Р Е Ш Е Н И Е
№ 355
гр. София, 01 юли 2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на
Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети
юни, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : САША
РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора СТЕФКА БУМБАЛОВА
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 304/ 2010 година
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия А. М. Н., от гр. В., чрез защитника му- адв. М. Р. , и на частните обвинители и граждански ищци С. Д. Х. и И. И. Х., чрез повереника им- адв. С. Н. , срещу въззивно решение № 40 от 17. 03. 2010г., на Апелативен съд- гр. В., наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 430/ 2009г., по описа на съда, с което е потвърдена изцяло присъда № 127 от 29. 10. 2009г., на Окръжен съд- гр. В., по НОХД № 906/ 2009г.
В касационната жалба на подсъдимия А. М. Н. се релевират всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК- нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Искането е за изменяване на решението, с преквалификация на престъплението в по- леко наказуемо, включително оправдаване на жалбоподателя по първоначалното обвинение за причинената средна телесна повреда на И. И. Х., определяне на друго по вид наказание- пробация, и намаляване размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, алтернативно- за неговото отменяване, и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата се поддържа в съдебно заседание от защитника на подсъдимия, по съображенията, изложени в нея, и тези, в представеното и прието по реда на чл. 351, ал. 3 НПК допълнение, със заявеното искане.
В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци С. Д. Х. и И. И. Х. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на закона- в гражданско- осъдителната му част, относно размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а също и, че наложеното на подсъдимия наказание, като занижено по размер, е явно несправедливо- касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и 3 НПК. Искането е за изменяване на решението в гражданската му част, увеличаване от касационната инстанция на размерите на обезщетенията до предявените, и увеличаване на наказанието. Касаторите, редовно призовани не се явяват в съдебно заседание и не изпращат процесуален представител. Техният повереник е изпратил писмена защита, съдържаща изявление, че поддържа жалбата, по съображенията в нея.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбите на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци са неоснователни. Счита, че въззивният съд е отговорил на всички въпроси, касаещи приложението на закона, наказанието и размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба на подсъдимия А. М. Н. е частично основателна.
Касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци С. Д. Х. и И. И. Х. са частично основателни.
С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр. В., наказателно отделение, е признал подсъдимия А. М. Н., от гр. Б., за виновен в това, че на 9. 12. 2006г., на пътя, свързващ кв. Аспарухово, гр. В. и главен път Е- 87, на разклона за м. „Крушките”, при управление на МПС- товарен автомобил цистерна “Скания”, с ДК№ А* с ремарке № А* в нарушение на правилата за движение- чл. 38, ал. 3 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на Д. С. Х. и средна телесна повреда на И. И. Х., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „б” и “в” НК, и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години.
На основание чл. 343г НК е лишил подсъдимия Н от право да управлява МПС за срок от една година.
Осъдил е подсъдимия А. М. Н. да заплати на С. Д. Х. сумата 50 000 лв., на И. И. Х.- сумата 9 000 лв. - обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 9. 12. 2006г., до окончателното им изплащане, като е отхвърлил гражданските искове в останалата им част.
Присъдил е разноски по делото в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, както и ДТ върху уважените граждански искове в размер на 2360 лв., както и разноски, в полза на частните обвинители и граждански ищци.
С обжалваното въззивно решение, Апелативният съд- гр. В., наказателно отделение, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда.
ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ А. М. Н.:
Поддържаният пред касационната инстанция довод за нарушение на материалния закон се свежда до неправилното му, според касатора, осъждане, освен за причинената по непредпазливост смърт на пострадалия Д. Х. , вследствие на нарушението на правилата за движение по чл. 38, ал. 3 ЗДвП, за което не спори, и за средната телесна повреда, по смисъла на чл. 129, ал. 1 НК- на пострадалия И. Х. , за която той счита, че не следва да носи наказателна отговорност, поради липсата на причинна връзка с настъпилото ПТП. В подкрепа на този си довод Н. акцентира на обстоятелството, че не е налице съприкосновение между управлявания от него товарен автомобил и мотоциклета на свидетеля, а травматичното увреждане е в резултат на падането му на платното, след загуба на контрол върху превозното средство. Същият е изтъкван и пред въззивния съд, който с решението си му е дал верен и подробно аргументиран отговор, изпълнявайки стриктно задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК, поради което преповтарянето на съображенията му е безпредметно, доколкото те изцяло се споделят от касационния съдебен състав. Безспорно установено по делото е, че падането от мотоциклета е възникнало вследствие на предприетото аварийно спиране от Х. , с цел избягването на директен удар с управлявания от дееца товарен автомобил, който в рамките на изпълняваната в нарушение на правилата за движение- чл. 38, ал. 3 ЗДвП, маневра „обратен завой” е заел цялото пътно платно. В този смисъл единствената възможност за мотоциклетистите да избегнат удара е било своевременното намаляване на скоростта и аварийно спиране, което те обективно са могли да реализират, с оглед на достатъчното разстояние, от което са възприели управляваното от подсъдимия МПС. Поради това, правилно съдилищата са заключили, че те също са допуснали нарушение- по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, което обаче следва да бъде преценявано на плоскостта на съпричиняването на резултата при определяне на наказанието, и по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с оглед размера на обезщетенията за неимуществени вреди по предявените граждански искове. Това обаче по никакъв начин не оневинява касатора, тъй като при доказаните и приети по делото фактически обстоятелства, ПТП изобщо не би възникнало, ако той беше изпълнил задължението си преди началото на маневрата да пропусне двамата попътно движещи се мотоциклетисти, при положение, че самото изпълнение на обратния завой, с МПС от вида на управляваното- тежкотоварен автомобил- цистерна, с прикачено към нея ремарке, задължително предполага заемането на цялата ширина на платното за движение. При това положение, съвсем вярно апелативният съд е заключил, че причината за настъпване на инкриминираното МПС, е поначало поведението на подсъдимия, като водач на МПС, но с установен известен принос и на всеки от двамата пострадали.
В този смисъл, в пряка причинна връзка с инкриминираното ПТП се оказва нарушението на правилата за движение, допуснато от дееца, по чл. 38, ал. 3 ЗДвП, безспорно доказано от фактическа страна. Изложените от апелативния съд съображения, подкрепящи извода му за осъществено при условията на несъзнавана непредпазливост престъпно деяние, са съответни на закона. Подробно са обсъдени доказателствените източници, включително заключенията на назначените по делото автотехнически експертизи, между които по главните релевантни факти няма противоречие.
Несъстоятелен е и доводът, че пострадалият Х. е осъществявал спасителна маневра, решавайки волево да събори мотоциклета си. Освен, че доказателства за последното по делото няма, в предложения от касатора контекст спасителната маневра изобщо не следва да бъде обсъждана, доколкото той я отнася не към собственото си поведение като водач на МПС, за да мотивира евентуалната нейна правомерност, при условията на чл. 13, ал. 1 НК, а към това на пострадал от собственото му деяние. В конкретния случай водачът не може да се позовава на крайна необходимост, и следва да носи наказателна отговорност за деянието си, тъй в резултат на извършената от него неправомерна, от гледище на правилата за движение, уредени в специалния закон маневра, е причинил смъртта на едно лице и средна телесна повреда на друго, не участвали в създаването на опасността. За неотносимостта на института на чл. 13, ал. 1 НК, обективиран чрез спасителна маневра, към настоящия казус следва да бъдат съобразени и разрешенията в съдебната практика: Вж. Тълк. решение № 1* н.о., Р 172- 95, ІІІ н.о.
Предвид изложеното до тук, няма основание за преквалификация на деянието в по- леко наказуемо- по чл. 343а, ал. 1, б. „б” НК, или алтернативно- по чл. 343, ал. 1 б. „в” НК, каквото искане се прави с жалбата- причинената на И. Х. средна телесна повреда е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, изцяло вследствие на допуснатото от жалбоподателя и подробно обсъдено нарушение на правилата за движение. Ето защо, тя не може да бъде изключена от съставомерния резултат, определящ правната квалификация.
Упражнявайки контролните си правомощия, в рамките на довода за нарушение на закона, с който е сезиран, ВКС намери, че съдилищата неправилно са квалифицирали престъплението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „б” и „в” НК, вместо по чл. 343, ал. 3, предл. 3, б. „б”, предл. 1, вр. ал. 4, вр. ал. 1, б. „б” и „в” НК, каквито са обвързващите предписания, дадени с Постановление № 1/ 83г. на Пленума на ВС (т.4, б. „е”), което нарушение въззивният съд е могъл да отстрани при условията на чл. 337, ал.1, т. 2 НПК. В случая няма процесуална пречка това да стори касационната инстанция, в изпълнение на собствените си правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 2 НПК, като измени решението в посочения смисъл.
В останалата наказателно- осъдителна част на решението, материалният закон е приложен правилно от апелативния съд, като в мотивите му са обсъдени всички елементи на обективната и субективна страна на престъплението.
Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изцяло неоснователни. Касаторът възразява срещу приетата от съдилищата фактология, основно в частта й, касаеща съставомерното увреждане на свид. Хараланов. Тук е мястото изрично да се изтъкне, че съдебното производство пред първата инстанция е протекло по диференцираната процедура, уредена с нормата на чл. 371, т. 2 НПК- съкратено съдебно следствие, след изричното изявление на подсъдимия, че желае делото да се разгледа по визирания процесуален ред и изцяло признава фактите, изложени в обвинителния акт. При това положение, нито първостепенният окръжен съд, нито въззивната инстанция са нарушили процесуалните правила, приемайки предложените от прокурора фактически обстоятелства на обвинението, включително тези за предприетото от Х. спиране на мотоциклета, с цел избягване на удара с управлявания от дееца товарен автомобил, в композиция с ремарке (стр. 2, абз. последен от обвинителния акт). Обвинителният акт, въз основа на който е образувано първоинстанционното производство, е със съдържание и реквизити, съответни на изискванията на чл. 246 НПК. Освен точно изложение на релевантните фактически обстоятелства, посочени са, и цифрово, и текстово, всички нарушения по ЗДвП, които представителят на държавното обвинение е приел, че запълват бланкетната диспозиция на състава на чл. 343 НК, а също и допуснатото от двамата пострадали.
По отношение на наказанието, наложено на подсъдимия, в жалбата му се поддържа, че инстанциите по същество са подценили част от релевантните обстоятелства, които биха обосновали определянето му в по- нисък размер. Този довод е неоснователен. В съответствие с изискванията на закона, в резултат на разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, на основание чл. 373, ал. 2 НПК, наказанието е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в размер под установения минимален предел, което е най- благоприятно за дееца, предвид последвалите законодателни промени на чл. 58а НК. Отчетени са всички смекчаващи обстоятелства, които са подложени на обстоен и задълбочен анализ, при което апелативният съд правилно е заключил, че наложеното на Н. наказание, е съответно на установените законови критерии. Чистото съдебно минало, тежкото семейно и социално положение на дееца, трудовата му ангажираност и отличните характеристични данни, наред с липсата на наложени административни нарушения като водач на МПС и съпричиняването на резултата от пострадалите, правилно са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства и съществено са рефлектирали при индивидуализацията на наказанието. При тези данни, наложеното наказание- една година лишаване от свобода, с приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Ето защо, в случая няма основание нито за последващо намаляване размера на наказанието, нито правна възможност за определянето на друго по вид- пробация, каквото е искането в жалбата.
Кумулативното наказание по чл. 343г НК- лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, също е отмерено в законосъобразен и справедлив размер.
Доводите в жалбата на подсъдимия, касаещи гражданско- осъдителната част на въззивното решение, са принципно неоснователни. При доказаната вина на дееца за възникване на инкриминираното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на Д. Х. и е причинена средна телесна повреда на И. Х. , законосъобразно е ангажирана неговата гражданска отговорност, на основание чл. 45 ЗЗД. Съображенията си по законосъобразността на проверявания съдебен акт, в гражданската му част, касационният съдебен състав ще мотивира в частта на решението си, по жалбите на гражданските ищци, във връзка с претенцията им относно размерите на присъдените им обезщетения.
ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ С. Д. Х. и И. И. Х.:
Ж. , в частта й, с която се поддържа, че размерът на наложеното наказание лишаване от свобода е занижен, е неоснователна. ВКС изложи съображенията си, поради които прие, че определеното, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в размер под специалния минимум, наказание лишаване от свобода, е справедливо и съобразено със законовите критерии за индивидуализацията му. Изложените от втората инстанция съображения са съответни на закона и установените по делото релевантни обстоятелства, поради което изцяло се приемат от касационния съдебен състав.
Жалбата е основателна обаче в частта й, касаеща гражданско- осъдителната част на проверяваното решение. Присъдените в полза на всеки от двамата граждански ищци обезщетения за неимуществени вреди, в определения им размер- от 50 000 лв.- за С. Х. , и 9 000 лв.- за И. Х. , са занижени, несъобразени с реално претърпените от тях болки и страдания, както и с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Второинстанционният съд в случая сериозно е подценил претърпените от гражданските ищци болки и страдания:- първият- като баща на загиналия в резултат на престъплението Д. С. Х. , вторият- лично претърпял, вследствие на инкриминираното ПТП, средна телесна повреда, обективирана чрез счупването на дясна раменна кост, обусловила трайно затруднение на функцията на десен горен крайник за период от 3- 4 месеца, придружена и от други, несъставомерни травматични увреждания. Съдилищата не са съобразили в достатъчна степен, че гражданският ищец С. Х. е понесъл изключително тежкия житейски резултат- да надживее единствения си син, оставайки сам, без опора в старините си, след смъртта и на съпругата му, настъпила по- рано. Несъответен на обема на лично претърпените болки и страдания на пострадалия И. Х. , е и размерът на присъденото обезщетение в полза на посочения граждански ищец, доколкото е подценен дългият възстановителен период и свързаните с травмата ограничения и битови неудобства. Поради това, ВКС не може да сподели приетите от апелативния съд основания за потвърждаване на присъдата в гражданско- осъдителната й част. Съдебната практика, на която втората инстанция се е позовала, не установява единни, фиксирани размери на присъжданите обезщетения. Нейният преглед безусловно сочи, че във времето тя неизменно е търпяла развитие в посока увеличаване на размерите на обезщетенията, за постигане присъждането на един адекватен паричен еквивалент на неимуществените вреди, с постановените съдебни актове. В този смисъл, ВКС трайно е указвал на съдилищата да преценяват релевантните обстоятелства за всеки отделен случай, като отчитат конкретиката и специфичните му особености, да оценяват действително претърпените болки и страдания, съобразно обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 ЗЗД. В процесния случай именно това не е сторено в достатъчна степен, при което подценени се оказват реално причинените от престъплението неимуществени вреди, подлежащи на репариране. Наличното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на двамата пострадали, което несъмнено обуславя приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в случая се оказва преекспонирано, а в резултат- размерите на обезщетенията- занижени. Ето защо, настоящата инстанция прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 5 НПК, следва да измени обжалваното решение, като увеличи размерите на обезщетенията, присъдени в полза на всеки от двамата граждански ищци, както следва: на С. Х. от 50 000 лв., на 80 000 лв., на И. Х. от 9 000 лв., на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите от датата на увреждането- 9. 12. 2006г. Следва да се присъди държавната такса върху уважените от тази инстанция граждански искове, в размер на 1860 лв.
Извън основанията за изменение от касационната инстанция, в останалата си част обжалваното въззивно решение, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 3, вр. ал. 2, т. 2 и 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 40 от 17. 03. 2010г., на Апелативен съд- гр. В., наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 430/ 2009г., по описа на съда, както следва:
1. В ЧАСТТА, с която подсъдимият А. М. Н., е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „б” и „в” НК, като го преквалифицира по чл. 343, ал. 3, предл. 3, б. „б”, предл. 1, вр. ал. 4, вр. ал. 1, б. „б” и “в” НК;
2. В ГРАЖДАНСКО- ОСЪДИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ, като УВЕЛИЧАВА размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени на гражданските ищци: С. Д. Х.- от 50 000 лв., на 80 000 лв. (осемдесет хиляди лева), и И. И. Х. от 9 000 лв., на 10 000 лв. (десет хиляди лева), ведно със законната лихва върху сумите, считано от 9. 12. 2006г., до окончателното им изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА подсъдимия А. М. Н., със снета самоличност, да заплати държавната такса, върху уважените от касационната инстанция граждански искове, в размер на 1860 лв. (хиляда и осемстотин и шестдесет лева ).
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :