Р Е Ш Е Н И Е № 108 гр. София, 15 март 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ЯВОР ГЕБОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 140/ 2012 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. И. А. от гр.Лом, депозирана от неговия защитник адв. Д. К., срещу въззивно решение № 482 от 16. 12. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 5 състав, постановено по ВНОХД № 1004/ 2011г., по описа на съда, с което е изменена, в частта си за правната квалификация на престъплението, и потвърдена в останалата, присъдата на Окръжен съд-гр.Монтана, наказателен състав, от 31. 05. 2011г., по НОХД № 9/ 2011г. В касационната жалба на подсъдимия С. И. А. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното му наказание е явно несправедливо- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на решението и оправдаване на касатора, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане, или за намаляване размера на санкцията. Подсъдимият С. И. А., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Жалбата се поддържа от неговия упълномощен защитник, по изложените в нея съображения, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Намира, че при разглеждането на делото не са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия С. И. А. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Монтана, наказателен състав, е признал подсъдимия С. И. А., от гр.Лом, за виновен в това, че в периода 27. 08. 2007г.- 20. 05. 2008г., в гр.Перник и София, при условията на продължавано престъпление, като едноличен собственик, за да избегне установяването и плащането на данъчни задължения, чрез извършване на три отделни сделки, по реда на чл. 15, ал. 1 ТЗ, прехвърлил като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, търговските си предприятия, както следва: ЕТ „Иво Сапаревски- Икойл- Славчо Антов”- гр.Перник, „Люсим 2001” ЕООД- гр.Перник и „Ем фуудс” ЕООД- гр.София, с общ размер на данъчните задължения на прехвърлените фирми- 16 732 318, 31 лв., в особено големи размери, поради което и на основание чл. 255а, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 55, ал. 3 НК не му е наложил кумулативното наказание конфискация на имущество. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваното въззивно решение Апелативният съд- гр.София, наказателно отделение, 5 състав, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е оправдал подсъдимия А. по обвинението по чл. 255а, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и я е потвърдил в останалата част. Релевираният довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, във връзка с накърняване правото на защита на подсъдимото лице в съдебната фаза на процеса, и по- конкретно в производството пред втората инстанция, е неоснователен. Не могат да бъдат подкрепени възраженията за вътрешни противоречия в мотивите на въззивното решение, нарушаващи правото на касатора да узнае действителните фактически и правни основания за осъждането си и съобразно това пълноценно да упражни правото си на обжалване пред последната съдебна инстанция, като мотивира доводите си. В изпълнение на процесуалните си контролни правомощия, ВКС в настоящия си състав, не намери съществени нарушения от категорията по чл. 339, ал. 2 НПК, допуснати при постановяване на проверявания съдебен акт, които да налагат неговата отмяна. На първо място, несериозно е да се твърди, че очевидната печатна грешка (л. 18 от въззивното дело), и то в частта на решението, с която дословно се възпроизвежда постановената първоинстанционна присъда, съставлява нарушение на процесуалните правила, още по- малко съществено. Повече от ясно е, че касаторът е осъден от ОС-гр.Монтана по обвинението, повдигнато с обвинителния акт- по чл. 255а, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за избягване установяването и плащането на данъчни задължения, в особено големи размери, чрез извършването на сделки по ТЗ- прехвърляне на предприятия. Второ, действително с решението си апелативният съд е приел, че жалбоподателят законосъобразно е признат за виновен и осъден по горното обвинение (л. 25, абз. І), съгласявайки се с правните изводи на първата инстанция, но по- нататък е заключил, че по реда на чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК, присъдата следва да бъде ревизирана, като деецът бъде признат за невинен и оправдан по обвинението, в частта му по предл. 1 на чл. 255а, ал. 1 НК, а именно, че е избегнал установяването на дължимите от него данъчни задължения чрез инкриминираните търговски сделки (л. 26, абз. последен- л. 27, абз. І), а в останалата си част- потвърдена. Доколкото обаче и след направеното изменение на първоинстанционната присъда, с частичното оправдаване на касатора, се запазва правната квалификация по чл. 255а, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като въззивната инстанция е изложила подробно, ясно и недвусмислено съображенията си, че със сключването на трите сделки за прехвърляне на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ, предмет на обвинението, същият е избегнал плащането на вече установени и безспорни данъчни задължения спрямо него, не може да се приеме, че е налице такова противоречие в мотивите на проверявания съдебен акт, създаващо пречки за страните да узнаят действителната воля на съда по приложението на закона. Поради това и коментираната известна неточност в словесния изказ и структура на изложението на фактическите и правни съображения за осъждането на жалбоподателя в тази им част, не би могла да се приеме като съществено нарушение на процесуалните правила, обуславящо касационната отмяна на решението. Следва изрично да се изтъкне, че само нарушенията от категорията по чл. 348, ал. 3, т. 1- 4 НПК имат характера на съществени, а установяването им води до касационната отмяна на съответния съдебен акт. Настоящият случай не сочи на наличие на такива. Трето, липсват нарушения и в доказателствената дейност на предходните съдилища. Всички доказателства, относими към предмета на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК, и необходими за разкриване на обективната истина, са събрани, проверени и оценени по предвидения в процесуалния закон ред. Обстоятелствата по делото са били подложени на обективно, всестранно и пълно изследване, в резултат на което и вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е законосъобразно формирано. Доводът за доказателствената основа на приетите фактически положения, поставени в основата на осъждането на А., е правен и пред въззивния съд, който със своето решение му е дал подробен, аргументиран и съответен на закона отговор. Доколкото съображенията му изцяло се споделят от ВКС, преповтарянето им е безпредметно. Предвид приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно. Извършените от касатора деяния, включени в състава на единното продължавано престъпление, съдържат всички обективни и субективни признаци на по- тежко наказуемия състав на чл. 255а, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, поради което напълно законосъобразно същият е признат за виновен и осъден при посочената правна квалификация. Основната теза на защитата- че всяка от трите инкриминирани сделки е напълно правомерна и в синхрон с правилата, уредени от ТЗ, поради което липсва основание за осъждането на А., не може да бъде споделена. С нормата на чл. 255а НК законодателят е криминализирал сключването на определени сделки, когато последните се използват като механизъм за избягване установяването или плащането на данъчни задължения в големи размери, какъвто (в хипотезата на предл. 2) е и процесният казус. В този смисъл, за наказателната отговорност на дееца е ирелевантно дали от търговско-правна гледна точка те са действителни, дали са били налице материално-правните предпоставки за сключването им и дали са спазени установените процедури и представителство. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание е посочен в жалбата формално, без изобщо да е мотивиран. Липсват каквито и да било конкретни съображения, които касационната инстанция да обсъди и оцени. Проверявайки въззивното решение, ВКС не намери основания за ревизия на изводите на втората инстанция относно индивидуализацията на наказанието. Жалбоподателят е санкциониран при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, с размер на наказанието под минималния, предвиден в закона, а именно- две години лишаване от свобода, като на основание чл. 55, ал. 3 НК кумулативното наказание конфискация не му е наложено. Така отмерено, наказанието в действителност е занижено, както правилно е счел и въззивният съд, без да разполага с правомощието да го ревизира (в посока увеличаването му), доколкото е бил сезиран единствено с жалба на подсъдимия. В идентична процесуална ситуация е и настоящата инстанция, която напълно споделя изводите на апелативния съд, че ниският интелект и образование неправилно са приети от окръжния съд като изключително смекчаващо обстоятелство, доколкото поначало именно лица с подобен социален статус и множество предходни осъждания, стават субекти на престъпленията от вида на инкриминираното. В този смисъл касационният съдебен състав намери, че липсва каквото и да било основание за последващо намаляване размера на наказанието, което би се оказало проява на немотивирана снизходителност по отношение на лице с обременено съдебно минало, при което многобройните му минали осъждания очевидно не са произвели необходимия възпитателен и превантивен ефект, а също и в разрез с принципите на чл. 36 и чл. 35, ал. 3 НК. Предвид горните съображения, касационният съдебен състав прие, че жалбата на подсъдимия С. И. А. е неоснователна, а обжалваното въззивно решение като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 482 от 16. 12. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 5 състав, постановено по ВНОХД № 1004/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: