5 Р Е Ш Е Н И Е № 164 [населено място] ,17.02.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение,в открито заседание на тринадесети октомври , две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА при участието на секретаря Н. Т. и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 4009 / 2013 год.,за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 223 / 02.08.2013 год. по т.д.№ 122 / 2013 год. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1/ 02.01.2013 год. по т.д.№ 382/2011год. на Окръжен съд – Русе.С последното е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД , за сумата от 52 194,32 лв. – остатък от неиздължено възнаграждение по договор за изработка за обект „Приемна Пет кладенеца „,ведно със законната лихва върху същата сума от предявяването на иска до окончателното й заплащане .Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и в частност : произнасяне на съда при нередовност на исковата молба , неправилно приложение спрямо ответника на правните последици от процесуални преклузии /чл.370/ ГПК,постановяване на решение при несъобразяване на всички релевантни за изхода на спора доказателства,като твърди и постановяване на решението в противоречие с материалния закон - чл.264 вр. с чл.266 ЗЗД,както и необоснованост. Касаторът намира неправилно присъждане в негова тежест на възнаграждение при липса на представени от ищеца доказателства за действително изработеното,съответно предадено и прието от ответника – възложител изпълнение. Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като споделя изводите на въззивния съд за дължимост на вземането, установима въз основа на осчетоводяване на данъчната фактура за цялото възнаграждение и ползвания от ответника данъчен кредит. С определение № 441/04.06.2014 год. по настоящото дело , касационното обжалване е допуснато поради вероятна недопустимост на въззивното решение,с оглед наличието на отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането на иска, на основание чл.299 ал.2 вр. с ал.1 ГПК. Върховен касационен съд,първо търговско отделение, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК,доводите и възраженията на страните , намира следното : Ищецът [фирма] е предявил против [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, за част от дължимо възнаграждение,за изпълнени, по възлагане на ответника, СМР на обект „ Приемна Пет кладенци„,цялото в размер на 313 165,93 лв. / с ДДС /, за което е съставил фактура № 1220 / 08.11.2006 година .Претендираната сума от 52 194,32 лева ,твърдяна от ищеца като все още неразплатен „ остатък „ по фактура № 1220 / 08.11.2006 год. ,точно покрива дължимия върху цената на сделката ДДС, съобразно приложимата по ЗДДС данъчна ставка.Въпреки възражението на ответника за нередовност на исковата молба,поради непосоченост на неразплатените,като предадени,респ. приети от него СМР,съдът не е указал такава,а възприел направеното от ищеца – с допълнителна искова молба - препращане към обема установени и приети СМР,въз основа на събрани в производство по чл.207 - чл.209 ГПК по гр.д.№ 419/2006 г. на БРС доказателства. В отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение и за недопустимост на иска, поради разрешаването на спора за претендираната сума със сила на пресъдено нещо – с влезли в сила решения по гр.д.№ 3978 / 2010 год. , № 3979 / 2010 год. и № 3980 / 2010 год. на Русенски районен съд.В така образуваните производства ищецът е претендирал отделни части от сумата 52 194,32 лева,сборът им формиращ същата,но квалифицирайки я изрично като неиздължен ДДС по сделката,също остатък по фактура № 1220 / 08.11.2006 год..С решенията по посочените три дела исковете му са оставени без уважение,поради недоказаност на пълния размер на главницата,върху която се начислява законово определения процент ДДС,безспорно по делото внесен от ищеца – изпълнител и срещу който възложителят вече е ползвал данъчен кредит.В отговора на исковата молба,а и в отговора на допълнителната искова молба ответникът не е противопоставил изрично възражение за лошо изпълнение,респ.частично неизпълнение на възложеното,с което е мотивирал предприетото обезпечаване на доказателства по гр.д.№ 419 / 2006 год. на БРС. Позовава се на невъзможност да стори това, поради неуточнена искова молба,а именно – заплащане на кои СМР се претендира, като своевременно противопоставя и представя доказателства за частично изпълнени предходно, предадени от ищеца и приети от него СМР,извън тези - предмет на остойностяване по фактура № 1220/08.11.2006 година.По възложената с допълнителната искова молба експертиза, вещото лице е установило осчетоводяването на фактурата при ответника,начисляването на ДДС и ползването от ответното дружество на данъчен кредит. За да потвърди първоинстанционното решение,уважило иска, въззивният съд е приел от една страна, че при липса на доказателства за своевременно направено възражение срещу качеството и точността на изработеното,по смисъла и в сроковете по чл.264 ЗЗД, такова възражение за ответника тепърва е недопустимо,а от друга страна , че е преклудирано процесуалното възражение за намаляване на дължимото възнаграждение, на основание частично неточно изпълнение на ищеца, като ненаправено в преклузивния за това процесуален срок.Позовавайки се на осчетоводяването на фактурата от ответника и ползван от същия данъчен кредит,въззивният съд е счел за установено приемане на изпълнението на СМР,остойностени с така издадената фактура / противно на решаващите мотиви на актовете, постановени по гр.д.№ 3978,3979 и 3980 от 2010 год. на Русенски районен съд /,респ. непогасен чрез прихващането с тристранно споразумение от 30.11.2005 год. дължим остатък,надхвърлящ размера на претенцията.По възражението за недопустимост на иска,на основание разрешаване спора със сила на пресъдено нещо по преждепосочените три дела,въззивният съд е счел, че липсва идентитет между претендираното по същите - ДДС по главницата , предмет на фактура № 1220/2006 год. и предмета на настоящата претенция - остатък от дължимо възнаграждение по същия договор за изработка , респ. по същата част от изпълненото / предмет на фактура № 1220 / 2006 год./, с вкл. ДДС. В обобщение: ищецът претендира една и съща сума ,в предходните три производства,приключили с формиране на сила на пресъдено нещо, квалифицирана като дължим ДДС,а в настоящото – като част от дължимото от възложителя възнаграждение за същите СМР,и в двата случая - като единствено дължим остатък от цялото вземане по фактура № 1220/2006 година.Очевидно е, че въззивният съд квалифицира „ данъчната основа „ и „данъка добавена стойност„,според ЗДДС,като принадлежащи към различни правни основания за претенции между страните по сключения договор за изработка . Настоящият състав намира ,че с постановените решения по гр.д.№ 3978/2010 год., № 3979/2010 год. и № 3980/2010 год. на Русенски районен съд е формирана сила на пресъдено нещо по настоящия спор и между същите страни,поради което е налице отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на производството,предпоставяща обезсилване на постановеното въззивно решение и прекратяването му, на основание чл.299 ал.2 вр. с ал.1 ГПК . Доколкото субективният идентитет е безспорен / участие на едни и същи страни /,относно обективния такъв настоящият състав намира следното: Заплащането на данък добавена стойност е задължение на данъчно регистриран субект - доставчик на стока или услуга / освен в изключенията на данъчно задължено лице – получател на същата, какъвто не е настоящия случай /, съществуващо / с определения според ЗДДС размер и при определени предпоставки и в срокове, съгласно ЗДДС / към бюджета.Начисляването му,в предвидения от ЗДДС размер на данъчната ставка,е върху всяка една част от договореното по сделката възнаграждение и следователно дължимостта му в пълен размер се предпоставя от съответното пълно изпълнение на задължението по нея.Отричане дължимостта на ДДС между страните по сделката, а не в качеството му на публичноправно задължение към бюджета,на основания по ЗДДС и подзаконовите актове по приложението му, съставлява отричане дължимостта и на вземането, върху което е начислим данъка. Размерът на ДДС не формира самостоятелна претенция на изпълнителя към възложителя,различна от размера на дължимото възнаграждение,формиращо се от същинското възнаграждение - „данъчната основа„ и „ ДДС„, независимо от договарянето му или не с отделна стойност / чл.62 ал.2 ЗДДС/. Поради това преценката за дължимостта му винаги предпоставя преценка за обхвата на изпълнението, респ. възникването на данъчното събитие,с което настъпва и изискуемостта за начисляването му от изпълнителя.В предходно приключилите,с влезли в сила решения, производства съдът е обосновал недоказаност на претенцията не на друго основание, а поради липса на доказателства за изпълнение на възложените СМР, респ. предаването и приемането им от възложителя,в пълния договорен размер.Поради това и спорът относно дължимостта на сумата,като част от дължимото възнаграждение – състоящо се от квалифицируеми,но единствено за нуждите на данъчното производство части - „ данъчна основа „ и „ ДДС” – следва да се счита разрешен и препятстващ произнасянето по същество по настоящия иск,чието разглеждане предпоставя отново преценка за обхвата на изпълнението,вече извършена.В конкретния случай идентична по размер сума е претендирана като единствено дължим остатък по фактура № 1220 / 2006 год.,поради което е изключена хипотеза на произнасяне в различни части от дължимото за цялостното изпълнение на СМР възнаграждение. Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.4 вр. с чл. 270 Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 223 / 02.08.2013 год. по т.д.№ 122 / 2013 год. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1/ 02.01.2013 год. по т.д.№ 382/2011год. на Окръжен съд – Русе и ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 266 ал.1 ЗЗД , за сумата от 52 194,32 лева ,като недопустимо. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] понесените в касационното производство разноски в размер на 3 917,76 лева , на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.4 ГПК. Решението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :