца върху процесните съоръжения и принципната относимост на чл. 117 ал. 7 от ЗЕ в настоящата хипотеза, ако не би била клаузата на чл.12, предвид диспозитивния характер на законовата норма, изводим от самото й съдържание, предвиждащо възмездност, освен при наличието на друго основание, каквото е договорената между страните безвъзмездност. Доводът за нищожност, поради липса на съгласие, въззивният съд е приел за преклудиран. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ При спор относно прилагане на договорна клауза, може ли съдът да постанови съдебно решение без да тълкува действителната воля на страните, съгласно правилото на чл.20 ЗЗД ? и 2/ Допустимо ли е чрез тълкуване на договора съдът да измени договореното между страните и да създаде или измени права, които страните не са уговаряли в договора, в противоречие с императивни законови разпоредби в обратния на тълкуването им смисъл ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с възприетото в решения по т.д.№ 1698/2018 г. , т.д.№ 523/2008 г. и т.д.№ 696/2011 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС ; 3/ При използване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители , различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.7 ЗЕ / понастоящем ал. 8 / и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва ли да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръженията в тях на техния собственик , на основание чл.59 ал.1 ЗЗД ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решенията по т.д.№ 596/2008 г. ,т.д.13/2010 г.,т.д.№ 184/2014 г. – всички на ІІ т.о. и по т.д.№ 709/2009 г. на І т.о. на ВКС ; 4/ Следва ли обезщетението / предмет на трети въпрос / да бъде определено на база приетата от ДКЕВР Методика за определяне цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители, за целите на преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ ? ; 5/ Допустимо ли е при действащото в процесния период законодателство в областта на енергетиката и по-конкретно Закона за енергетиката и Наредба № 6/2004 г. на МЕЕР в договорите за присъединяване на потребителите към електроразпределителната енергийна мрежа да се инкорпорира, въз основа само на една клауза, договор за предоставяне на достъп до изградените съоръжения и ползването им за преобразуване и пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от ищеца, без страните изрично да са заявили, че по този начин уреждат отношенията си по договор за достъп, преобразуване и пренос на електрическа енергия или съдът е длъжен да извърши тълкуване по чл.20 ЗЗД на действителната воля на страните ? ; 6/ В случай на направена в Договор за присъединяване уговорка за безвъзмездно ползване на съоръженията само и единствено за присъединяване на обекти на други потребители, същата следва ли да бъде приравнена на съгласие за безвъзмездно ползване на съоръженията за предоставяне на достъп до тях и за преобразуване и пренос на електрическа енергия ? – последните три въпроса очевидно са обосновавани идентично с трети въпрос и със същата съдебна практика, доколкото касаторът не е разграничил общо посочените съдебни актове спрямо всеки от въпросите, но не сочи и друг допълнителен селективен критерий. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение, по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, поради явна необоснованост на фактическите изводи, при груби нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и на формалната логика. Последното съзира в извеждането от съда на клаузата на чл.12 от сключения между страните договор за присъединяване, като „ друго основание „ по смисъла на чл. 117 ал.7 от ЗЕ, изключващо предвидената от законодателя възмездност на правоотношението между собственика на електрически уредби и съоръжения и електроразпределително предприятие, ползващо същите, за нуждите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други – извън собственика – абонати. Първите два въпроса са предпоставени от касационния довод, че въззивният съд неправилно е изтълкувал клаузата на чл.12 от договора за присъединяване на ищцовия обект към ЕРМ на ответното предприятие , като материализираща воля за безвъзмездно , неограничено със срок предоставяне на безвъзмезден, при това - достъп до процесните енергийни съоръжения, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други – различни от ищеца – абонати, вместо за услугата по еднократно присъединяване към ЕРМ на същите тези абонати. Времевото ограничение на безвъзмездно ползване касаторът ищец обосновава с чл. 19 ал. 5 от договора, според който собствеността върху съоръженията следва да бъде прехвърлена в едномесечен срок от издаване разрешението за ползване. Въззивният съд е отрекъл изводима обвързаност между двете клаузи и счел, че ако от отложеното във времето прехвърляне на собствеността ищецът търпи вреди – различни от пропусната полза за използването на съоръженията - следва да ги претендира на договорно основание, а не по пътя на неоснователното обогатяване. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдът нито е отказал да тълкува чл.12 от договора / първия въпрос / , в съответствие с въззивните доводи на страната, макар че не са въведени в хода на първоинстанционното производство и с оглед съдържанието на отговора на исковата молба , нито е обосновано нарушение на приложим принцип при тълкуването, съгласно чл.20 ЗЗД / втория въпрос /. Още повече, че въззивният съд е отрекъл императивен характер на чл. 117 ал. 2 ЗЕ, досежно визираната в разпоредбата принципна възмездност на уреденото в хипотезиса й правоотношение, какъвто извод не се опровергава с цитираната от касатора съдебна практика. Ищецът е поддържал тълкуване въз основа на друга разпоредба в договора – чл.19 ал.5 – коментирана от съда, но счетена за негодна да обуслови предложеното от страната, доколкото чл.12 и същата са относими към различни права и задължения по договора и нарушението на чл. 19 ал. 5 обуславя различен вид вреда – пропусната полза от неполучена своевременно цена за съоръженията, която – при това – може да се претендира на основание договорната отговорност за вреди. Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното решение, които не са отрекли – в противоречие с чл. 117 ал. 7 ЗЕ и при липса на друго основание – възмездност на спорното правоотношение. Въпросът съдържа предпоставката – липса на друго основание за ползването от енергийното дружество – каквато липса въззивният съд не е споделил, приравнявайки на такова основание уговорката за безвъзмездност, спрямо визираната в закона възмездност на ползването. Фигурирането на тази предпоставка компрометира въпроса, като правен такъв, но дори да се счете обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не е обоснован допълнителния такъв с цитираната съдебна практика, тъй като съдът не е отрекъл разрешенията в същата по приложението на чл.117 ал.7 ЗЕ, но ги е счел неприложими предвид наличието на чл.12 , каквато аналогична клауза не е била предмет на разглеждане по цитираните дела. Четвъртият от въпросите е напълно неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като отговорът му е значим за размера на търсеното обезщетение, а с въззивното решение е отречено основание за дължимост на каквото и да било обезщетение. Следователно, същият не съставлява правен въпрос, по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС – отговор на който да би бил от естество сам по себе си да промени правния резултат. Последните два въпроса са предпоставени от касационния довод, че въззивният съд е подменил съдържанието на уговореното в чл.12 , което касае безвъзмездност на еднократната услуга по присъединяване към ЕРМ, а не достъпа на ответното дружество до процесните съоръжения, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други – различни от ищеца – абонати. Този довод е нелогичен и в противоречие със закона, тъй като предметът на договора за присъединяване на трето лице към ЕРМ изключва надлежност на страна по същия ищцовото дружество, дори като евентуален собственик на елементи от тази мрежа, но именно с оглед предоставения достъп на ответника до процесните съоръжения, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, се осигурява изпълнението и на договора за присъединяване към ЕРМ, сключен между дружеството – лицензиант и абонати на услугата му / пар.1 т.15 от ДР на ЗЕ относно понятието „достъп„ /. Адресат на услугата „присъединяване„ е третото лице – абонат, а не енергийното дружество, поради което, за нуждите на това трето лице същата не би могла да е предмет на договаряне между настоящите страни. Впрочем, въззивният съд не е имал и повод да разсъждава върху такъв довод, тъй като е въведен едва с касационната жалба. Отделно е напълно необоснован допълнителния селективен критерий по тези два въпроса, тъй като общо посочената по всички въпроси съдебна практика не съдържа отговора им. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, извеждана от неговата необоснованост, поради формиране на правни изводи въз основа на превратно възприети факти – в разрив с правилата на формалната логика. Неправилно тълкуване на договорна клауза или неправилно определена характеристика на правна норма – диспозитивна или императивна, на каквото се позовава страната, не е идентично с възприемането на факт, от значение за изхода на спора, в разрив с правилата на формалната логика. А и неправилно тълкуване на чл.12 от договора, съобразно принципите на тълкуването в чл.20 ЗЗД, не е изводимо единствено от мотивите на съдебния акт. Неправилен е извода, че процесните съоръжения са прехвърлими само по силата на изричен окончателен договор, въпреки че не са обект на прехвърлимо на ответника вещно право или сервитут, бидейки движимости, възложени от самия ответник за изпълнение от ищеца, за нуждите на бъдещото присъединяване обекта му към ЕРМ, по реда на чл.20 ал.5 от Наредбата, без да могат да се използват самостоятелно от ищеца, както с оглед липсата на самостоятелно функционално предназначение, така и с оглед особения режим на ползването – по договор за лицензия. Поради това, за тези конкретни съоръжения отношенията между страните се основават на договор за изработка, с прието от ответника изпълнение - въз основа на фактическото им поставяне под напрежение и при дължимост на цената, без необходимост от изричен договор за това, като при липса на съгласие относно цената между търговци е приложима разпоредбата на чл.326 ТЗ / относими съображения - в решение по т.д.№ 2952/2013 г. на настоящия състав, постановено по реда на чл. 290 ГПК /. Неправилността на този извод, обаче, не предпоставя различен от настоящия правен резултат – отхвърляне на иска, доколкото отговорността на ответника би била договорна и за вреди от забавено плащане на цената на приетото изпълнение, а не основана на института на неоснователното обогатяване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 321/01.06.2021 г. по т.д.№ 327/2021 г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА „ Турин Имоти„ АД, на основание чл. 78 ал. 8 вр. с ал.3 ГПК вр. с чл. 37 Закон за правната помощ и чл.25 от наредба за заплащане на правната помощ, да заплати на „ЧЕЗ Разпределение България„ АД разноски за настоящата инстанция, в размер на 150 лева – юрисконсултско възнаграждение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: