6 Р Е Ш Е Н И Е № 38 [населено място], 14.07.2020г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в открито заседание на осемнадесети май, през две хиляди и двадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ с участието на секретаря Ангел Йорданов , като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1065/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато в частта от касационната жалба на ЗК „Уника„ АД против решение № 3035/27.12.2018 г. по гр.д.№ 1813/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 5077/11.07.2017 г. по гр.д.№ 16457/2015 г. на Софийски градски, за присъждане на законна лихва върху сума от 70 000 лева – част от присъденото в полза на Й. П. И. , по иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ - обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й К. Д., в причинна връзка с ПТП от 23.06.2015 г., настъпило по вина на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите водач на МПС, за периода след 12.12.2016 г.. Касаторът излага доводи, че в настоящата хипотеза – заплатена от застрахователя сума от 70 000 лева, приета от същия като справедливо обезщетение, съответно върната от увреденото лице , при последващо определен от съда по-голям размер на дължимо обезщетение - с оглед основанието на отговорността на застрахователното дружество – не от сключен с ищцата договор - е неприложим чл.66 ЗЗД, предоставящ на кредитора право да откаже частично изпълнение. Позовава се на изрично предоставено от законодателя право по чл.273 ал.1 КЗ /отм./ застрахователят първоначално да определи по свое усмотрение, с назначаване на експертна комисия, размера на дължимото обезщетение. Позовава се и на правото си като длъжник, съгласно чл.97 ал.1 предл. последно от ЗЗД, да изпълни, въпреки отказа за съдействие на кредитора, както и на приложимостта на чл.95 ЗЗД – отговорност за забава на ищцата, предвид неоснователния отказ да получи частично плащане, въпреки че последното не я обвързва с окончателен размер на обезщетението, нито има други съпътстващи негативни за нея последици. Ответната страна - Й. И. – оспорва касационната жалба и акцентира на следните обстоятелства: Кредиторът не може да бъде принуден да приеме частично изпълнение. Завеждането на прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ не е обусловено от завеждане на претенция пред застрахователя, нито със задължение за предоставяне на банкова сметка от претендиращия обезщетението, съгласно приложимите разпоредби. Използването на личните данни на ищцата за откриване на влог на нейно име, следователно за цел, за която не е заявила изрично съгласие, е в нарушение на Регламент 2016/679 на Европейския парламент и Съвета от 27.04.2016 г. за защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни. Определеното от застрахователя обезщетение не обвързва пострадалите. Сумата от 70 000 лева е платена в хода на исковото производство пред първа инстанция, като основанието - погасяване на главницата - е посочено от самия застраховател, в нарушение на реда, предвиден в чл.76 ал.2 ЗЗД. Разрешение в поддържания от застрахователя смисъл, според страната, ще постави в по-неблагоприятно положение увредените при обезщетяване на неимуществени, отколкото при обезщетяване на имуществени вреди. С определение № 86/12.02.2020 г. по т.д.№ 1065/2019 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „ Изпада ли в забава кредитора - ищец по искове за вреди от непозволено увреждане срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, когато не приеме определеното от застрахователя обезщетение и върне същото ? „ Въпросът е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с правомощията си по чл. 290 ал.2 ГПК, доводите и възраженията на страните, за да се произнесе съобрази следното / съответно на частта от въззивното решение, допусната до касационен контрол : Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. И. иск с правно основание чл. 226 ал.1 КЗ , за разликата между присъдените 110 000 лева и до претендираните 150 000 лева , присъждайки същата, ведно със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част , вкл. по отношение присъдената законна лихва върху присъдения от първоинстанционния съд размер от 110 000 лева, респ. и за сума от 70 000 лева, като част от същия,изплатена на ищцата в хода на исковото производство, но върната от същата, и за периода след 12.12.2016 г. / датата на това плащане / до окончателното издължаване на главницата. Съдът изрично е мотивирал неоснователност на възражението на ответника , че върху сума от 70 000 лева, която същият е изплатил на ищцата , по банкова сметка разкрита на нейно име и която сума същата е върнаба, поради несъгласие с така предложения размер на обезщетението за неимуществени вреди, застрахователятн е освободен от последиците на забавата, след датата на извършеното плащане, поради неоснователният отказ на ищцата, респ. забавата й като кредитор, на основание чл.96 ал.1 вр. с чл.95 ЗЗД. Позовал се е на разпоредбата на чл.65 ЗЗД и обосновал извод, че макар несъответно на пълния размер на дължимото обезщетение , частичното плащане би било зачетено само ако обезщетяваният не се е съгласил с размера му, но не го е върнал , т.е. със задържането на сумата е манифестирал съгласието си да приеме частично изпълнение, съгласно чл. 66 ЗЗД, в който смисъл е и цитираното от състава решение № 108/04.10.2012 г. по т.д.№ 441/ 2011 г. на І т.о. на ВКС. По правния въпрос: В отговор на същия междувременно е постановено решение № 28 /30.03.2020 г. по т.д.№ 891/2019 г. на 1 т.о. на ВКС, в което е прието, че : В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума, застрахователят дължи законна лихва върху тази сума от датата на забавата до датата на предложеното изпълнение“. За да сподели този отговор съставът е съобразил, че по силата на чл.66 ЗЗД кредиторът не може да бъде задължен да получи частично плащане, но за разлика от паричните задължения, възникващи от договор, задължението на застрахователя в конкретната хипотеза не е определено по размер, както към момента на сключване на застрахователния договор, така и към момента на застрахователното събитие. То се определя въз основа заключение на застрахователна експертна комисия към застрахователя на виновния водач или по съдебен ред – чл.273 ал.1 КЗ /отм./. Правилото на чл.66 ЗЗД се тълкува в смисъла на чл.63 ЗЗД за точно изпълнение на задълженията, поради което в общия случай отказът на кредитора да приеме предложеното изпълнение по същество е изявление, че престираното не съответства на уговореното в договора, в количествено отношение. Не такава функция изпълнява отказа на увреденото лице за получаване на застрахователното обезщетение, като некореспондиращо с представата на същото за неговия справедлив размер, тъй като последният не е предварително ясен. В тази хипотеза отказът е единствено изявление за неудовлетвореност от предложеното. Поради това , съставът приема, че при изплащане на застрахователно обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, правото на отказ, на основание чл.66 ЗЗД, е ограничено. Оправдан отказ, по смисъла на чл.66 ЗЗД, би бил налице при определено по основание и размер от застрахователя и прието от увредения обезщетение за вреди и последващо частично плащане от застрахователя. В тези случаи следва да се извърши и преценка за наличието на предпоставките по чл.95 ЗЗД. При връщане на предложената и преведена сума, плащането няма погасителен ефект, но кредиторът – увредено лице се явява в забава, съгласно чл. 95 ЗЗД, която освобождава от последиците й забавата на длъжника. Върху така предложената, макар върната сума, поради което и дължима повторно – доброволно или по реда на принудителното изпълнение - застрахователят няма да дължи законната лихва, считано от датата на предходното й изплащане, а само за периода от датата на забавата – увреждането до датата на предложеното изпълнение. Настоящият състав не споделя приетото разрешение, по следните съображения: Съгласно чл.66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори когато задължението е делимо, каквито безспорно са паричните задължения. Разпоредбата се намира в раздел ІІІ „Действия на задълженията„ от Общата част на ЗЗД и следователно намира приложение както към изпълнението на задължения, възникващи на основание договор, така и към тези, възникващи на основание друг източник на задълженията по раздел ІІ от Общата част, каквото е задължението за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, на което се основава отговорността на застрахователя по предявения иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, макар и функционално обусловена от отговорността на делинквента и застрахованата гражданска отговорност на последния, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие / така т.1 ТР № 1/ 23.12.2015 г. по т.д.№ 1/14 г. на ОСТК на ВКС /.Обезщетението, определимо с прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, не е определено, но не е неопределимо по размер задължение. Спецификата му на определяне не изключва съобразяване на обективни критерии за формиране на представата за точния адекват на обезщетимите вреди /съдържание, интензитет, продължителност/. Впрочем, неопределени с конкретен изначално размер, но определими, вкл. при спор между страните по съдебен ред, са и множество облигационни задължения, възникващи на основание договор. Така напр. всички обезщетения, основани на отговорността за неточно изпълнение, не са с отнапред договорен размер / изключая неустойката /, като при спор съдът определя същия. Следователно, нито източника на задължението , нито неопределеността на размера му, могат да се наведат като специфика за изключване приложимостта на чл.66 ЗЗД в настоящата хипотеза. Когато оспорва неоснователно размера на дължимо на облигационно основание, неопределено изначално по размер задължение, длъжникът осъществява виновно поведение и не би бил освободен от последиците на забавата, в случай на несъгласие кредиторът да получи, позовавайки се на чл.66 ЗЗД, обезщетение съобразно представата на длъжника, ако последващо съдът определи различен, по-висок размер на обезщетението. Аналогично, когато в съответствие с приложими обективни критерии - съдържанието, интензитета, продължителността на търпимите вреди - вкл. въз основа на възложена експертна преценка от комисия по чл.273 ал.1 КЗ /отм./, застрахователят не предложи стойностен адекват, в обезщетение на увреждането, той изпълнява неточно и при вина за това неточно изпълнение, тъй като законодателят не го е освободил от прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, за сметка на възлагането му на съда. Това му неточно изпълнение предпоставя право на увредения, с качество на кредитор, да откаже частичното плащане, на основание чл.66 ЗЗД. Противното означава да се приеме, че определянето на обезщетението по чл.52 ЗЗД от застрахователя, за периода до ревизирането му от съда / само в хипотезата на определянето му от последния в по-висок дължим размер / съставлява точно изпълнение, а след този момент – неточно такова или че за един и същ период от неговата дължимост са валидни, без да са взаимноизключващи се, два различни размера на дължимо обезщетение. Би означавало да се приеме, че за формирането на неадекватна, в разрив с чл.52 ЗЗД, приложим не само от съда, преценка относно дължимото обезщетение, застрахователят не носи отговорност, което съждение не намира опора в закона. Вярно е, че пострадалият, при предложено обезщетение, с незначително отклонение от прецененото за дължимо по съдебен ред, би злоупотребил с правото си по чл.66 ЗЗД, отказвайки получаването му, но последното е въпрос на конкретна преценка с оглед обстоятелствата. С оглед горезложеното, отговорът на правния въпрос, според настоящия състав е: В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума като несъответна на дължимия му се размер, застрахователят дължи законна лихва от датата на забавата и след датата на предложеното изпълнение, когато същото, при спор между страните се установи от съда в несъответствие с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. С оглед отговора на правния въпрос, касационната жалба на ответното дружество, в допуснатата й до производство по чл.290 ГПК част, се явява неоснователна и въззивното решение следва да бъде потвърдено в тази му част, в която е потвърдено първоинстанционното решение, за присъждане на законна лихва върху сума от 70 000 лева, явяваща се част от определеното застрахователно обезщетение в общ размер от 150 000 лева, за периода след 12.12.2016 г.. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3035/27.12.2018 г. по гр.д.№ 1813/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 5077/11.07.2017 г. по гр.д.№ 16457/2015 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която ЗК „Уника „АД е осъдена да заплати на Й. П. И. законна лихва върху ч а с т от присъденото в общ размер от 150 000 лева застрахователно обезщетение, в размер на 70 000 лева, за периода след 12.12.2016 г.. В останалата му част въззивното решение е влязло в сила, като недопуснато до касационен контрол. ОСЪЖДА ЗК „УНИКА” АД, на основание чл. 78 ал. 8 вр. с ал.3 ГПК да заплати на Й. И. разноски за настоящата инстанция, в размер на 2 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: