9 Р Е Ш Е Н И Е № 498 гр. София, 15.10.2024 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ИВАН СТОЙЧЕВ при секретаря Галина Иванова в присъствието на прокурора Максим Колев като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 624/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подсъдимия Ф. М. А. и служебния му защитник – адв. С. срещу решение № 47 от 03.04.2024 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по ВНОХД № 250/2023 г. В жалбата си подс. А. твърди, че атакуваното решение е неправилно и е издадено при явна несправедливост на наложеното наказание. Смята, че апелативният съд се е позовал на съдебното му минало като отегчаващо отговорността му обстоятелство, а той е съдебно реабилитиран за това деяние. Твърди, че правата му в производството пред въззивния съд били „ограничени до минимум“, като „не му била дадена възможност да обясни за причините за конфликтите с дъщеря му и жена му“. Посочва, че след деянието първата му мисъл била да се предаде на органите на реда и да съдейства на разследването. Моли Върховния касационен съд да отчете напредналата му възраст и съжалението за стореното и да „върне присъдата на окръжен съд – Добрич“ от осемнадесет години лишаване от свобода. В жалбата адв. С. въвежда касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Развива аргументи, че наложеното на подзащитния му наказание от апелативния съд е явно несправедливо, поради неправилно отчитане като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство недаването на обяснения в хода на проведеното съкратено съдебно следствие. Не били отчетени в цялост смекчаващите отговорността обстоятелства – деянието било извършено при внезапен умисъл след изявление на пострадалата, че си има приятел, а подсъдимият живеел с мисълта, че ще се съберат. Претендира, че не е отчетено обаждането на подсъдимия до свид. Я., на когото заявил, че отива да се предаде в полицията, а там нямало служители. При задържането му не оказал съпротива, направил самопризнания и съдействал на разследващите в дейността им по събиране на доказателства. Сочи, че работел в строителството, че плащал издръжката на сина си, че се срещал периодично с пострадалата и имали интимни отношения. Пояснява, че А. се намира в усложнени отношения с дъщеря си Б. М.. Акцентира на факта, че за деяние, осъществено през 1994 г. и санкционирано с осем години лишаване от свобода, е реабилитиран по съдебен ред през 2006 г.; през 2017 г. е освободен от наказателна отговорност по чл. 78а НК с наложена глоба от 1000 лв. и отново през 2017 г. е осъден за деяние по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК на една година лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66 НК, като пострадала по тези две деяния е дъщеря му Б. М.. Затова намира, че наложеното наказание не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието, като претендира изменение на решението и налагане на наказание „лишаване от свобода“ в размер, близък до минималния, визиран в първото предложение на санкцията по чл. 116, ал. 1 от НК. В допълнение към жалбата си защитникът повтаря аргументите от сезиращия съда документ, като освен претенция за изменение на наказанието на подзащитния му в по-леко, прави алтернативно искане за отмяна на решението на Варненския апелативен съд в частта за наказанието с оглед събиране на доказателства, имащи отношение към вида и размера на същото. Защитникът на подсъдимия в съдебно заседание поддържа жалбата. Набляга на факта, че подзащитният му в съдебно заседание се е признал за виновен и не е дал обяснения, защото е потвърдил онези, депозирани в хода на досъдебното производство, изказал е съжаление за извършеното. Акцентира на обстоятелството, че на свой близък е признал извършеното деяние и отива в полицията да се предаде. На следващо място посочва, че  освен семейния тормоз, в характеристиката му няма открити лоши черти, че е добър строителен работник, упражнявал е общественополезен труд. Желае уважаването на жалбата на посочените в нея основания. Повереникът на частната обвинителка Б. М. – адв. Я. намира жалбите на подсъдимия и служебния му защитник, с едно посочено в тях касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание за неоснователни. Счита, че апелативният съд правилно е коригирал пропуските на окръжния съд, свързани с преценката на личността на подсъдимия и тежестта на деянието и адекватно е отмерил наказанието, което се следва на дееца. Насочва вниманието на съда към липсата на настъпила реабилитация за подсъдимия и факта, че е осъждан все за престъпления срещу личността, като част от тях били точно срещу бившата му съпруга. Затова моли за оставяне в сила на решението на въззивния съд. Прокурорът от Върховна прокуратура счита, че апелативният съд не е допуснал соченото нарушение, като смята, че жалбата е неоснователна и пледира за оставяне в сила на обжалваното решение на апелативен съд – Варна. Подс. Ф. А. изказва съжаление за извършеното. Моли за връщане на наказанието на осемнадесет години, каквото му е било определено от първата инстанция. Върховният касационе съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 9 от 01.06.2023 г., постановена по НОХД № 34/2023 г., Окръжен съд – Добрич е признал за виновен подсъдимия Ф. М. А. и го осъдил на осемнадесет години лишаване от свобоза за деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 6а НК, като е постановил наказанието да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото. С присъдата подс. А. е осъден да заплати на гражданската  ищца Б. Ф. М. сумата от 200 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието 28.12.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, както и деловодни разноски – възнаграждение за адвокат в размер на 1800 лева. С цитирания съдебен акт подс. А. е осъден да заплати дължимите държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и направените по делото разноски. Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства. С решение № 47 от 03.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 250/2023 г., Варненският апелативен съд изменил атакуваната пред него от повереника на частната обвинителка Б. М. присъда, като вместо наказание лишаване от свобода на подсъдимия е наложено наказание доживотен затвор и е определен специален режим на изтърпяването му.         Жалбите от подсъдимия и неговия защитник съдържат касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, но наред с него словесно в жалбата на подсъдимия се претендира и нарушение на процесуалния закон, допуснато от Варненския апелативен съд. Следва да се отбележи, че относно гражданския иск, предявен срещу подсъдимия от гражданската ищца, решението на апелативен съд – Варна не е обжалвано, поради което и в тази част не е обект на касационен контрол. Приоритетно настоящият състав е необходимо да се занимае с възражението за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, т. к. от наличието му зависи дали ще се подложи на коментар и другото заявено касационно основание. След осъществената проверка не се установи да е допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, което да обуславя отмяна на постановения от нея съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от апелативната инстанция. Категорично не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя А. за това, че „правата му в производството пред въззивния съд били ограничени до минимум, като не му била дадена възможност да обясни причините за конфликтите с дъщеря му и жена му“. Видно е от съдебните протоколи, удостоверяващи извършените пред апелативния съд процесуално-следствени действия, че по делото пред въззивната инстанция са били проведени две съдебни заседания и двете приключили с оттегляне на съда на тайно съвещание. И двата пъти това се е случило след изслушване на всички страни по делото, в това число и лично на подсъдимия А.. И в двете съдебни заседания са отразени изявленията на привлеченото към наказателна отговорност лице, както в лична защита, така и като последна дума и няма данни, от които касационният съд да направи извод, че подсъдимият е искал да се възползва от правото си да даде обяснения по обвинението, но да не му е била дадена подобна възможност или да е бил ограничен в изказванията си пред съда, както времево, така и по отношение предмета на делото. В този смисъл, ако действително решаващият съд е ограничил правото на подсъдимия А. да дава обяснения или да се изказва, тъй като това е основно негово право, произтичащо от правото му на защита, то е трябвало да се направи искане за поправка и/или допълване на протокола, каквото в случая не е било отправено към апелативния съд нито от подсъдимия, нито от защитника. Поради липсата на отразени в протоколите от проведените съдебни заседания пред второстепенния съд обстоятелства, които да позволяват касационната инстанция да установи, че при въззивното разглеждане на делото са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, гарантиращи правата на подсъдимия, не може да се приеме, че по някакъв начин той е бил лишен от възможност да обясни причините за конфликтите с дъщеря му и жена му. Отново следва да се повтори, че при положение, че страната не е упражнила правото си да иска внасяне на поправка и/или допълнение в съдебния протокол, а последният е доказателство за начина, по който са били осъществени процесуално-следствените действия пред съответната инстанция, проверката на твърдяното обстоятелство не потвърждава претендираното процесуално нарушение. В този смисъл, възражението, направено пред настоящата инстанция за накърнено право по чл. 296 НПК на подсъдимия, се явява неоснователно.   Претенцията на жалбоподателите за възприемане като смекчаващо отговорността обстоятелство и на положителна личностова характеристика, обстоятелството, че подс. А. работел като строител и възнамерявал да отиде на работа в чужбина, както и че не е оказвал физическо въздействие върху други лица извън семейството, не могат да се противопоставят на отрицателните данни за личността му, събрани по делото – употреба на алкохол, наркотици и участие в хазартни игри. Въпреки това, касационните жалби са основателни досежно оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс. А. наказание доживотен затвор. Според касационния съд санкцията доживотен затвор, наложена на подс. А. от въззивната инстанция, не е адекватна, тъй като в случая липсва убедителна аргументация, както за посочената изключителна тежест на деянието по чл. 116 НК, чиято обществена опасност в сравнение с опасността на останалите от този вид трябва да е по-висока, така и за невъзможността подсъдимият да бъде поправен и с по-кратък срок на наказанието лишаване от свобода. За да се наложи наказанието доживотен затвор, е необходимо установяването на кумулативното наличие на двете предпоставки, а в случая и двете не се констатират. Поначало престъплението убийство винаги е тежко в сравнение с останалите престъпни прояви, защото се посяга на най-висшето благо – човешкия живот, но не винаги конкретното деяние разкрива признаците на изключителна тежест по смисъла на чл. 38а, ал. 2 НК. Такива са само случаите, в които отегчаващите обстоятелства значително надхвърлят обичайните при този вид престъпления Р № 111-2023-I н.о.; Р № 309-2024-I н.о.; Р № 12-2021-II н.о.; Р № 239-2016-II н.о.; Р № 194-2024-III н.о.; Р № 243-2024-III н.о. Следователно, нужно е отегчаващите отговорността обстоятелства да са проявени в степен и количество над обичайното, а подобна констатация от данните по делото не може да бъде направена. Тежестта на обсъжданото деяние, без съмнение, е завишена, поради съвкупно проявление на няколко отделно квалифициращи признаци, но подобни характеристики не са изключение за престъпленията от този вид – Р № 464-2015-III н.о.; Р № 60117-2021-III н.о.; Р № 65-2023-III н.о.; Р № 82-2022-II н.о.; Р № 218-2018-II н.о.; Р № 24-2022-I н.о. Наличието на повече квалифициращи признаци при извършване на деянието представляват отегчаващи отговорността обстоятелства, но те не са достатъчни за определяне на наказание доживотен затвор. Подобна характеристика на деянието не е изключение за престъпленията от този вид, а конкретното не се отличава от типичните, покриващи признаците на престъпление по чл. 116 НК с наличие на няколко квалифициращи обстоятелства. В случая, става дума за два квалифициращи признака, а отчетеното от въззивния съд, че деянието е било насочено срещу с нищо не предизвикалата го жертва, която дълго време е била подложена на домашно насилие, начинът на извършването му - чрез нанасяне на  силни удари с камък в главата са обхванати от съдържанието на квалифициращите обстоятелства. Налага се изводът, че престъплението, извършено от подс. А., е с висока степен на обществена опасност, но тежестта му не е изключителна по смисъла на чл. 38а, ал. 2 НК. Извън преценката за обществената опасност на деянието, при определяне на наказанието винаги трябва да бъде направен извод и за обществената опасност на дееца. Доживотен затвор би могло да се наложи само спрямо извършител, за когото е установено, че е изключително трудно поправим и съществува опасност от рецидив. В конкретния случай, освен липсата на изключителност на деянието, извършено от подс. А., данните за личността му не са били правилно оценени от апелативния съд, което на свой ред налага корекция в заключението за необходимост от лишаване от свобода до живот на подс. А.. Изводът за трайно създадена у подсъдимия престъпна нагласа е преувеличен, доколкото се касае за едно осъждане. С основание контролираната инстанция е приела, че подсъдимият не е реабилитиран, тъй като е осъден по НОХД № 139/2017 г. на РС – Тервел, по което за деяние по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК с три годишен изпитателен срок. Присъдата е влязла в сила на 04.01.2018 г. Макар изпитателният срок по това осъждане да е изтекъл на 04.01.2021 г. и деянието по настоящото дело да е осъществено на 28.12.2021 г., подсъдимият не е реабилитиран за него, защото не е изминал предвиденият чл. 88а, ал. 1 НК срок. В случая се преценява срокът по този законов текст, а не по чл. 86, ал. 1 НК, заради постановената с определение № 8/03.04.2006 г. на РС – Тервел съдебна реабилитация на А.. Неоснователен е доводът на повереника на частната обвинителка за това, че подс. А. е осъждан „все за престъпления срещу личността“. Видно е от материалите по делото, че за деянието, санкционирано с присъда по НОХД № 292/1995 г. на РС – Тервел, подс. А. е бил реабилитиран по съдебен ред. Както многократно ВКС е обръщал внимание, реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. От това следва, че е без значение вида на престъплението, за което деецът е бил осъждан, както и, че е недопустимо това предходно осъждане да се цени в негативен за подсъдимия аспект. В този смисъл са Р № 83-2015-III н.о.; Р № 426-2009-II н.о.; Р № 232-2023- III н.о. и много други.   Без значение е поради отдалечеността във времето и посоченото решение на РС – Тервел за освобождаване на А. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а НК по НАХД № 104/2017 г., влязло в сила на 21.10.2017 г. за неизпълнение на заповед за защита от домашно насилие. И двете производства от 2017 г. са били инициирани от Б. М., което обстоятелство недвусмислено показва влошените отношения между баща и дъщеря. Последните са били обсъждани като лоши характеристични данни за личността на подсъдимия от апелативен съд – Варна, за да уважи жалбата на частната обвинителка срещу присъдата на първостепенния съд. От жертвата А. А. срещу Ф. А. е налице едно производство пред РС - Тервел, образувано по Закона за защита от домашно насилие за случай от 04.12.2021 г., като по предходния, подаден до телефон 112 сигнал срещу А. на 17.11.2021 г., е отказала съдействие от органите на полицията в това число и по ЗЗДН с обяснението, че не е имало скандал между нея и бившия й съпруг, но тя не желаела той да идва в дома й. Тези данни вярно са отчетени като лоши характеристични данни за подсъдимия и наред с ненастъпилата пълна реабилитация на привлеченото към наказателна отговорност лице са третирани като отегчаващи отговорността му обстоятелства. Пренебрегнати са обаче смекчаващи отговорността на жалбоподателя обстоятелства, а именно критично отношение към извършеното и съдействието за разкриване на обективната истина. От материалите по делото е безспорно, че подс. А. е подпомогнал правосъдието чрез даване на обяснения – в досъдебната фаза на процеса, а в съдебната е избрал единствената възможна процедура, с която делото да приключи своевременно – тази по чл. 371, т. 1 НПК, като в проведеното пред окръжния съд заседание на 01.06.2023 г., когато е поискал производството да протече по реда на съкратеното съдебно следствие, е заявил следното: „Признавам всичко, което е описано в обвинителния акт. Признавам се за виновен…“, като след преминаване към разглеждане на делото в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК отново двукратно е заявил, че се признава за виновен и съжалява, възползвайки се от правото си да не дава обяснения. Пред апелативния съд подс. А. е изказал съжаление в първото проведено съдебно заседание, а във второто изрично е заявил, че на първа инстанция се е признал за виновен и е потвърдил истинността на депозираните в хода на досъдебното производство обяснения. Поведението му, разглеждано в цялост, говори освен за признаване на вина и за препращане към обясненията от досъдебното производство. В този смисъл, недаването на обяснения пред първостепенния съд неправилно е третирано от второинстанционния като отегчаващо отговорността обстоятелство. Правото да дава или да не дава обяснения по обвинението е основно за подсъдимия и е израз на неговото право на защита. Едновременно с това, проявата на критичност към стореното всякога е третирана от съдилищата като смекчаващо отговорността обстоятелство. В тази връзка еднопосочна и непротиворечива е константната съдебна практика Р № 89-2020-I н.о.; Р № 29-2009-I н.о.; Р № 157-1992-I н.о.; Р № 50157-2023-I н.о.; Р № 188-2018-II н.о.; Р № 228-2014-II н.о.; Р № 64-2011-III н.о.; Р № 6-2013-III н.о. и др., която е била пренебрегната от контролираната инстанция. В случая, предвид избраната от подс. А. линия на защита в нарушение на чл. 115, ал. 4 НПК, за него на практика са последвали негативни последици. Изборът на подсъдимия да признае виновно поведение и да изрази критично отношение към стореното не би могло да остане неотчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство. По настоящото дело въззивният съд е игнорирал това влияещо на индивидуализацията на наказателната отговорност обстоятелство, като не само не е взел предвид факта, че от самото начало на процеса – от досъдебната му фаза А. е направил пълни самопризнания, но и е отрекъл доброволното явяване на дееца веднага след деянието в сградата на РУП – гр. Тервел с цел предаването му на органите на полицията. Добре е да се припомни, че дори демонстрирано желание от дееца за избягване на наказателно преследване чрез укриване, заличаване на следи и други не може да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство и това е така, защото подсъдимият няма задължение да съдейства на правосъдието - Р № 216-2017-II н.о.; Р № 62-2021-II н.о.; Р № 232-2023-III н.о., а в конкретния случай подс. А. не е правил опит да се укрие или да избегне наказателно преследване. Точно обратното – съдействал е на органите на разследване и съда. Първостепенният съд е приел, че подсъдимият се е предал сам, явявайки се в сградата на РУП - гр. Тервел, с което безспорно е демонстрирал начало на осъзнаване на укоримостта на извършеното и желание да понесе следващата се за това отговорност, като това обстоятелство е било неправилно омаловажено до степен на напълно игнориране от апелативния съд. Проявеното съдействие за постигане на обективната истина и разкаянието са смекчаващи обстоятелства, тъй като рефлектират върху степента на обществена опасност на дееца.   Всички тези обстоятелства, свързани с личността на привлеченото към наказателна отговорност лице, не обосновават санкциониране на подс. А. с наказание доживотен затвор. Затова, настоящият състав приема, че определеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК и се явява прекомерно. Според касационния съд за постигане целите на специалната и генералната превенция е достатъчно отделянето на подсъдимия от обществото за срок от двадесет години лишаване от свобода, който ще способства деецът да преосмисли поведението си и то да бъде насочено към спазване на законите, като едновременно с това, поради дължината си ще въздейства предупредително и възпиращо останалите членове на обществото.  Предвид изменението на решението на апелативния съд в санкционната част и намаляване размера на определеното на подс. А. наказание на двадесет години лишаване от свобода, корекция се налага и в първоначалния режим, при който то да бъде изтърпяно от него, а именно - строг.  Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 47 от 03.04.2024 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по ВНОХД № 250/2024 г., като вместо  наказание доживотен затвор НАЛАГА на подсъдимия Ф. М. А. наказание двадесет години лишаване от свобода за деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 6а вр. чл. 115 НК. ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.