Ключови фрази


11

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50571
[населено място], 01.11.2022

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№17/22г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ЗАД“ОЗК Застраховане“ и Т. И. Л. срещу решение №631/10.06.2021 г. по гр. д. №427/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №261144/12.11.2020г. по гр.д.№5793/18г. по описа на Софийски градски съд, с което застрахователното дружество е осъдено да заплати на Т. Л. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. П. Л., настъпила вследствие ПТП , възникнало на 16.11.2015г., в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва, а за разликата до предявения размер от 150 000 лв. искът с правно основание чл.226 ал.1 КЗ/отм./ е отхвърлен.
Ищцата, чрез процесуалния ѝ представител адв.Я. С., обжалва решението на въззивния съд в частта, с която искът ѝ е отхвърлен за разликата от 50 000 лв., поддържайки оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост на съдебния акт. Счита, че съдът е определил обезщетението в изключително занижен размер, тъй като не е отчел в достатъчна степен обстоятелствата, които са от значение; не е приложил правилно практиката на ВКС относно критериите, от които следва да се ръководи при определяне на справедлив размер на обезщетението и не е съобразил, че законодателят е установил по-високи лимити на застрахователно обезщетение. По изложени в този смисъл в касационната жалба съображения касаторът е поискал въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част с присъждане на застрахователно обезщетение в пълния поискан размер. Направено е искане за присъждане в полза на пълномощника адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са направени твърдения за отклоняване на въззивния съд при постановяване на решението му от практиката на ВКС по въпросите: 1.Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимита на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващо пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост, при условията на пряк иск; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимити 3-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап?; 2. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?; 3. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявения пряк иск срещу застрахователя; липса на посочване и на лимит, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС №4/68г.?; 4. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - с т.11 на ППВС №4/68г.?; 5. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС №4/68г., гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост? Поддържа се от касатора, че разрешаването на тези въпроси въззивният съд е извършил в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС №4/68г. и в решенията по т.д.№2592/14г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№457/14г. на второ т.о. на КС, по т.д.№1154/13г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№299/19г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№916/11г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№543/14г. на второ т.о. на ВКС по т.д. №2998/13г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№490/12г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№566/10г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№676/10г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№2998/13г. на ВКС, по т.д.№1287/19г. на второ т.о. на ВКС. С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът обвързва въпросите : 6.Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на въззивното решение, предвид факта,че е инстанция по същество? и 7. Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство по правните въпроси, относими към прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди? Сочи се като основание за допускането на касационното обжалване на въззивния съдебен акт и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба ЗАД“ОЗК Застраховане“АД се е противопоставил на допускането до касационен контрол на решението на САС в обжалваната от ищцата –касатор част с доводи за липса на обосновани предпоставки за това. Поискал е достъпът до касация да ѝ бъде отказан, евентуално – решението потвърдено в обжалваната от нея част.
С подадената от него касационна жалба ЗАД“ОЗК- застраховане“АД, представляван от пълномощника си адв.Д. Х., е оспорил решението в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в осъдителната му част за разликата над 60 000 лв., която сума този касатор намира за справедлив размер на дължимо от него обезщетение, след приспадане на 25 % съпричиняване от страна на пострадалия. Поддържа оплаквания за нищожност /поради липса на реквизит на съдебното решение – непосочена банкова сметка на ищцата, по която да бъде преведена сумата/ и за неправилност /поради нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/. Излага съображения за доказано наличие на съпричиняване от страна на починалия при ПТП Л., което счита,че следва да бъде съобразено при определяне на дължимата сума. Претендира разноски за всички инстанции.
В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК този касатор се позовава на наличие на основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК и на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част. Твърди,че при произнасянето си съдът неправилно е приложил материалния закон, разрешавайки съществен материалноправен въпрос за приложение на разпоредбите на чл.51 ал.2 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, който е обусловил решаващите му мотиви и постановения въз основа на тях краен резултат по спора. Като практика, от която съдът се е отклонил с решението си, този касатор сочи решение №200/13.11.2012г. по т.д.№249/12г. на второ т.о. на ВКС, решение №85/27.10.2020г. по т.д.№1376/19г. на първо т.о. на ВКС, а като такава, обосноваваща приложение на чл.280 ал.1 т.3 ГПК - решения по гр.д.№ 6274/18г. , гр.д.№6111/18г., по гр.д.№984/18г., гр.д.№379/18г. и гр.д.№2363/18г., всички по описа на Софийски апелативен съд. Допълнително посоченото основание на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, този касатор обвързва с твърдения за явна необоснованост и алогичност на изводите на съда, грубото им несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и положения на науката и практиката.
Ответникът по тази жалба Т. Л. я е оспорила по съображения за липса на основания за допускането й до касационен контрол,а по същество е изложила доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от касатора – застраховател част. Моли същото да не бъде допуснато до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено като правилно.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания резултат, Софийският апелативен съд е приел за безспорно и доказано по делото настъпилото на 17.11.2015г. пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водача на МПС, чиято гражданска отговорност е била покрита от сключения валидно с ответното застрахователно дружество договор за застраховка „Гражданска отговорност“, вследствие на което е настъпила смъртта на Л., с когото след развода си ищцата живеела на съпружески начала. Отчел е факта,че решението е влязло в сила по отношение на необжалваната негова част, с която застрахователят е осъден да заплати на ищцата сумата 60 000 лв. застрахователно обезщетение, респективно е формирана сила на пресъдено нещо относно наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника. Поради това и с оглед процесуалното поведение на страните, съдът е свел спорните между страните въпроси до това какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение в случая и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия. За да отговори на първия от тях съставът на апелативния съд е съобразил като установени с доказателствата по делото – писмени, свидетелски показания и заключение на психологическа експертиза, обстоятелствата, че починалият е бил на възраст 61 години; с ищцата са бивши съпрузи, които са продължили да живеят като семейство и след развода си през 2003г.; че починалият работел като международен шофьор извън България; че ищцата също работела в чужбина от доста години, но през последната година се установила в Австрия, за да бъде по-близо до него и да са заедно през почивните дни; че имали общ син, когото отгледали заедно и след като го оженили им се родил внук; че ищцата преживяла тежко смъртта на починалия, била покрусена на погребението, чувствала се самотна и тъгувала. Към тези относими към критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД обстоятелства съдът е посочил като съобразени от него и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпването на вредата – 17.11.2015г. и на базата на това е заключил, че справедлив за обезщетяването на ищцата за търпените от нея морални страдания от загубата е размер от 100 000 лв. За да отрече наличието на съпричиняване от страна на починалия съдът е отказал да сподели твърденията на въззивника – застраховател,че той е бил наясно,че друго лице ще паркира управлявания от него автомобил на заден ход и, като е застанал извън зрителното поле на водача, сам се е поставил в опасност. В тази връзка съдът е намерил тези твърдения на ответника-застраховател за опровергани от свидетелските показания на св.Т. М.. Приел е, че, според тях, комуникацията между двамата се е осъществявала до определен момент чрез друго лице /което е превеждало на двамата/ и е била ограничена до даване на указания от свидетеля как Л. да стигне до фирмата за разтоварване на следващия ден; след като това лице си тръгнало Л. направил опит да паркира, без да довърши докрай маневрата; свидетелят с жестове му предложил да паркира вместо него и, смятайки,че е бил разбран /но без да са налице категорични данни за това/, се качил в кабината и паркирал камиона на заден ход, въпреки,че към този момент Л. бил слязъл и отишъл към задната част на автомобила,за да провери положението му. Като се е позовал на тези показания и на заключението на авто-техническата експертиза относно механизма на настъпване на ПТП, въззивният състав не е намерил за осъществени обстоятелства, от които да бъде направен извод,че починалият сам се е поставил в опасност за настъпването на последвалата вреда.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от двамата касатори предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.
По касационната жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД
Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът ЗАД“ОЗК Застраховане“АД изрично се е позовавал на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.1 ГПК такава предпоставка, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е нищожно, не може да бъде направен от данните по делото. Сочената от този касатор липса на задължителен негов реквизит, доколкото решението не съдържа посочената в чл.236 ал.1 т.7 ГПК банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин за плащане, не може да обоснове извод за наличието на такъв порок на съдебното решение. Съгласно поддържаната практика на ВКС, обективирана в редица негови решения – в т.ч. по гр. д. № 4694/07г. на първо г.о. на ВКС, по гр. д. № 777/11г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 1954/14г. на второ г.о. на ВКС, по т.д. № 1512/14г. на второ т.о. на ВКС, по гр.д. № 35/12г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 5113/14г. на трето г.о. на ВКС, по гр.д. № 2009/13г. на трето г.о. на ВКС, по гр.д. № 3298/14 г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 723/21г. на първо г.о. на ВКС и др./, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, в което липсва надлежно волеизявление - когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не в изискуемата писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.Тъй като настоящият случай не осъществява нито една от посочените хипотези, се налага извода,че обжалваният съдебен акт отговаря на изискванията за валидност.
Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, извършено с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея.
В изложението си касаторът ЗАД“ОЗК Застраховане“АД не е формулирал конкретен правен въпрос, а само е навел твърдение,че съдът се е отклонил от практиката на касационната инстанция, свързана с прилагането на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. Изводите , направени от въззивния съд във връзка с възражението на ответника за наличие на съпричиняване, освен това не влизат в противоречие с постоянната практика на Върховен касационен съд по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД /напр. решение №45/15.04.2009г. по т.д. №525/08г. на второ т.о. на ВКС, решение №159/24.11.2010г. по т.д.№1117/09г. на второ т.о. на ВКС, решение №206/ 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на второ т.о. на ВКС, решение № 58/29.04.2011г. по т.д.№623/11г. на второ т.о. на ВКС, решение № 59/10.06.2011г. по т. д. № 286/10г. на първо т.о. на ВКС, решение № 169/28.02.2012г. по т.д.№762/10г. на второ т.о. на ВКС, решение №54/22.05.2012г. по т.д.№316/11г. второ т.о. на ВКС, ППВС № 17/63 г., решение № 154/10.10.2017 г. по т.д.№2317/16 г. на второ т.о. на ВКС, решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/09 г. на второ т.о. на ВКС, решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. №286/11 г. на първо т.о. на ВКС, решение № 169/28.02.2012 г., по т.д.№762/10 г. на второ т.о. на ВКС и др./ . Според тази практика , за да е налице основание за намаляване на определеното от съда обезщетение при деликт поради съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, без да е необходимо изследване за наличие на вина у пострадалия; от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия; релевантен за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен резултат; изключено е съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения; конкретните обстоятелства, обуславящи извода за наличие на съпричиняване, подлежат на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51 ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В случая изводът на въззивния съд за липса на съпричиняване е основан именно на базата на такава недоказаност от страна на застрахователя на предприети от пострадалия действия по озоваването му на пътя на движещо се превозно средство, доколкото от свидетелските показания не би могло да се заключи, че след като той е преустановил паркирането на управляваното от него превозно средство е знаел,че друго лице ще го приведе в действие, за да го паркира на заден ход вместо него и въпреки това се е поставил на пътя му.
В изложението си касаторът не е обосновал приложимост и на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на която норма само се е позовал, без да излага съображения за необходимост от формиране на практика по конкретна норма и в отговор на конкретен въпрос по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не може да бъде направен извод и за осъществена предпоставката за допускане на селекцията по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.Твърдяната очевидна неправилност на атакувания съдебен акт се обосновава в хипотези на явна необоснованост на изводите на въззивния състав, грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и положения на науката и техниката, но заключение за наличие на конкретен особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от съдържанието на мотивационната част на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност, не би могло да бъде направено. Съгласно поддържаната от касационната инстанция практика такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато решението му е явно необосновано. Изводът си за липса на съпричиняване съдът е обосновал с ясни и разбираеми мотиви, направени на базата на събраните по делото свидетелски показания и експертно заключение, а доколко последните са правилно интерпретирани и биха могли да обосноват извода, до който е достигнал съдът, това е предмет на преценка в последващата фаза на производството, за достъпа до която касаторът не е навел обосновани в достатъчна за уважаването им степен доводи. Поради това касационната жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По касационната жалба на Т. И. Л.
Поставените от този касатор под точки от 1 до 5 материалноправни въпроси са свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, според смисъла на която при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, съдът следва да се ръководи от принципа за справедливост. Доколкото въпросът за справедливия размер на претендираното от ищцата обезщетение е въведен в спора като част от предмета му и е обсъждан в мотивите на въззивния състав, на базата на които той е постановил и крайния си извод, въпросите се явяват обуславящи, но при разрешаването им не е допуснато отклонение от поддържаната практика на ВКС. Практиката по въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е обективирана както в цитираното от този касатор Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и решения на ВКС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр.д.№3802/08 г. на първо г.о. на ВКС, решение № 317/01.07.2011 г. по гр.д.№1553/10 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение №407/26.05.2010 г. по гр.д.№1273/09 г. на трето г.о. на ВКС, решение №140/24.07.2013 г. по гр. д.№1328/12 г. на трето г. о. на ВКС, решение №302/04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/11 г. на четвърто г.о. на ВКС, решение № 184/08.11.2011 г. по т.д.№217/11 г. на второ т. о. на ВКС, решение № 173/27.10.2016г. по т.д.№2663/15 г. на първо т.о. на ВКС, решение №55/14.05.2012 г. по т.д.№362/11 г. на второ т.о. на ВКС, решение №88/09.07.2012 г. по т.д.№1015/11 г. на второ т.о. на ВКС, решение № 141/28.01.2016 г. по т.д.№1398/14г. на първо т.о. на ВКС, решение №142/15.10.2015 г. по т.д.№2766/2014г. на първо т.о. на ВКС, решение № 251/20.01.2017г. по т.д.№72/16г. на първо т.о. на ВКС, решение №174/27.10.2016 г. по т.д.№2960/15 г. на първо т.о. на ВКС и др. С нея последователно се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, положението му в обществото, отношенията между него и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, дълбочината и продължителността на търпените от тях морални страдания, икономическата конюнктура. Всички тези критерии за съобразени от въззивния състав в съответствие с конкретно установените обстоятелства – отчетена е възрастта на починалия – 61 години, както и фактът,че същият е бил разведен фиктивно с ищцата и въпреки добрите им отношения, в повечето време не са споделяли общо домакинство, тъй като и двамата са работели на различни места в чужбина; съобразено е, че със свидетелските показания е установено общо, че ищцата е изживяла стрес от неочакваната му смърт, че не е могла да повярва, че е била покрусена на погребението му, че се е чувствала самотна и е тъгувала. Касаторът не се позовава на други обстоятелства, които налагат извод за претърпени по-големи от обичайните за такова събитие и според конкретните обстоятелства морални страдания, обуславящи по-висок размер на обезщетение, а се позовава най-вече на несъобразени от съда лимити на застрахователни обезщетения, в която връзка са и част от поставените от него въпроси. Видно от изложените от съда мотиви, при определянето на обезщетение в размер на 100 000 лв. въззивният състав е отчел като общ критерий за справедливост и обществено икономическото положение в страната. Съгласно практиката на ВКС, нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” нямат самостоятелно значение, а са относими към преценката по икономическия критерий /с оглед евентуалното им нарастване, каквото от 2012г. до настъпването на увреждането не се отбелязва/. Лимитите не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД и представляват ориентир за икономическите условия, наред с останалите общи критерии и специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. В случая въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди след обсъждане на релевантните за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии при преценка на конкретните за случая обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което не се е отклонил от цитираната от касатора и съществуваща съдебна практика на ВКС. Различните размери на присъжданите с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, са в резултат на различни обстоятелства, специфични за всеки отделен случай и установявани с конкретни доказателства по всяко отделно дело.
Втората група въпроси са от процесуално-правен характер и са свързани с решаващата дейност на въззивния съд, поради което са релевантни. При разрешаването им е формирана многобройна практика на ВКС, според която, съгласно разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК, приложима и за въззивното производство, съдът е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по спора да формира свои собствени фактически и правни изводи. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, както и за задължението му за формиране на самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл. 269 ГПК ограничен въззив, както и на процесуалната възможност за препращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на атакуваното решение. Правомощията на въззивната инстанция са разяснени и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, според което „непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, след установяване истинността на твърденията на страните, преценка на доказателствата, и субсумиране на приетите за установени факти под приложимата материалноправна норма; правната уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността за попълване на делото с нови факти и доказателства, не променя основните характеристики на въззивното производство; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно становището си може да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. Освен горепосочените актове на нормативно тълкуване, е налице и константна практика на ВКС – например решение по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о. на ВКС, решение по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о. на ВКС и други, според които, при мотивиране на решението си въззивният съд следва да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 ГПК и да формира собствени фактически и правни изводи след самостоятелна преценка на правнорелевантните факти и доказателствата по материалноправния спор. При разрешаването на повдигнатия пред него спор въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а наличието ѝ само по себе си е основание да бъде отказан на ищцата –касатор достъп до касационно обжалване на оспорената от нея част от въззивното решение в сочената от нея хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Позоваването ѝ в изложението на основанието за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК е само формално без да се сочи порок на решението, който да е установим още с прочита му, поради което искането за извършване на селекцията и на това основание не може да бъде уважено.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ЗАД“ОЗК – застраховане“АД следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер на 656,67 лв., а в полза на адв.С. – по реда на чл.38 ал.2 ЗА – 1722,67 лв.
Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №631/10.06.2021 г. по гр. д. №427/2021 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. И. Л. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] ет.2 да заплати на ЗАД“ОЗК- Застраховане“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.5 сумата 656,67 лв. разноски за производството пред Върховен касационен съд.
ОСЪЖДА ЗАД“ОЗК- Застраховане“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.5 да заплати на адв.Я. В. С. – САК, с адрес на практиката [населено място][жк]бл.228 вх.А ап.60 сумата 1722,67 лв. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА за производството пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: