Р Е Ш Е Н И Е № 407 гр.София , 07 ноември 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ:НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Даниела Машева след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 787/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от гражданския ищец Министъра на финансите, като представляващ Държавата, срещу решение №98 от 03.07.2023 г., постановено по внохд №112/2023 г. на Апелативен съд- гр. Варна. В касационната жалба се посочва, че се атакува въззивното решение в частта, с която се потвърждава първоинстанционната присъда относно отхвърлянето на гражданския иск за имуществени вреди в размер на 15 763,99 лв., поради незаконосъобразността му. Твърди се, че субект на данъчно престъпление може да бъде само данъчно задължено лице, каквото качество притежава подсъдимия, като данъчното задължение заедно с произтичащите от това законови последици не може да възникне на основата на пълномощно, тъй като последното представлява едностранна сделка, пораждаща права за пълномощника, но не и задължения. Акцентира се на обстоятелството, че подсъдимият е субект на данъчното престъпление, поради което той е лицето, задължено по чл.111 от ЗДДС. На следващо място се посочва, че допуснатите от съда нарушения при събирането и оценката на доказателствата е въпрос, относим и към осъществен от подсъдимия деликт, респективно към основания за уважаване на гражданската претенция. Моли се да бъде уважен предявения граждански иск в отхвърлената му част от долу стоящите съдилища, както и да бъде присъдено полагащото се юрисконсултско възнаграждение. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, гражданският ищец, редовно призован, не изпраща представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на касационната жалба. Подсъдимият М. Й. и неговите защитници- адвокати П. и Х., редовно призовани, не се явяват, поради което не вземат становище по касационната жалба. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на представителя на ВКП от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №21 от 23.11.2022 г., постановена по нохд №167/2022 г., Разградски окръжен съд е признал подсъдимия М. Й. за виновен в това, че за времето от 23.07.2012 г. до 15.04.2013 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, като собственик и управител на /фирма/, [населено място] и чрез посредствено извършителство със С. И. К.- счетоводител, като данъчно задължено лице по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗДДС, избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери- 65 849,20 лв., като потвърдил неистина в подадените на основание чл.125 ал.1 от ЗДДС във вр.с чл.87 ал.1 и ал.2 от ЗДДС месечни справки- декларации за ДДС и отчетни регистри- дневници за покупки и дневници за продажби пред ТД НАП- Варна, офис-Разград и като е използвал документи с невярно съдържание- фактури при водене на счетоводството и при предоставяне на информация пред органите по приходите, като приспаднал в нарушение на чл.70 ал.5 неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 пр.1, т.6 пр.2 и т.7 във вр.с чл.26 ал.1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият М. Й. е бил признат за невиновен в това, че за времето от 01.04.2015 г. до 31.05.2015 г. в [населено място], в качеството си на собственик и управител на /фирма/- [населено място], избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери- 15 763,99 лв., като в нарушение на чл.111 ал.1 и ал.3 от ЗДДС във вр.с чл.77 ал.1, ал.4 и ал.5 от ППЗДДС не подал на основание чл.125 ал.1 във вр.с чл.89 ал.1 и ал.2 от ЗДДС справка-декларация за последния данъчен период 01.04.2015 г.- 30.04.2015 г., ведно с протокол- опис за начисляване на данък при дерегистрация на търговското дружество, настъпила на основание чл.176 т.3 от ЗДДС, считано от 23.04.2015 г., поради което го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.1 от НК. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият е бил осъден да заплати на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата от 65 849,20 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като гражданският иск до пълния му предявен размер от 81 613,19 лв., е бил отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият Й. е бил осъден да заплати държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, както и направените по делото разноски. По въззивна жалба на гражданския ищец, пред Варненски апелативен съд е било образувано внохд №112/2023 г., приключило с решение №98 от 03.07.2023 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място ВКС счита за необходимо да очертае пределите на касационната проверка. Съгласно разрешенията, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 5 от 21.05.2018 г. на ОСНК на ВКС по тълк. д. № 5/2017 г., когато оправдаването на подсъдимото лице не е протестирано от прокурора или обжалвано от частния обвинител, контролиращата инстанция не може да интервенира върху съдебния акт, защото не е допустимо да утежни положението на този подсъдим. Поради това, при инстанционното разглеждане на делото спрямо същия не може да се постанови друго, освен да се потвърди оправдаването му. След като спрямо подсъдимия не може да се постанови съдебен акт с различен правен резултат, а само да се потвърди оправдаването му, следващите съдебни инстанции не са оправомощени да изменят или отменят постановения съдебен акт в тази му част. Предвид пределите на проверка и правомощията на въззивната инстанция, както и на възможността същата да промени основанието за оправдаване на подсъдимия, съдебният акт следва да се приеме за влязъл в сила с влизане в сила на акта на въззивната инстанция, а не към момента на изтичане на срока на обжалване на първоинстанционния акт. В конкретния случай, след като срещу първоинстанционната присъда изобщо не е бил подаден протест на прокурора и апелативната инстанция е потвърдила оправдателната част от присъдата, същата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение. От друга страна, гражданският ищец може да обжалва въззивното решение само, когато с него се накърняват негови права и законни интереси, съгласно разпоредбата на чл.349 ал.3 от НПК, както впрочем е сторил и касатора. При това положение ВКС следва да разгледа въззивното решение само в частта, с която се потвърждава първоинстанционния съдебен акт досежно частичното отхвърляне на гражданския иск за обезщетение за имуществени вреди, без да се занимава с наказателно-оправдателната й част. За да обоснове искането си за отмяна на решението и уважаване на гражданския иск, гражданският ищец може да сочи наличие на процесуални нарушения, допуснати във връзка с разглеждане на гражданската му претенция, но не и такива, които касаят дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата, свързани с инкриминираното на подсъдимия престъпление. Ето защо, доводите на жалбоподателя, наведени в касационната жалба за това, че въззивният съд е допуснал нарушения при събирането и оценката на доказателствата, не могат да бъдат разглеждани. Това е така, тъй като гражданският ищец не разполага с функции по обвинението. По-нататък, ВКС счита, че контролираната инстанция е изпълнила задълженията си да обсъди наличието/липсата на деликт, с оглед предявения граждански иск за имуществени вреди, независимо, че подсъдимият е бил оправдан по второто му обвинение по чл.255 от НК. Изводът му, че на М. Й. не може да се ангажира отговорност по чл.45 от ЗЗД, досежно претендираната от гражданския ищец сума в размер на 15 763,99 лв. поради липса на деликт, е законосъобразен. ВКС не споделя довода на касатора, че субект на данъчното престъпление може да бъде само данъчно задълженото лице. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 12.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСНК, субект на престъплението по чл. 255, чл. 255а и чл. 256 от НК, респ. чл. 255 - 257 от НК (ДВ, бр. 62/97 г.) може да бъде както физическото лице, представляващо по закон данъчно задълженото лице – търговско дружество/едноличен търговец, вписано в това му качество в търговския регистър, така и всяко друго физическо лице (пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице), което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец. Отново, съобразно разрешенията на посоченото ТР, „гражданска отговорност за деликта по чл. 45 от ЗЗД носи извършителят на престъплението“. Частичното отхвърляне на гражданският иск обаче не е по причина, че подсъдимият не е автор на престъплението, а за липса на негова субективна съставомерност. Разгледано на плоскостта на деликта, апелативният съд е приел, че не се е доказала вината като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. За да се ангажира отговорност по чл.45 от ЗЗД е необходимо да бъде установено наличието на деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда и причинна връзка между деянието и настъпилата вреда. Вината е позитивен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, тя е субективния елемент на противоправното поведение на деликвента, необходим за обосноваване на гражданската отговорност. Вината представлява психическото отношение на дееца към деянието, обществено опасния му характер и към предизвиканите чрез него обществено опасни последици. Тези изводи не се променят от факта, че в наказателното право вината не се презумпира, а в състава на чл.45 изр.2 от ЗЗД е въздигната като оборима презумпция. Посочените различия са от чисто техническо естество, което не променя факта, че въпреки субективността на вината като категория, тя се проявява в обективността на поведението в причинения деликт и подлежи на доказване на база обективните фактически констатации в делото. Въздигането на вината в презумпция в деликтната отговорност е само средство за облекчена защита на пострадалия. Тя подлежи на доказване макар и по негативен път от деликвента, целящ оспорване на съществуването й чрез оборване на нейната презумптивност. /Т.,Х.. Деликт. А..2002. стр.97/. По настоящото дело, решаващите съдилища са приели наличието на обективна страна на престъплението по чл.255 от НК /второто деяние, за което подсъдимият е бил привлечен да отговаря/. Това означава, че два от елементите от фактически състав на деликта са налице, а именно деяние, което е противоправно. Безспорен факт е настъпилата вреда за гражданския ищец, резултат от бездействието на подсъдимия, т.е налице е и причинна връзка между поведението му и вредата. Липсата на виновно поведение обаче, прави невъзможно ангажирането на гражданска отговорност по чл.45 от ЗЗД. Както вече се посочи при наличие на проявление на обективните елементи от състава и настъпилата вреда законът свързва презумптивно поведението с вината. В тежест на деликвента е оборването на презумпцията. В конкретният казус, презумпцията по чл.45 изр .2 от ЗЗД е оборена. Това е така по следните съображения: Дерегистрацията по ЗДДС на дружеството на подсъдимия /фирма/ е извършена служебно на основание чл.176 т.3 от ЗДДС- системно неизпълнение на задълженията по ЗДДС. В тази хипотеза, съгласно разпоредбата на чл.110 ал.2 от ЗДДС / редакцията ДВ бр.105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г./ „ в случаите по ал.1 т.1 и т.2 актът за дерегистрация не се връчва на лицето, освен в случаите на чл.107 т.5, а датата на дерегистрацията е датата на възникване на съответното обстоятелство по чл.107. В останалите случаи датата на дерегистрацията е датата на връчване на акта за дерегистрация“. Съдържанието на тази правна норма налага извод, че след като дружеството на подсъдимия е било дерегистрирано на основание чл.106 ал.2 т.2 б. „б“ от ЗДДС, видно от Акта за дерегистрация /т.1, л.109 от д.п./, то този акт е следвало да бъде връчен на подсъдимия, тъй като той е собственик и управител на дружеството- данъчно задължено лице, а не на св.К., осъществяваща счетоводната му дейност. Свидетелката К. не е следвала да приема Акта за дерегистрация, тъй като не е била упълномощена с такова право. От съдържанието на намиращото се в кориците на делото пълномощно /т.1 л.86 от д.п./ не се установява правомощие да приема акт за дерегистрация по ЗДДС. И това е видно от т.4 от пълномощното, съгласно която, тя е била упълномощена да подписва единствено ревизионни актове, искания и удостоверения. Актът за дерегистрация не е сред посочените - ревизионните актове са изрично упоменати, а „исканията“ и „удостоверенията“ имат съвсем различна природа. От друга страна, съобразно приетите от съдилищата факти, св.К. не е съобщила на подсъдимия за наличието на акт за дерегистрация. При това положение следва да се приеме, че подсъдимият не е знаел, че дружеството му е дерегистрирано по ЗДДС, от което обстоятелство пък произтича задължението му по чл.111 ал.3 за подаване на справка –декларация за последния данъчен период 01.04.2015 г.-30.04.2015 г., ведно с протокол –опис за начисляване на данък върху всички налични активи на дружеството към датата на дерегистрацията. И макар обективно подсъдимият да е бездействал, то е невиновно, тъй като се дължи на обективни причини, стоящи извън волята и представата му. С оглед на изложеното следва да се приеме, че презумпцията по чл.45 от ЗЗД е оборена. Липсата на един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане изключва деликтната отговорност. По изложените съображения, ВКС не намира основания за ревизия на въззивното решение в атакуваната му част, поради което жалбата на гражданския ищец следва да се остави без уважение, като неоснователна. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 03.07.2023 г., постановено по внохд №112/2023 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частта, в която е потвърдена първоинстанционната присъда по нохд №167/2022 г. на Окръжен съд- Разград, досежно отхвърляне на гражданския иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 763,99 лева, предявен от Министъра на финансите, като представляващ Държавата, срещу подсъдимия М. Й.. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/