7 Р Е Ш Е Н И Е № 147 гр. София, 25.04.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илияна Рангелова и участието на прокурор Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 162/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постъпило е искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на наказателното производство по ЧНД № 4127/2022 г. на Софийски градски съд с претенция за отмяна на постановеното от него определение № 2658/28.11.2022 г. в частта му относно произнасянето по реда на чл. 457, ал. 5 НПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура в съдебно заседание поддържа искането за възобновяване въз основа на изложените в него доводи. Защитникът на осъдения Л. С. пледира съдът да не уважава предложението на Главния прокурор. Осъденият С. моли искането на Главния прокурор да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С определение № 2658 от 28.11.2022 г. по НЧД № 4127/2022 г. Софийският градски съд е приел за изпълнение присъда от 20.01.2021 г., постановена от Съд № 1 в Аландур, Република Индия по дело № С.С.1121/2020 г., с която българският гражданин Л. М. С. е осъден на общо наказание три години лишаване от свобода за престъпления по чл. 120/В/, 420, 465, 467, 468 вр. чл. 471 от Индийския наказателен кодекс, вр. чл. 34 от ИНК и чл. 14/b/ от Закона за чужденците от 1946 г. и чл. 66-С вр. чл. 43 от Закова за информационните технологии, съответстващи на чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК; чл. 244, ал. 2, пр. 2 вр. ал.1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК; чл. 246, ал. 3, пр. 4, алт. 8, пр. последно вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 249, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определил първоначален общ режим на изтърпяване на така наложеното наказание лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл. 457, ал. 5 НПК приспаднал предварителното задържане на осъдения считано от 20.07.2019 г. до 19.01.2021 г. и изтърпяната част от наказанието от 20.01.2021 г. до влизане в сила на определението. Искането за възобновяване е допустимо, т. к. е подадено от компетентен орган в съответствие с правомощието му по чл. 420, ал. 1 от НПК, по отношение на акт от категорията на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК, непроверен по касационен ред и е направено в срока по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно. Основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за възобновяване не са налице. Аналитичната дейност на СГС, при решаване на въпросите по чл. 457, ал. 5 от НПК, не се е отклонила от изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Не са пренебрегнати писмените доказателства, приети по делото, нито дадените от осъденото лице обяснения. Те са преценени заедно и поотделно от първостепенния съд, като не е игнорирано никое от тях. Направен е подробен и коректен доказателствен анализ, на базата, на който е постановено атакуваното пред настоящата инстанция определение от 28.11.2022 г. В цитираното определение съдът е обсъдил не само приложимите разпоредби от Конвенцията за трансфер на осъдени лица, както и тяхната връзка с производството по чл. 457 от НПК, но и относимата към въпроса задължителна съдебна практика - т. 3 от ТР № 3/2013 г. ОСНК на ВКС и ТР № 3/2016 г. ОСНК на ВКС. На тази основа е приел, че изпълнението на наложеното наказание след трансфера се подчинява изцяло на националното ни право. Извел е, че няма пречка да се приложат българските критерии за това що е предварително задържане, както и че българският съд не е обвързан от критериите на съда, постановил приетата за изпълнение присъда по същия въпрос, доколкото се касае до страна извън Европейския съюз. По тези причини е счел, че в периода от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. осъденото лице се е намирало в лагер за чужденци, като е бил настанен в него независимо от волята му, с цел експулсиране от страната, но това е станало след окончателното му осъждане. Наред с това, намира, че доколкото осъденото лице е било извеждано от лагера с въоръжена охрана и е било ограничено правото му на придвижване, то независимо, че се касае за задържане до експулсиране, в крайна сметка става дума за задържане, свързано с провежданото спрямо С. наказателно производство, което следва да бъде зачетено и приспаднато на основание чл. 59, ал. 2 от НК от общото наказание три години лишаване от свобода. Не е допуснато нарушение на материалния закон при приспадането на времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. от наложеното на осъдения С. наказание лишаване от свобода, т. к. данните по делото недвусмислено установяват, че мярката за процесуална принуда, взета спрямо С. по воденото срещу него наказателно производство, е била формално изменена в по-лека, като от този момент насетне той е бил настанен в Специален лагер за чужденци, където е било ограничено правото му на свободно придвижване до екстрадирането му. Самото извеждане на С. от страната е станало след влизане на присъдата в сила и инициирано производство по трансфер. Това и за настоящия съдебния състав означава, че задържането на С. в посочения лагер е било свързано с престъпленията, за които е разследван и осъден, а не например поради необходимост от изолиране по причина на контакт или прекарано инфекциозно заболяване. В случая задържането на С. не е било нищо друго освен предварителен арест. Доколкото не могат да се установят мотивите на Индийските власти за издаване на заповедта за задържането на осъдения С. в Специалния лагер за чужденци, следва да се прибегне до правилото in dubio pro reo, т. е. да се приложи по-благоприятното за осъдения положение, а именно като се зачете процесния период. На следващо място, отказът на Индийския съд да приспадне спорния период се дължи на два различни прецедента. Следователно, основанието за отказ е, че „това правно основание не е устойчиво“, а не поради липсата му в индийското право. Очевидно, още там е имало колебание, заради противоречивата практика и то е трябвало да се реши в полза на осъдения С.. Затова извършената от СГС преценка за приспадане на времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. е законосъобразна и не е довела до нарушение на чл. 59, ал. 2 от НК. По изложените съображения искането на Главния прокурор за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор на Република България за възобновяване на производството по ЧНД № 4127/2022 г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. /О. М./ ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯТА – ДОКЛАДЧИК Според мен са основателни доводите на Главния прокурор, че в обсъжданата част от коментираното определение на СГС, е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон, които обуславят отмяна на атакуваната в искането част от влезлия в сила акт. Решаващият съд не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на значимите за производството обстоятелства, щом е счел, че е необходимо да установи „волята на компетентния съд на молещата държава“. За да изясни дали следва да приспадне спорния по делото период, съдът е следвало да прояви процесуална активност и да изясни на какво правно основание осъденият С. е бил задържан в Специалния лагер в Тричи и дали това задържане се приспада от наказанието „лишаване от свобода“, съгласно законодателството на Република Индия. Като не е сторил това не само е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, но и се е стигнало до неверни правни изводи относно периода, който следва да бъде приспаднат като предварително задържане на основание чл. 59, ал. 2 НК. Считам, че времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г., през което осъденият С. е пребивавал в Специалния лагер за чужденци на основание заповед на административен орган не представлява задържане, свързано с престъпленията, за които е бил осъден. Това, наистина не кратко по своята продължителност задържане, представлява обезпечителна депортирането на осъденото лице мярка, която е административна по своя характер. Това е видно, на първо място, от съдържанието на самата Заповед на Губернатора на щат Тамил Наду, пресъздадена в Резюме 424 от Заместник – генералния инспектор на полицията, разузнаването, отдел Криминални разследвания, Ченай. Такава принудителна административна мярка е позната и на нашето право и това са случаите, в които административните органи по чл. 44, ал. 1 от Закон за чужденците в Република България имат правото да настанят принудително в Специален дом за временно настаняване на чужденци незаконно пребиваващи на територията на страната чужденци. В тези случаи задържането на лицата в такива места не може да продължи повече от осемнадесет месеца и то не се приспада по реда на чл. 59, ал. 2 от НК, в случай, че чужденецът извърши престъпление в Република България. На следващо място, самият осъден С. е направил възражение пред Съд № 1 в Аланпур, от когото е поискал времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г., през което е престоял в Специалния лагер за чужденци, да му бъде зачетено, но Съдът е отказал да стори това, като е обосновал отказа си с променената практика на Индийския Конституционен съд по този въпрос. Т. е. налице е изричен отказ на решаващия делото съд в тази насока. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и обстоятелството, че видно от Удостоверение за лишаване от свобода, издадено от Централен затвор – 1, Пужал, на осъдения С. са приспаднати периодите от 20.07.2019 г. до 14.11.2019 г., когато е бил с мярка за неотклонение задържане под стража и времето след привеждането му в затвора от 20.01.2021 г. до 21.07.2022 г., като е отразено, че до 21.07.2022 г. той е изтърпял 1 година, 10 месеца и 3 дни, в т. ч. е приспаднато и предварителното задържане и му остават да изтърпи 1 година, 1 месец и 27 дни. Следователно, периодът на престоя на осъдения С. в Специалния лагер за чужденци не е приспаднат. Нормите на чл. 9, т. 3 и чл. 10, т. 1 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица ясно показват, че изпълняващата държава е обвързана с правния характер и срока на наказанието, както са определени от осъдилата държава. Без съмнение при определяне на останалата част от наказанието за изтърпяване след трансфера, съдът е длъжен да съобрази всяко намаляване на наложеното наказание, което е признато на осъденото лице в съответствие със закона на чуждата държава. А точно тази информация се съдържа в официалните документи по делото и от тях се установява, че процесния период не е приспаднат от индийските власти. В производството по приемане за изпълнение на чуждата присъда, българският съд не само е лишен от възможността да променя присъдата, приета за изпълнение, но е длъжен да съобрази и факта, че зачитането на предварителното задържане на българския гражданин в чужбина, е регламентирано в законодателството на държавата, чиито съд е постановил приетата за изпълнение в република България присъда и изпълняващият съд не може да извършва допълнително приспадане на спорния период, ако той не е бил зачетен от издаващата държава. Зачитането на процесния период от СГС, който не е бил приспаднат от индийския съд, представлява промяна на волята на предаващата държава, което в производството по чл. 457 НПК е недопустимо. Приспадането трябва да се извърши по правилата на осъдилата държава, защото продължава да се изпълнява определеното от нея наказание. Затова, независимо, че задържането на лицето в Специалния лагер силно наподобява фактическо задържане, то доколкото не е зачетено от осъдилата държава, не може да бъде зачетено и от приемащата държава. По изложените съображения подписвам решението с особено мнение. Съдия Петя Колева: