4 Р Е Ш Е Н И Е № 361/12 СОФИЯ, 25.02.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на втори октомври две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1094/2011 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 122 от 08.07.2011 г. по в.гр.д. № 187/2011 г. на Сливенския окръжен съд е отменено решение № 21 от 17.02.2011 г. по гр.д. № 2901/2010 г. на Сливенския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Д. Ц. Д., че П. А. А. е собственик на поземлен имот с идентификатор 67338.406.271 по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място], м. ”О. синур”, с площ 1005 кв.м и Д. Д. е осъден да му предаде владението върху този имот. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Д. Ц. Д. чрез неговия пълномощник адв. Л. А.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и нарушение на материалния закон. Ответникът по касация П. А. А. в писмен отговор изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Становището на третото лице - помагач на страната на ответника [фирма], изразено чрез неговия процесуален представител адв. Зл. О. е, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания и доводите на страните, приема следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот попада в границите на земи с обща площ 39 650 кв.м, отчуждени с разпореждане на МС през 1966- 1969 г. за държавна нужда и предоставени за стопанисване на управление “Редки метали”, рудник “С.”. През 1991 г. фирма “Редки метали” и дъщерните й фирми са преобразувани в еднолични търговски дружества с държавно имущество, едно от които е [фирма], което поема активите и пасивите на държавната фирма “Редки метали”- Б. / М. “Миньор”- С., ГПП ”М.”- Х., ГПП ”З. Т.”- [населено място], и др. /. Оттук е направил извод, че на основание чл. 17а ЗППДОбП/ отм./ с факта на преобразуване на държавната фирма процесният имот е преминал в патримониума на [фирма]. През 2006 г. [фирма] продало имота на Р. Х. П.. Впоследствие П. продал имота на Т. П., който от своя страна го продал на ищеца П. А. А.. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за придобиване на правото на собственост върху процесния имот на основание придобивна давност. Посочил е, че имотът попада в земеделски фонд по § 4 ДР на ЗСПЗЗ, поради което за него се прилага разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ. Приел е, че макар от влизане в сила на този закон до предявяване на иска за ревандикация да е изтекъл необходимият срок по чл. 79, ал.1 ЗС, ответникът не е придобил правото на собственост, тъй като не е бил владелец, а държател на имота. Изводът относно субективния момент на владението е направен въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел Т. П., според когото, след като разбрал, че имотът има друг собственик, ответникът се съгласил доброволно да го освободи. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка относно спазването на указанията, дадени с ППВС № 6/74 г., касаещи изясняване на въпроса за субективния елемент на владението. В т.1 от цитираното постановление на Пленума на ВС е прието, че при разрешаване на въпроса дали чрез осъществяваната върху имота фактическа власт се упражнява владение или държане, следва да се изхожда от презумпцията на чл. 69 ЗС, като се изследва дали същата не е оборена. Посочено е, че е възможно да е налице държане и когато фактическата власт не се упражнява по силата на договори или други юридически актове, ако лицето не държи вещта за себе си като своя. По делото е безспорно установено, че в продължение на повече от 30 години касаторът Д. Д. е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот. С гласни доказателства е установено, че след като е бил поканен преди предявяване на иска за собственост от последния приобретател да освободи имота, ответникът не е оспорил правото му на собственост, съгласил се е да стори това доброволно след прибиране на реколтата, но не спазил уговорката. При тези доказателства обосновано и в съответствие с цитираната по- горе задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че направеното от ответника признание на правото на собственост на ищеца опровергава законовата презумпция на чл. 69 ЗС, тъй като сочи, че към този момент той не се е считал за собственик на имота. Правото на собственост не се придобива по давност автоматично след изтичане на определения в закона давностен срок. Необходимо е владелецът да се позове на този придобивен способ чрез процесуални средства- предявяване на иск или възражение, или чрез снабдяване с констативен нотариален акт, като при наличието на такова позоваване правните последици - придобиване на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79, ал.1 или 2 ЗС/в този смисъл ТР № 4/ 12 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС/. Направеното обаче преди позоваването признание по смисъла на чл. 116, б. “а” ЗЗД прекъсва течението на давността и заличава изтеклия дотогава период на владение. В такъв случай, за да се приеме, че владелецът е придобил по давност вещта, е необходимо до позоваването на този придобивен способ да е изтекъл предвидения в чл. 79, ал.1 или 2 ЗС давностен срок, считано от момента на прекъсването / признанието по чл. 116, б.”а” ЗЗД/. По тези съображения, като е приел, че ответникът не е придобил по давност процесния имот, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. След предявяване на иска за ревандикация ответникът е освободил имота, поради което правилно направеното с отговора на исковата молба възражение за право на задържане до заплащане на извършените в имота подобрения не е разгледано от въззивния съд, тъй като със загубване на владението правото на задържане отпада. Няма пречка обаче претенцията за подобрения да бъде заявена в отделен процес. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 122 от 08.07.2011 г. по в.гр.д. № 187/2011 г. на Сливенския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: