15 РЕШЕНИЕ №244 гр. София, 12 декември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Христина Михова касационно наказателно дело № 1029 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по протест на Апелативна прокуратура - гр. Пловдив срещу присъда, постановена на 20.06.2016 год. по ВНОХД № 138/2016 год. по описа на Апелативен съд- гр. Пловдив. В протеста се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. В него се твърди, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при оценката на събраните по делото доказателства, което довело и до неправилно приложение на материалния закон. Според изложеното в протеста, въззивният съд като не наложил на подсъдимия Д. наказание „доживотен затвор“, допуснал явна несправедливост при определяне на наказанието. В допълнението към протеста се излагат подробни доводи в подкрепа на релевираните касационни основания, като се иска да бъде отменена присъдата на въззивния съд и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – гр. Пловдив или на първоинстанционния съд. Присъдата на АС-гр. П. е обжалвана и от гражданските ищци и частни обвинители-Е. П., В. И. и С. Ц., чрез повереника им- адвокат К., в частта, с която е оправдан подс. В. И. и е отхвърлен гражданският иск предявен срещу него. В жалбата се излагат твърдения за допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съдебен състав, което от своя страна довело до неправилно приложение на материалния закон. В допълнението към жалбата се сочи, че въззивният съд е дал вяра на изключително противоречивите показания на Я., С. и К., а е игнорирал свидетелските показания на Д. и С., заключенията на СППЕ и резултатите от изследванията с полиграф. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивната присъда в частта, с която е оправдан подс. В. И. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-гр. Пловдив. Срещу въззивната присъда е постъпила касационна жалба и от подсъдимия В. Д., чрез неговия защитник –адвокат М. В.. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Твърди се, че е нарушен материалния закон като не е отчетено наличието на „ексцес“, при който подс. Д. предварително се е съгласил да бъде извършен „рекет“ на пострадалия, а не да бъде умъртвен- деяние осъществено само от св. М. Н.. Правилно бил оправдан подс. И., тъй като не бил участвал в извършването на деянието, което било осъществено само от св. Н.. Прави се искане за преквалифициране на деянието на подс. Д. по чл. 198, ал.1 от НК, като бъде намален размера на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ от двадесет години на десет години, а в случай, че бъде запазена първоначалната квалификация на престъплението, наказанието да бъде намалено от двадесет на петнадесет години лишаване от свобода. Иска се при преквалифициране на деянието в такова по чл. 198, ал.1 от НК, да бъде отхвърлен гражданският иск предявен срещу подс. Д., тъй като той реално не е причинил смъртта на пострадалия Й. У.. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста на АП- гр. Пловдив по изложените в него съображения относно допуснатите нарушения на процесуалния закон, свързани с неправилната оценка на доказателствените материали. Според прокурора от ВКП, това нарушение е довело до неправилно приложение на материалния закон, вследствие на което незаконосъобразно подс. В. И. е оправдан изцяло, а подс. Д. по обвинението по чл. 20, ал.2 от НК. Прокурорът от ВКП поддържа протеста на АП-гр. Пловдив и по отношение на претендираната явна несправедливост на наложеното на подс. Д. наказание, като намира за основателни доводите за налагане на наказание „доживотен затвор“. Представителят на държавното обвинение пледира за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС- гр. Пловдив. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители поддържа подадената касационна жалба и допълнителните съображения към нея, като прави искане за нейното уважаване. Защитникът на подсъдимия В. Д. - адвокат К., поддържа подадената от него касационна жалба и пледира за уважаването й. Защитата твърди, че деянието е осъществено при „ексцес“, поради което подс. Д. следва да отговаря само за извършен грабеж, но не и за убийството на пострадалия. Защитникът пледира за намаляване на наложеното на подзащитния му наказание, а в случай че ВКС прецени, че е осъществено деянието, за което е повдигнато обвинение, да намали санкцията на петнадесет години лишаване от свобода. Адвокат К. изразява становище, че протестът на АП-гр. Пловдив и касационната жалба на гражданските ищци и частни обвинители следва да бъдат оставени без уважение. Защитникът на подсъдимия В. И. - адвокат Д. М., изразява становище, че въззивният съд при постановяване на присъдата не е допуснал нарушение на процесуалния и материалния закон, обсъдил е задълбочено всички доказателства, събрани по делото и е постановил законосъобразен и добре мотивиран съдебен акт. Защитата заявява несъгласието си с изложеното в касационния протест и касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци и пледира за оставянето им без уважение. Адвокат М. намира жалбата на подс. Д. за основателна и изразява становище, че същата следва да бъде уважена. Адвокат К. И.-защитник на подс. В. И., намира въззивната присъда за правилна и законосъобразна. Според него, въззивният съд е отстранил допуснатите от първостепенния съд нарушения, събрал е допълнителни доказателства и е достигнал до единствения правилен извод за невинността на подс. И.. Същият защитник намира за неоснователни касационния протест и жалбата на частните обвинители и граждански ищци и пледира за оставянето им без уважение. Подсъдимият В. И. в своя защита и в предоставената му последна дума моли съда да потвърди оправдателната присъда. Подсъдимият В. Д. като последна дума заявява искането си да бъде намалено наложеното му наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 58/20.11.2015 г., постановена по НОХД №34/2015 г., Окръжен съд –гр. Пазардик е признал подсъдимите В. В. И. и В. Г. Д. за виновни в това, че на 05 срещу 06 януари 2014 год., в [населено място], обл. П., в съучастие помежду си като съизвършители, са отнели чужди движими вещи на стойност 400 лева и един брой газ-сигнален пистолет, с неустановена марка и фабричен номер, от владението на Й. И. У., с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и грабежът е бил придружен с убийството на Й. У., поради което и на основание чл. 199, ал.2, т.2, пр.1, вр. с чл. 198, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2, вр. с чл. 54 от НК ги е осъдил на по двадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване, определен на основание чл. 61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС. Със същата присъда двамата подсъдими И. и Д. са осъдени солидарно да заплатят на гражданските ищци Е. П., В. И. и С. Ц. по 75 000 лева на всяка от тях, представляващи обезщетение за претърпените от смъртта на Й. У. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането, считано от 06.01.2014 год., както и направените по делото разноски. По повод постъпили срещу първоинстанционната присъда - протест от ОП-гр. Пазарджик с искане за определяне на двамата подсъдими на наказание „Доживотен затвор“, жалба от подс. И. с искане за оправдаването му и жалба от подс. Д. с искане за преквалифициране на деянието и намаляване на наложеното наказание, в АС - гр. Пловдив било образувано въззивно производство. С присъда, постановена на 20.06.2016 год. по ВНОХД № 138/2016 год., АС-гр. Пловдив отменил присъдата на ОС-гр. Пазарджик в частта, с която подс. В. И. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, признал го за невиновен и го оправдал изцяло. Отхвърлил гражданските искове, предявени срещу него, като отменил първоинстанционната присъда и в частта, с която подс. И. е осъден да заплати разноските, направени по делото. С въззивната присъда подс. В. Д. е оправдан по обвинението да е извършил деянието в съучастие с подс. В. И. и по обвинението по чл. 20, ал.2 от НК, като е осъден да заплати 9000 /девет хиляди/ лева държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, както и сумата от 642,48 лева, представляваща разноски по делото. При извършената касационна проверка на атакувания съдебен акт, настоящият съдебен състав на първо място прецени основателността на възраженията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите за наличието на останалите касационни основания. В касационния протест на първо място се твърди, че въззивният съд е допуснал нарушения при установяването, проверката и оценката на доказателствената съвкупност, което е довело до неправилно приложение на материалния закон и съответно до оправдаването на подс. В. И.. В подкрепа на това се сочи, че Пловдивският апелативен съд е приел за установени нови фактически положения като незаконосъобразно е изключил от доказателствения материал част от ВДС, изготвени чрез експлоатацията на СРС, възпроизвеждащи т.нар. „беседа“ проведена от св. А. С. с В. Д.. Застъпва се становището, че неправилно въззивният съд е приел, че при тази „беседа“ Д. е бил в уязвимо положение като задържан, което не отговаряло на действителността, тъй като „беседата“ е проведена на 10.01.2014 год., а на Д. е повдигнато обвинение на 11.01.2014 год., когато му е била взета и мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Твърди се, че АС- гр. Пловдив е изключил от доказателствата по делото посочените ВДС, нарушавайки по този начин разпоредбата на чл. 14 от НПК, като не е формирал вътрешното си убеждение на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Настоящият касационен съдебен състав намира решението на въззивния съдебен състав да изключи посочените ВДС от доказателствената съвкупност за правилно и в пълно съответствие с процесуалния закон и съдебната практика Нееднократно в свои решения, някои от които са посочени в мотивите на въззивната присъда, ВКС е излагал съображения относно доказателствената значимост на веществените доказателствени средства, получени чрез използване на специални разузнавателни средства. Специалните разузнавателни средства се третират от процесуалния закон като самостоятелен способ за доказване при разследване на ограничен кръг от тежки умишлени престъпления. Поради това, че при експлоатацията на СРС се засягат основни конституционно защитени граждански права, те се използват само субсидиарно заедно с други доказателствени способи и то ако значимите за делото обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности - чл. 172, ал.2 от НПК. Като гаранция срещу необоснованото и произволно ограничаване на правата на гражданите, законодателят е предвидил предварителен, текущ и последващ контрол върху дейността по експлоатиране на СРС. В конкретния случай използването на СРС е било надлежно разрешено чрез спазване на съответната процедура, като е реализирано „подслушване“ спрямо В. Д. по време на проведена с него „беседа“ от св. А. С. в съответното полицейско управление. Първоинстанционният съд е приел посочените ВДС като годен доказателствен източник, на основата на който е взел своето решение. При извършен последващ контрол, въззивният съдебен състав е счел, че посочените доказателствени средства не могат да заместят обясненията, дадени от подс. Д. в качеството на обвиняем и ги е изключил от доказателствената съвкупност. Няма спор, че едва след посочената „беседа“ е повдигнато обвинение срещу В. Д. и от този момент той е придобил качеството на обвиняем. С акта на конституирането на обвиняем в досъдебната фаза на процеса, той придобива визираните в разпоредбата на чл. 55 от НПК процесуални права. Едно от тях е правото му да дава обяснения по повдигнатото обвинение във всеки един етап от наказателното производство, като чрез тях реализира правото си на защита. Законодателят е приел, че обясненията на обвиняемия са гласно доказателствено средство /чл. 115 от НПК/ доколкото те служат за възпроизвеждане на фактически данни, свързани с обстоятелствата от значение за делото и допринасят за тяхното изясняване. За да се приеме, че обясненията на обвиняемия са валидно гласно доказателство средство те следва да бъдат депозирани по предвидения в разпоредбата на чл. 115 от НПК ред, като се събират, чрез разпит устно и непосредствено пред съответния орган, при спазване изискванията на чл. 138 от НПК, при разясняване на всички права, предоставени на обвиняемия от закона, визирани в чл. 55 от НПК. Всяка друга информация, предоставена от обвиняемото лице за фактите, включени в предмета на доказване, чрез способ, различен от разпита на обвиняем, е заобикаляне на правилата, които законодателят е въвел за събиране и проверка на доказателствата. Това се отнася за „саморъчните обяснения“ на лицето, за снетите обяснения при проведените „беседи“ между лицето и полицейските органи / независимо дали са инкорпорирани чрез писмен протокол или чрез ВДС, изготвени в резултат на експлоатация на СРС/, за показанията, дадени в качеството на свидетел, преди на лицето да е повдигнато обвинение. Поради това и дадените от В. Д. сведения под формата на „беседа“ не могат да се приравнят на обяснения, изложени от същия при разпита му в качеството на обвиняем, още по-малко да се конкурират с тях. Правилно и законосъобразно въззивният съд е приложил съдебната практика, като е изключил от доказателствената маса посочените ВДС, изготвени чрез експлоатацията на СРС, приемайки, че чрез използвания способ не са събрани валидни доказателства. Апелативният съд подробно е мотивирал това свое решение, като основното му съображение не е било това, че по време на „беседата“ Д. е бил задържан /положение, което прокуратурата оспорва/, а че е използван способ за събиране на доказателства, заобикалящ законовите правила. Следва да се отбележи, че твърденията, изложени в касационния протест, че по време на „беседата“ Д. не е бил задържан, не отговарят на действителното положение. Още в хода на първоинстанционното производство е била изискана и приобщена към материалите по делото справка от МП, ГД „Изпълнение на наказанията“ / л.100 и л. 205 от НОХД № 34/ 2015 г. на ПзОС/, от която е видно, че В. Д. е бил задържан на 08.01.2014 год. и следователно при проведената „беседа“ на 10.01.2014 г. той е бил в същото положение. Все във връзка с посочените ВДС е и друго възражение, изложено в касационния протест – че неправилно въззивният съд е изключил от доказателствената маса показанията на св. А. С., относно информацията, която той е придобил при проведената от него „беседа“ с подс. Д.. По какъв начин ще се възпроизведе дадената от Д. информация придобита при тази „беседа“- чрез ВДС или чрез разпит на свидетел, в случая е без значение, тъй като и чрез двата способа се заобикалят законовите правила, свързани с приобщаването на обясненията, дадени от едно лице в качеството на обвиняем. Законосъобразен е подходът на въззивния съд, който е приел, че не са налице пречките, визирани в разпоредбата на чл. 118 от НПК, поради което С. може да бъде разпитан по делото в качеството на свидетел /не е участвал в производството в друго процесуално качество и не е извършвал действия по разследването/, като същевременно не следва да се възприема информацията, получена от него при извършената „беседа“, а само относно сведенията, които той дава за обстоятелства, станали му известни извън нея. Касационният съд тук намира място да отбележи, че е неоснователно твърдението, изложено в жалбата на гражданските ищци и частни обвинители, затова, че въззивният съд не бил съобразил резултатите от изследването с полиграф. Правилно Пловдивският апелативен съд е приложил процесуалния закон, като не се е позовал на тези резултати, тъй като изследването с полиграф / т.нар. „детектор на истината“/ не е нито доказателствено средство, нито способ за установяване на факти по смисъла на НПК. Резултатите от такова изследване могат само да дадат насоки на разследващите, но не и да се използват като доказателство, установяващо авторството на деянието. В останалата им част възраженията, изложени в касационния протест, са основателни. Въззивният съд приемайки фактическа обстановка, различна от установената от първоинстанционния съд, е допуснал нарушения на правилата, посочени в разпоредбата на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК. Доказателствената съвкупност, събрана по настоящото делото, се характеризира с липсата на преки доказателства, извън гласните такива, свързващи двамата подсъдими с престъпното деяние. На местопрестъплението не са оставени следи от извършителите-дактилоскопни, мирисови или биологични, както и веществени доказателства, от които да може да се направи обективен извод относно авторството на деянието. Единствените преки доказателства са гласните такива- съдържащи се в показанията на св. Н., уличаващ двамата подсъдими в извършване на престъплението и обясненията на подс. Д.. Затова от особена важност е подходът на съдилищата по фактите спрямо посочените гласни доказателствени източници, които следва да бъдат анализирани както поотделно, така и във връзка помежду им и с останалите гласни доказателства, при спазване на законовите стандарти относно оценката на доказателствените материали. Апелативният съд е съсредоточил усилията си да обоснове извода си затова, че св. М. Н., а не подс. В. И., е извършител на деянието, в съучастие с подс. В. Д.. При това е направил произволни изводи, базиращи се на предположения, въпреки категоричната забрана на чл. 303, ал.1 от НПК, не е изследвал всички факти от значение за разкриване на обективната истина по делото, като не е събрал необходимите доказателства, които ги установяват. При преценката на показанията на основния свидетел по делото - М. Н., въззивният съд е подходил едностранчиво и незадълбочено, като е обсъдил само факти, обслужващи тезата, че той е извършител на деянието. Апелативният съд е дал вяра на показанията на този свидетел отнасящи се до деятелността на подс. Д. и изцяло е игнорирал тези, които уличават подс. И. като извършител на деянието. Пловдивският апелативен съд не е кредитирал показанията на св. Н., изложени по отношение на подс. И., като е приел тезата на защитата на последния, че свидетелят дава подробна и достоверна информация за случилото се в дома на пострадалия, тъй като лично е осъществил деянието. Въззивният съд е счел, че показанията, дадени от свидетеля на досъдебното производство пред съдия, са защитна негова реакция, с цел оправдаване на собственото му престъпно поведение. За да достигне до този извод въззивният съдебен състав е съпоставил показанията на свидетелите Й.Т. и Й.К. с обективно установеното при извършения медицински преглед на св. Н. и е приел, че няма данни за упражнено физическо насилие върху него, поради което е отхвърлил твърденията му, че под въздействие на такова е дал показания, уличаващите двамата подсъдими в осъществяване на престъплението. Изключвайки физическото насилие като форма на натиск, въззивният съд е направил извода, че притиснат от твърдението на разпитващите го полицаи - „Вие сте“, св. Н. е решил да скрие собственото си участие, представяйки себе си само в ролята на свидетел на случилото се. При това, в мотивите на въззивната присъда, съдебният състав не е дал убедителен и аргументиран отговор на въпроса, какви са били мотивите на Н. да уличи именно И., а не друго лице, при положение, че двамата са били в много добри отношения помежду си, за което свидетелстват М., Р., С., Я. и Е.. Пътували са заедно в чужбина, за да търсят работа, ходили са си на гости, поддържали са приятелска връзка- обстоятелства, които не са отречени от нито един от двамата, но не са били взети предвид от проверяващия съд. В тази връзка не са преценени твърденията на св. Н., че полицейските служители не са го насочвали при излагането на показанията и не са го притискали да уличава конкретни лица. Апелативният съд макар и да го е отразил в мотивите на присъдата, не е отдал достатъчно значение на обстоятелството, че показанията на св. Н. пред разследващия полицай са идентични с изложените от него при разпита му пред съдия- независим орган, пред когото е можел да съобщи за физически или психически полицейски натиск, ако е имало такъв. На следващо място въззивният съдебен състав не е преценил показанията на св. Н. в контекста на заявеното от свидетелите Й.Т. и Й. К. затова, че пред тях той е споделил за присъствието си на местопрестъплението, но само като свидетел, без да е взел участие в нападението над пострадалия. Разговорите с посочените свидетели св. Н. е провел непосредствено след връщането си от полицейското управление, като заявеното от него напълно кореспондира с показанията, които той е депозирал пред съдия на досъдебното производство. В посочената им част, гласните доказателствени източници само са маркирани от въззивния, без да са анализирани в пълнота, въпреки че съдържат контролни факти, чрез които може да бъде проверена информацията изложена от св. Н., с оглед преценката на нейната достоверност. Те не са обсъдени в тяхната цялост, а само и единствено във връзка с проверката на твърдението на св. Н., че е депозирал показанията си на досъдебното производство под въздействие на упражненото спрямо него насилие от полицейски служители. При това, въззивният съд е направил неправилният извод, че показанията на св. Н. не се подкрепят от други доказателства. Въззивният съд е приел, че промяната в показанията на св. Н., е „настъпила закономерно“ през месец септември 2014 год., след като се убедил, че има обвинени други две лица / Д. и И./ и той не е застрашен от наказателно преследване. Този извод не намира опора в материалите по делото, тъй като св. Н. е отрекъл каквото и да било свое участие в престъплението още при проведената на 05.06.2014 год. очна ставка между него и подс. Д. / т. ІV, л.9-л.10 от ДП/, както и на 22.07.2014 год. по време на очната ставка между него и обв. И. / т.ІV, л.20-л.21 от ДП/. При първата очна ставка св. Н. се е явил сам, а на втората – с адвокат Х., като и при двете е заявил, че не е присъствал в дома на пострадалия по време на извършване на деянието. Към времето на провеждането на очните ставки, досъдебното производство не е било приключило, за да се приеме доводът на въззивния съдебен състав, че св. Н. вече е бил спокоен затова, че не е обвинен. Присъствието или не на адвокат явно също не се е отразило върху показанията му, след като и при двете очни ставки позициите му са били идентични. При това положение, тезата на въззивния съд, че промяната в показанията на св. Н. се дължи на факта, че други лица са били обвинени в извършването на престъплението и той не се е чувствал застрашен, не намира подкрепа в доказателствената съвкупност. За да обоснове извода си, че единствено по отношение на деятелността на подс. И. показанията на св. Н. са недостоверни и чрез тях той прикрива собственото си участие като извършител, въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Я. и С., дадени в хода на въззивното съдебно следствие, приемайки, че те оборват версията на Н., изложена на досъдебното производство пред съдия. Въззивната инстанция не е подложила на подробна преценка показанията на свидетелите Я. и С., въпреки настъпилата в тях промяна и то едва в хода на въззивното съдебно следствие. Извън анализа на въззивната инстанция е останало наличието на близка родствена връзка между св. С. – брат на подс. И. /същите са от една майка/, като не е съобразен и фактът, че към момента, в който С. и Я. са променили показанията си, те са били отново приютени в къща, собственост на подс. И., което е индиция за материалната им зависимост от него. В тази връзка самият С. е дал обяснение за промяната в показанията му, от които категорично се установява, че „обективността“ му зависи от това от кого от двамата / Н. или подс. И./ има изгода в момента на даване на показания. Апелативният съд е игнорирал този факт, като не е отчел обстоятелството, че по същество дадените от тези свидетели показания на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, изцяло кореспондират с показанията на св. Н. пред съдия на досъдебното производство по отношение на времето и последователността на пребиваването на подсъдимите Д. и И. в дома на Н., пияното състояние, в което са се намирали те, поканата от Д. към Н. да „направят рекет“, времето, в което Н. е напуснал стаята им- факти, които са от значение за правилното решаване на делото. Извън вниманието на въззивния съд е останало и обстоятелството, че изложените в хода на въззивното съдебно следствие показания от свидетелите Я. и С. по същество всъщност подкрепят показанията на св. Н. от разпита му пред съдия на досъдебното производство затова, че след като им е заявил, че се оттегля да спи, не е сторил това, излязъл е от дома си и се е срещнал с подсъдимите И. и Д.. Реално, с „новите“ си показания, свидетелите Я. и С. не са опровергали, а са потвърдили заявеното от св. Н. пред съдия на досъдебното производство. Въпреки това съвпадение между гласните доказателства, въззивната инстанция е приела категорично, че показанията на св. Н. се опровергават от показанията на Я. и С., като на това основание е изключила първите от доказателствената маса като ненадежден доказателствен източник, но само по отношение на деятелността на подс. И.. Едновременно с това, въззивният съд изцяло се е позовал на показанията на св. Н. от досъдебното производство, относно участието на подс. Д. в престъпната дейност, намирайки, че същите са в синхрон с други доказателствени източници, че при разпитите си той излага „ясен, последователен, логично звучащ и обстоятелствен разказ за събитието“, съответстващ напълно на обективно установените факти, изведени от протоколите за оглед и от експертните заключения. Въззивният съд не е отчел правилно тази цялостна характеристика на показанията на св. Н. и неубедителния опит на същия да обясни промяната в позицията си. Това води до извода, че въззивният съдебен състав не е изследвал и съобразил всички обстоятелства, от значение при преценката на годността на показанията на св. Н., като доказателствен източник, в резултат на което незаконосъобразно го е изключил от доказателствената съвкупност и то само по отношение на престъпната деятелност на подс. И.. По-нататък, след като е игнорирал показанията на св. Н. като доказателство, обосноваващо обвинението повдигнато срещу подс. И., въззивният съд е изложил съображения в подкрепа на тезата си, че свидетелят е приписал собственото си поведение на посочения подсъдим. Апелативният съд е посочил доводи затова, че Н. е физически извършител на деянието, подсъдимият не е участвал в него, тъй като не е имал мотив да го извърши, бил е финансово обезпечен, а и отношенията между него и подс. Д. не били добри, поради което е изключена съвместната им престъпна дейност. Макар и не многословно, въззивният съд е обосновал извода си, че св. Н. е имал физическа възможност да осъществи деянието. При това въззивният съдебен състав е обсъдил едностранчиво, а не в неговата пълнота, С. / съдебно медицинско удостоверение/, като е ограничил анализа си само до обстоятелствата, които обслужват защитната теза на подс. И., без задълбочено да обсъди и останалите факти, които