Р Е Ш Е Н И Е № 7 гр.София , 29 март 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурор от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 1178/2018 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Апелативна прокуратура –Варна, срещу въззивно решение №181 от 17.10.2018 г., постановено по внохд №262/2018 г., на основание чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се свързва с неправилно приложение на чл.66 ал.1 от НПК по отношение единствено на подсъдимия Д. Д. М.. Развиват се съображения за това, че подсъдимият М. е неправоспособен водач на МПС, но въпреки това управлява превозно средство, доказателство за което са множеството постановени спрямо него Наказателни постановления за нарушения на правилата за движение по пътищата, както и обстоятелството, че по нахд №4362/2013 г. на РС- Варна, е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343в ал.2 от НК, за което на основание чл.78а от НК е бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание глоба. Посочва се, че управлявайки лек автомобил, Д. М. е подпомогнал подсъдимата Б. С. да се придвижва до определени места за продажба на наркотични вещества, както и че редовната употреба на хероин не го е препятствала да осъществява превозната дейност. Позовавайки се на тези фактически обстоятелства, апелативната прокуратура е изградила извод за завишена степен на обществена опасност на подсъдимия М., което обосновава ефективното изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Иска се отмяна на протестираното решение в частта, с която е потвърдена присъда №47/2018 г. по нохд №383/2018 г. по описа на ОС-Варна по отношение наложеното на подсъдимия Д. М. условно осъждане и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. По делото е постъпило писмено становище от адв.Д., служебен защитник на подсъдимия К. С., в което се моли да бъде оставено в сила въззивното решение, тъй като наведените от прокуратурата твърдения против подсъдимия М. са ирелевантни за определяне на наказанието му по настоящето наказателно производство. В съдебното заседание пред ВКС, представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него и с направеното искане. Подсъдимият Д. М. и защитника му адв.Д., редовно призовани пред върховната инстанция, не се явяват, поради което не вземат становище по протеста. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационния протест, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №47 от 06.06.2018 г., постановена по нохд №383/2018 г., Варненски окръжен съд е признал подсъдимите Б. С., Д. М. и К. С. за виновни по повдигнатите им обвинения , както следва: -подсъдимата Б. С.- за престъпление по чл.354а ал.1 изр.1 пр.5 във вр.с чл.26 от НК, за което на основание чл.58а ал.1 от НК й е наложено наказание две години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване и наказание глоба в размер на 5000 лв. На основание чл.68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното й по нохд №3856/2017 г. по описа на РС-Варна наказание от четири месеца лишаване от свобода. - подсъдимият Д. М. - за престъпление по чл.354а ал.1 изр.1 пр.4 и 5 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, за което на основание чл.58а ал.1 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за срок от четири години и глоба в размер на 5000 лв. - подсъдимият К. С.- за престъпление по чл.354а ал.3 т.1 от НК, като на основание чл.55 ал.1 т.1 и т.3 от НК му е наложено наказание три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. С присъдата е приложена разпоредбата на чл.59 ал.1 от НК, както и е разрешен въпросът с веществените доказателства и направените по делото разноски. По въззивен протест с искане за изменение на първоинстанционната присъда в частта досежно приложението на чл.66 ал.1 от НК и определяне на наказание към минималния размер, предвиден за престъплението по чл.354а ал.1 от НК, което да се изтърпи ефективно по отношение подсъдимия Д. М., е било образувано внохд №262/2018 г., приключило с решение №181 от 17.10.2018 г., с което присъдата на ОС-Варна е била потвърдена. Касационният протест е НЕОСНОВАТЕЛЕН. Рамките на настоящата касационна проверка се определят от искането, направено в касационния протест и се свеждат до контрол на законосъобразността на приложението на чл.66 ал.1 от НК по отношение на подсъдимия Д. М.. Настоящият съдебен състав споделя извода на Варненски апелативен съд за липса на необходимост от отмяна на института на условното осъждане, приложен спрямо подсъдимия М.. Освен, че са налице общо важащите материално-правни предпоставки на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, а именно наложеното наказание да е до три години лишаване от свобода /в случая две години/ и деецът да не е осъждан, при преценката дали целите на наказанието ще се постигнат чрез условно осъждане, се налага положителен извод. Съгласно трайната съдебна практика, за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието, като съдът е длъжен да направи преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото тя също е цел на наказанието. Следва да се отбележи, че Наказателният кодекс изрично подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец, но без да се игнорира въздействието, което условното осъждане ще окаже върху останалите граждани. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната. По настоящото дело, част от аргументите, посочени в протеста, са свързани с липсата у подсъдимия на правоспособност да управлява МПС и наложените му множество административни наказания за нарушение на ЗДвП и ППЗДвП. Тези фактически обстоятелства, макар и безспорно доказани, в конкретния случай, се явяват ирелевантни. И това е така, тъй като сред признатите от подсъдимия М. по реда на чл.371 т.2 от НПК факти, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, не се съдържат наведените в протеста обстоятелства по подпомагане дейността на подсъдимата С. в осъществяваната от нея дейност по продажба на наркотични вещества, чрез извозването й от съпроцесника й М. с лек автомобил до местата за продажба. Нещо повече, в обвинителния акт е отразено, че във връзка с покупката на наркотично вещество от св. К., подсъдимата С. е пристигнала до жилището му с управлявания от нея л.а. „марка“. Престъплението по чл.354а ал.1 от НПК, за което подсъдимия М. е осъден, не е свързано с нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, и управляването на автомобил от него с цел по-бързото и безпрепятствено придвижване до местата, където се е осъществявала продажба на наркотични вещества, би могло да бъде утежняващ отговорността фактор, но само ако тази дейност е била включена сред самопризнатите факти. Тогава, липсата на правоспособност, както и наказанията му по административен ред биха завишили обществената опасност на деянието и на тази плоскост преценявани по отношение приложението на чл.66 ал.1 от НК. Защото обществената опасност на престъплението, завишена в резултат от начина на извършването му, винаги има отношение и към личната обществена опасност. На следващо място, наркотичната зависимост на подсъдимия ,макар и безспорно установена, не може a priori да доведе до извод, че същият на инкриминираната дата е управлявал л.а. под въздействие на наркотици. По важното е, /както вече беше посочено и по-горе/, че факти в обстоятелствената част на обвинителния акт относно управление на МПС от страна на подсъдимия М. не се съдържат. По- нататък, данни за личността на дееца произтичат и от спецификата на конкретно извършеното от него престъпно деяние. В тази насока, ВКС се съгласява с извода на АС-Варна, че водеща роля в осъществяваната от подсъдимите С. и М. престъпна дейност е имала Б. С., като М. се е намирал под нейно ръководство и влияние. В подкрепа на това фактическо заключение е отразеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, че Д. М. се е включвал в продажбата на наркотични вещества, но само при отсъствие на подсъдимата С. и с нейно лично разрешение и изрично съгласие. От друга страна, както правилно е отбелязала контролираната инстанция, подсъдимият М. към настоящият момент работи /назначен по трудов договор/, а от представената референция е видно, че по време на трудовия процес показва чувство за отговорност, висока ефективност и целенасоченост. В решението на апелативния съд не се съдържа изявление, че поради трудовата дейност у подсъдимия е настъпила положителна промяна в житейските му нагласи, извод, оспорен в протеста. Това, което всъщност въззивният съд е приел, е че започването на работа и добросъвестното й изпълнение „доказват, че у подсъдимия има относително запазен самокорекционен ресурс“, извод, с който ВКС се съгласява напълно. Съвкупната оценка на обсъжданите дотук обстоятелства, налага извод, че поправителното и възпиращо въздействие върху подсъдимия М. може да бъде постигнато без неговата принудителна изолация в местата за лишаване от свобода. Не следва да се забравя, че генералната превенция също може да бъде постигната с прилагане на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, защото условното осъждане оказва в съществена степен предупредителен и възпиращ ефект, както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото. И това е така, тъй като при наличие на бъдещо престъпно поведение, подсъдимият изтърпява и отложеното наказание / в този смисъл Р №462/15 г. по н.д. №1390/2014 г. на ІІІ н.о.на ВКС/. Коментираният ефект, в настоящият случай, се постига и чрез размера на изпитателния срок- четири години, чиято продължителност се явява сериозен мотив за Д. М. да се въздържа от неправомерни действия и поведение. С оглед на изложеното следва да се приеме, че приложението на чл.66 ал.1 от НК на подсъдимия Д. М. отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на целите на генералната превенция на наказанието. Като не намери да се налице основанията на чл.348 ал.5 т.2 във вр.с ал.1 т.3 от НПК, ВКС прие, че касационният протест следва да бъде оставен без уважение, а решението на апелативната инстанция- в сила. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №181 от 17.10.2018 г., постановено по внохд №262/2018 г. по описа на Апелативен съд- Варна. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/