се извличат от този доказателствен източник. Всъщност, нареченото от въззивния съд СМУ /съдебно-медицинско удостоверение/, е заключение на Съдебно-медицинска експертиза за освидетелстване на живо лице / т. І, л.135 от ДП/, назначена с постановление на разследващия полицай от 10.01.2014 год., изготвена от вещото лице- д-р Б. П. и приобщена към доказателствения материал от първоинстанционния съд в съдебно заседание, проведено на 25.02.2015 год. В посоченото заключение е отразено, че при освидетелстването на св. Н. са констатирани охлузвания по кожата на челото и на трети пръст на дясната ръка, които травматични увреждания са причинени от действието на твърд, тъп предмет чрез удар с или върху такъв и добре отговарят да са получени от преди 24 часа. Тази констатация, визирана в експертното заключение не е обсъдена от въззивния съд във връзка с показанията на св. Н. / дадени пред съдия на ДП- т. ІІІ, л.85-л.87/- „Точно на коридора до вратата В. ме настига и посяга с кола да ме удари. При посягането, аз му избих удара с ръката….“. Следвало е чрез разпит на вещото лице П., изготвило посочената експертиза, а в случай на необходимост - чрез назначаване на допълнителна СМЕ, да се провери дали констатираните по тялото на св. Н. увреждания, могат да бъдат причинени по начин и по време, както е съобщил в разпита му пред разследващия полицай и пред съдия на досъдебното производство, за да се провери доколко достоверни са били показанията му и намират ли подкрепа в обективно установените по експертен път обстоятелства. В посоченото заключение на СМЕ за освидетелстване на живо лице е отразено, че четвърти и пети пръст на дясната ръка на св. Н. са свити до 45 градуса и не могат да се разгънат напълно, което е резултат от стара оперативна интервенция по долната им повърхност, поради скъсани сухожилия. В мотивите към присъдата въззивният съд е коментирал това заключение, като е приел, че обстоятелството, че посочените пръсти не могат да се разгърнат напълно не им пречи „да се свият още, за да заловят и използват предмет със сечението на веществените доказателства тояги“ / л. 35 от мотивите към въззивната присъда/. По този начин въззивният съдебен състав е направил едно предположение, влизайки в ролята на вещо лице- медик. Този подход е процесуално недопустим, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 144, ал.1 от НПК, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът назначава експертиза. В случая са необходими специални знания от областта на медицинската наука, за да се отговори на въпроса дали увреждането, което има св. Н. на четвърти и пети пръст на дясната ръка позволява той не само да държи предмети от вида на тези, които са използвани при извършване на деянието, но и да причини тежките травми по главата / многофрагментно счупване на черепа/ и тялото на пострадалия, които според заключението на СМЕ за оглед и аутопсия на труп / т.ІІ, л.79-л.88 от ДП/ са резултат от действието на твърди, тъпи предмети чрез удар с или върху такива, нанесени със значителна сила. В тази връзка изобщо не е изследван въпросът с коя от двете си ръце си служи обикновено св. Н., носи ли постоянно специално изработения за него колан-ръкавица и бил ли е с него вечерта, когато е извършено деянието. Приемайки за установено, че не подс. И., а св. Н. е осъществил деянието, без да е изяснил дали последният е имал обективна физическа възможност, при наличието на увреждане на пръстите на дясната ръка, да причини тежките травми на пострадалия, нанасяйки сам със значителна сила 7-8 удара върху главата и тялото на пострадалия / както се установява от заключението на същата СМЕ/, въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.13 от НПК, като не е взел всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина и то по реда и със средствата, предвидени в НПК. На следващо място, въззивният съдебен състав обосновавайки тезата си, че подс. И. не е участвал в осъществяването на деянието, е приел, че той не е имал мотив да го извърши, тъй като разполагал с пари и затова не би посегнал на парите на пострадалия пенсионер. Този извод въззивният съд е направил въз основа на показанията на св. Ч. / адвокат на подс. И. по гражданско дело/, затова, че през месец май на 2013 год. подс. И. е получил обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на неговия баща, загинал при пътна злополука, подкрепени и от приобщената по делото разписка от 14.05.2013 год. за платени 48 000 лева. Въззивната инстанция е приела за категорично установено, че с такава сума подсъдимият е разполагал и по време деянието, осъществено осем месеца по-късно / 05.01.2014 год./, без да е събрала доказателства за това какво е било имущественото състояние на подс. И. към този момент, чрез проверка в имотния регистър за придобити в този период имоти, наличие на банкови сметки, закупени автомобили и др. Тази проверка е била необходима, като се имат предвид показанията на св. Ж. М. / живееща на съпружески начала с подс. И./ затова, че с парите от обезщетението са си купили къща, багаж, направили си ремонт и си оправили положението / л.212 от НОХД № 34/2015 год. на ПзОС/. Все във връзка с изясняване на имотното състояние на подсъдимия към момента на осъществяване на деянието въззивният съд е пропуснал да обсъди несъответствието между показанията, изложени от свидетеля В. Е. на досъдебното производство / прочетени от ПзОС по реда на чл. 281 от НПК/, за това, че през лятото на 2013 год. подс. И. не е разполагал с пари, търсел е работа и е искал свидетелят да го вземе във фирмата, в която той самият е работел, и изложеното от него пред Окръжен съд – гр. Пазарджик за добрата материална обезпеченост на подс. И.. Не са констатирани и противоречията между показанията на св. Р. от досъдебното производство, затова, че подс. И. към времето, когато е извършено престъплението не е имал пари за кафе и цигари/ „нямаше и цент..“-т. ІІІ, л. 115 от ДП/ и заявеното от нея пред първоинстанционния съд за полученото от същия подсъдим обезщетение и разполагането със значителни средства. Извън вниманието на въззивния съд, при обсъждането на въпроса за наличието или липсата на мотиви подс. И. да осъществи престъплението, е останало обстоятелството, че вечерта, когато е осъществено деянието и двамата подсъдими са били употребили алкохол, което се установява от показанията на свидетелите С., Я., Е., Р., М. и Н.. Коментирайки липсата на мотиви за извършване на деянието, въззивният съдебен състав не е съобразил, че по научен път е установено влиянието на употребата на алкохол върху волевите задръжки на индивида - в посока тяхното снижаване, което улеснява вземането на решение за извършване на престъпление. Посоченото обстоятелство е относимо към фактите, включени в предмета на доказване в конкретния случай, но не е било изследвано от въззивния съд, като по този начин е допуснато нарушение на чл. 14 от НПК. Пловдивският апелативен съд е приел обвинението срещу подс. И. за недоказано, като е счел, че отношенията между двамата подсъдими не са били добри, което изключвало възможността в съучастие помежду си те да са осъществили престъплението. Във връзка с изясняване на отношенията между И., Н. и Д., въззивният съд е упрекнал в мотивите на присъдата си първостепенния съд, че не е обсъдил показанията на свидетелите С. И., В. Е. и Х. Р. за влошените отношения между двамата подсъдими. Въззивният съдебен състав обаче, на свой ред не е положил усилия да допусне заличения от окръжния съд св. В. Д.-брат на подс. В. Д., който на досъдебното производство е дал показания в обратния смисъл - че и след коледните празници подсъдимите са продължили да се срещат и да общуват помежду си и че разправия е имало между свидетеля и подс. И., а не между двамата подсъдими /т. ІІІ, л.116-л.118 от ДП/. Разпитът на св. В. Д. е бил необходим и с оглед на това, че показанията му, дадени на досъдебното производство, съдържат информация за поведението на роднините на подс. И., които след неговото задържане са посещавали свидетеля с искане той да въздейства на своя брат - подс. Д., да даде показания оневиняващи подс. И.. Неиздирването на този свидетел и неприобщаването на показанията му не е позволило на въззивната инстанция да анализира посочения гласен доказателствен източник във връзка с изнесената от св. Д. информация за оказаното в условията на ареста въздействие от подс. И. върху подс. Д., да даде обяснения затова, че първият не е участвал в осъществяване на престъпното деяние. Показанията на св. В. Д., както и на св. Д. имат важно значение с оглед преценката на достоверността на информацията изведена от проведените разговори между двамата подсъдими, инкорпорирана във ВДС, изготвени в резултат на експлоатацията на СРС, на които се е позовал въззивният съд при формиране на извода си затова, че подс. И. не е извършител на деянието. Това води до заключението, че въззивният съдебен състав не е взел всички мерки за разкриване на обективната истина, като не е събрал необходимите доказателства за изясняване на значимите за делото обстоятелства. Апелативният съд, излагайки доводите си относно авторството на деянието, си е послужил с предположението, че подс. Д. „има опит в отнемането на вещи от Й. У.“, като посоченият извод е извел въз основа на факта, че отнетият от пострадалия мобилен телефонен апарат през лятото на 2013 год., е бил намерен в този подсъдим. Въззивният съд не е съобразил приложената по делото справка от [фирма] / т. ІІ, л.55 от ДП/ от която се установява, че телефон с IMEI 354177038597930 e използван със СИМ картите на няколко лица: В. И. /дъщеря на пострадалия У./, Н. Х., Ф. А., А. П., Т.Н. и А. П., като между тях не е подс. В. Д.. При положение, че други лица са ползвали телефона, месеци след като е бил отнет от пострадалия У. и едва след убийството му мобилният апарат е намерен у подс. Д., приетото за установено от въззивния съд, че именно той го е отнел, не почива на конкретни доказателства, а е само едно предположение. От факта на намирането на мобилния телефонен апарат у подс. Д., въззивният съдебен състав е направил още един извод- че на 05.01.2014 год. са проведени разговори по мобилните телефони между подс. Д. и св. Н., в хода на които двамата са се уговорили как да осъществят деянието, като инициатор на разговорите бил свидетелят. Този факт въззивната инстанция е използвала като обстоятелство дискредитиращо показанията на св. Н. затова, че подс. Д. вечерта на 05.01.2014 год. му е предложил „да направят рекет на един човек“ /кореспондиращи с показанията на свидетелите Я. и С./ и обосноваващо извода за личното му участие в извършване на деянието, инициативата, за което изхождала от него. За да достигне до посочения извод, въззивният съд се е позовал на справка, находяща се в т. ІІ, л. 61 от ДП. В тази справка са посочени други лица, титуляри на СИМ картите, използвани с телефон с IMEI ., а не подсъдимите или св. Н.. От приложените по делото справки относно „Анализ на предоставена информация от мобилните оператори“ / т.ІІ, л.62 и л.63/, изготвени от полицейски служители не могат да се правят заключения за това, че не посочените в писмото на [фирма] лица, а подс. Д. и св. Н. са провели разговори на 05.01.2014 год. Тези справки- анализи имат само оперативен характер и не са писмено доказателствено средство по смисъла на НПК, чрез което отразените в тях факти да могат да бъдат ползвани като доказателства по делото. Самите справки съдържат анализ на информация, която не е ясно как и откъде е получена. Тя не е материализирана в протокол за извършено процесуално-следствено действие, в писмени доказателства / напр. в писмата на мобилните оператори/ или в друг доказателствен източник, за да може да бъде ценена като доказателство по делото. Основателно е в този смисъл възражението, изложено в касационния протест, че въззивният съд не е изискал снемане на материален писмен носител на информацията, предоставена от мобилните оператори, записана на компактни дискове. Въззивният съдебен състав не е събрал доказателства относно това подсъдимите лица и св. Н. какви номера на мобилни телефони и на СИМ карти са ползвали към периода, когато е извършено престъплението. В тази връзка въззивният съд отново се е лишил сам от възможността да подкрепи изводите си с конкретни доказателства, като не е разпитал св. В. Д., а показанията му, дадени на досъдебното производство, съдържат информация за използваните от подс. Д. номера на мобилни оператори. Такава информация е изложил и св. Е. Д. на досъдебното производство, но не е разпитван от съдилищата по фактите относно тези обстоятелства. Не са разпитани в качеството на свидетели лицата, посочени в справката на [фирма] като титуляри на СИМ картите, използвани с мобилния телефонен апарат, собственост на пострадалия, за да се прецени имат ли връзка тези лица с подсъдимите и със св. Н. и предоставяли ли са им своите СИМ карти, за да ги ползват. При положителен отговор на тези въпроси, е следвало посочената непълнота в доказателствения материал да бъде запълнена и чрез поставяне на задача на експерт, който да свали информацията от компактните дискове на писмен материален носител и да я анализира, като се изследва и въпросът - ако е имало осъществени телефонни комуникации между подсъдимите и св. Н., в кой интервал от време са се състояли и в района на кои клетки на мобилните оператори са се намирали посочените лица при провеждане на разговорите, тъй като това е един от начините да се проверят версиите им за случилото се през нощта, когато е извършено престъплението. Крайният извод на настоящия касационен съдебен състав е, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 13, ал.1 и ал.2, чл. 14, ал.1 и чл. 107 от НПК, което обосновава наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Не са събрани доказателства относно всички обстоятелствата, които са от значение за пълното изясняване на обективната истина по делото. Интерпретацията на въззивния съдебен състав на доказателствените материали, при извеждане на правно значимите факти, не отговаря в достатъчна степен на изискването за обективност, всеобхватност и пълнота, доказателствата не са преценени взаимосвързано и съобразно действителното им съдържание, като една част от тях са игнорирани за сметка на надценяването на други, което като последица е довело до неправилно изключване на показанията на св. Н. като доказателствен източник, лишавайки незаконосъобразно държавното и частното обвинение от пряко доказателство за участието на подс. И. в извършване на деянието, а оттам и до неправилното приложение на материалния закон с неговото оправдаване. Въззивният съдебен състав е допуснал нарушение и на материалния закон, като с присъдата е оправдал подс. Д. по обвинението за извършено престъпление по чл. 199, ал.2, т.2, вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Когато от доказателствата, събрани по делото, категорично е установено, че в извършване на деянието са участвали две или повече лица, дори някои от тях да са неустановени / неизвестни, неиздирени и т.н./, обвинението винаги ще е във връзка с чл. 20, ал.2 от НК. След като е приел за установено, че подс. Д. не е осъществил деянието сам, а в съучастие с друго лице, макар и не с подс. И., е било необходимо въззивният съд да го оправдае само по обвинението за извършено деяние в съучастие с този подсъдим, но не и изцяло да го оправдава по обвинението по чл. 20, ал.2 от НК. Направеното в този смисъл възражение в касационния протест е основателно. Изложените съображения налагат отмяна на атакуваната въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-гр. Пловдив за отстраняване на допуснатите нарушения на процесуалния и материалния закон. При това положение не следва да бъдат обсъждани възраженията, изложени в касационния протест, в жалбата на гражданските ищци и частни обвинители и в жалбата на подсъдимия Д. относно явната несправедливост на наложеното на подс. Д. наказание и наличието на „ексцес“, като същите следва да намерят отговор при новото въззивно разглеждане на делото. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивна присъда, постановена на 20.06.2016 год. по ВНОХД № 138/2016 год. по описа на Апелативен съд-гр. Пловдив. ВРЪЩА делото на Апелативен съд-гр. Пловдив за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.