7 Р Е Ш Е Н И Е № 138 гр. София, 29 юни 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря……...…Мира Недева.…......……и в присъствието на прокурора….....…............Искра Чобанова…….изслуша докладваното от съдия Рушанова касационно дело № 544 по описа за 2016 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Т. Б. Т. и на гражданския ищец и частен обвинител Х. Г. П.-Ф. срещу въззивно решение № 21 от 15.03.2016г. по внохд № 282/2015г. по описа на Бургаски Апелативен съд. В касационната жалба на подсъдимия се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК, като се изтъкват доводи във връзка с явната несправедливост на наложеното наказание. Иска се изменяване на атакувания въззивен съдебен акт в частта относно отмереното наказание лишаване от свобода и намаляване размера на същото. Жалбата на гражданския ищец и частен обвинител съдържа доводи, подкрепящи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК като се претендира увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание, както и оплакване, свързано с размера на уважения граждански иск, като се иска увеличаване размера на присъденото обезщетение. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. Т. поддържа жалбата, като твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, а на подсъдимия е наложено явно несправедливо наказание. Апелативният съд не бил отчел редица смекчаващи отговорността на подсъдимия, свързани с данните за личността му, а наложеното наказание не съответствало на института на съкратеното съдебно следствие, по реда на което производството било разгледано. Поддържа се искането за намаляване размера на наказанието. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Х. П. моли жалбата й да бъде уважена, а жалбата на подсъдимия- да бъде оставена без уважение. Намира, че по делото не се констатират смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, а наложеното му наказание е занижено. Частните обвинители и граждански ищци Х. П. и П. П. молят на подсъдимия да бъде наложено справедливо наказание. Представителят на ВКП взема становище за неоснователност на жалбите. Подс. Т. моли за намаляване на наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал.1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С атакуваното пред ВКС решение на БАС е потвърдена изцяло присъда № 216/27.10.2015г., постановена по нохд № 877/2015г. по описа на Бургаския окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт подс. Т. Б. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 във връзка с чл.115 НК, като на осн. чл. 58а, ал.2 и ал.3 от НК е осъден на 26 (двадесет и шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. Приспаднато е предварителното задържане на подсъдимия, считано от 03.04.2015година. Подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданските ищци С. И. Г., Х. Г. П.- Ф. и П. Г. П. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както следва: на С. Г.- 120 000 лв; на Х. Г. П.- Ф. и П. П. по 100 000 лева, като до пълния предявен размер от 200 000 лв. предявените граждански искове били отхвърлени. Първоинстанционният съд се произнесъл по разпореждането с веществените доказателства и възлагане разноските по делото. Съдържанието на касационните жалби, насочено към начина на определяне вида и конкретния размер на наложеното на подсъдимия наказание, позволява общото им обсъждане. В жалбата на подсъдимия най-общо са релевирани касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1-т.3 от НПК, като генералното оплакване е във връзка с вида и размера на наложеното наказание „лишаване от свобода”. Конкретни съображения във връзка с процесуалната дейност на инстанциите по същество не се изтъкват. При това положение и с оглед съдържанието на касационната жалба, касационната проверка следва да бъде ограничена единствено до приложението на материалния закон при определяне на наказанието и неговата справедливост. Разглеждането на делото в първата инстанция е протекло по реда на гл. ХХVІІ от НПК – съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК, по искане на защитниците на подсъдимия и след като той е направил признание на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Като последица от направеното самопризнание, намерило подкрепа и в събраните на досъдебното производство доказателствени източници, инстанциите по същество са възприели като установени и признатите факти - такива, каквито те са били посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт - не само по отношение на авторството, но и във връзка с механизма и причината за извършване на престъпното деяние. В рамките на признатата от подсъдимия и приета от решаващите съдилища фактология е посочено, че подсъдимият Т. извършвал ремонтни дейности в жилищен имот, собственост на Х. Ф., като по този повод контактувал с баща й-пострадалия Г. Г.. Уговорката помежду им била Г. да предоставя авансови суми за материали и труд, а след извършване на конкретната работа, подсъдимият да се отчита със съответните документи. Подсъдимият разполагал с ключ за жилището. Впоследствие, поредица от действия на подсъдимия, накарала пострадалият да се усъмни в неговата почтеност при извършване на ремонта, като на 02.04.2015г. двамата заедно посетили жилището. Там Г. Г. се убедил, че голяма част от уговорената и отчетена като свършена от подсъдимия работа не била извършена. Това довело до скарването им, след което подсъдимият взел чук с дължина 34 см. и нанесъл на пострадалия шест последователни удара с него в областта на главата, като още след първия удар пострадалият изпаднал в безсъзнание, а вследствие на тежката черепно-мозъчна травма починал, като смъртта е настъпила бързо. Установявайки смъртта му, подсъдимият предприел действия по укриване факта на престъплението - закупил ръкавици, белина, инструменти за рязане и чували. Върнал се в апартамента, където все още се намирало тялото на Г. и там с помощта на инструменти го разчленил като поставил частите от трупа в 6 чувала, които натоварил в багажника на автомобила си. Върнал се в жилището и почистил с белина основно апартамента. После изхвърлил инструментите и останалите материали в контейнер за смет, а трупните части на пострадалия- в местност край [населено място]. По начало преминаването към диференцираната процедура по чл. 371, т.2 от НПК, с признание на фактите от подсъдимия, не освобождава решаващите инстанции от задължението да преценят приложимото материално право. В конкретния случай правилно реализираното от подсъдимия Т. поведение с основание е било прието като съставомерно по чл. 116, ал.1, т. 6, пр.3 във връзка с чл.115 от НК, като нанасянето на 6 удара с чук в областта на главата на жертвата правилно са обосновали и възприемането на квалифициращия признак „особена жестокост” по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК. Обективното наличие на този признак е съответно и на принципните постановки, възприети в ППлВС № 2 от 16.XII.1957 г., изм. и доп. Тълкувателно постановление № 7 от 6.VII.1987г. Причините за извършване на престъплението са обсъдени от въззивния съд, който с основание е посочил, че същите не попадат в хипотезата на чл.118 от НК, тъй като в рамките на посочените в обвинителния акт обстоятелства (признати и от подсъдимия) не се съдържат твърдения за нанесена от пострадалия обида на подсъдимия, а доказателствената съвкупност е подкрепяла направеното от подсъдимия признание на фактите. Субективното отношение на подсъдимия към извършеното и неговите последици, изразило се в наличието на пряк умисъл, правилно е изведено на базата на обективното проявление на конкретно извършеното от него при причиняване смъртта на жертвата. Не могат да се споделят оплакванията в касационната жалба на подсъдимия за неправилно приложение на материалния закон при определяне на наказанието и за явната му несправедливост. Инстанциите по същество, законосъобразно са счели, че като последица от диференцираната процедура по чл. 373, ал.2 от НПК наказанието на подсъдимия подлежи на определяне по правилата на чл. 58а от НК, като са счели, че подходящото по вид наказание за така извършеното престъпление е доживотен затвор, което са заменили с наказание лишаване от свобода. Дейността на съда по определянето на наказанието по вид и по граници е вследствие на стриктно спазване нормите на чл.58а, ал.2 и ал.3 от НК и в съответствие с ТР № 2/19.06.2015 г. на ВКС, поради което оплакването за допуснато нарушение на материалния закон не може да бъде споделено. След като е заменил наказанието доживотен затвор с наказание „лишаване от свобода” първоинстанционният съд е продължил с процеса по индивидуализация на наказанието, като дейността му е била утвърдена от въззивната инстанция. В пределите на указаните в чл.58а, ал.3 НК минимум на санкцията (съвпадащ с минималния размер на наказанието „лишаване от свобода” по чл.116, ал.1 НК-15 години) и максималния размер от 30 години (по чл.58а, ал.2 НК- в случаите когато се замества наказание доживотен затвор) конкретният размер на наказанието от 26 години лишаване от свобода е индивидуализирано при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Като такива са отчетени действията на подсъдимия по заличаване следите от престъплението и най-вече тези насочени към разчленяване трупа на пострадалия, данните за неговите характерови особености, обосновани със заключението на съдебно-психиатричната експертиза, отношенията с пострадалия, който се е доверил на подсъдимия и който е злоупотребил с доверието му. Като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са съобразени оказаното от подсъдимия съдействие, извън направеното признание по чл. 371, т. 2 от НПК, както и данните за семейната среда, в която е израсъл. При преценка на дейността на решаващите инстанции по индивидуализация на наказанието в контекста на справедливостта на същото следва да се посочи, че с оглед принципните постановки на чл.35, 36 и чл. 54 от НК наказанието е справедливо, хуманно и способно да постигне целите, заложени в закона, когато е: 1) съответно на престъплението и при съобразяване на конкретната му обществена опасност; 2) при което е отчетена конкретната обществена опасност на дееца; 3) при налагането на което са съобразени подбудите за извършване на престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В принципен план обстоятелствата взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление не могат да се интерпретират нито като смекчаващи, нито като отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства- такива са напр. обстоятелствата по начина на извършване на престъплението, който начин с оглед конкретното му своеобразие е въздигнат в квалифициращ признак – нанасянето на 6 удара с чук в областта на главата, характеризира убийството като такова извършено с особена жестокост от дееца. Поведението на дееца, насочено пък към заличаване следите на престъплението, колкото и морално укоримо и в разрез с ценностите на съвременното общество, е последващо деянието и в този смисъл подлежи на оценяване единствено като отрицателна характеристика на дееца. По подобен начин следва да се тълкуват и характеровите особености на подсъдимия, които сами по себе си не обуславят извод за високата му лична обществена опасност, а оттам и не могат да се възприемат като отегчаващо отговорността му обстоятелство. По начало обществената опасност на деянието намира обективно проявление в престъпното деяние, начина на осъществяването му и степента на засягане на съответния обект на защита на материално-правната норма. От своя страна обществената опасност на дееца се обосновава от допълнителни фактически данни, касаещи проявена упоритост, дързост, незачитане на установения законов ред и порядки, минало осъждане и др., от които обосновано да се заключи, че деецът представлява личност, опасна за обществото. В конкретния случай, извън данните за последващото престъпното деяние поведение на подсъдимия, насочено към заличаване следите на престъплението не се констатират обстоятелства, които да обуславят налагането на по - тежко наказание. Настъпилата реабилитация за предходното осъждане на подсъдимия също не позволява да се направи извод за по-висока лична обществена опасност на същия. Следователно при преценката за наличието на отегчаващите отговорността обстоятелства е надценено значението на част от обстоятелствата, характеризиращи дееца, а на други е придадено значение на отегчаващи без същите да са такива. Същевременно подценено е значението на иначе отчетеното като смекчаващо обстоятелство –оказаното от подсъдимия реално съдействие за разкриване на следите от престъплението. Вярно е, че съгласно възприетите в ТР № 1/2009г. на ОСНК на ВКС положения изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, с което признава фактите по обвинителния акт, не следва да се цени допълнително като смекчаващо вината обстоятелство. Ако обаче чрез признание на досъдебното производство деецът съществено и своевременно е спомогнал за разкриване на престъпното деяние, включително улеснявайки процеса на събиране на уличаващите го доказателства, поведението му би могло да се оценява на плоскостта на смекчаване на отговорността му. Несъмнен факт по делото е, че подсъдимият още на досъдебното производство, ден след извършване на престъплението (на 03.04. 2015г.) е завел разследващите органи до местата, на които е бил изхвърлил чувалите с останките на жертвата и инструментите и материалите, ползвани от него при заличаване следите от престъплението. По този начин към доказателствената съвкупност са били приобщени редица веществени доказателства, изследването на които по експертен път, съществено е улеснило доказване на обвинението срещу подсъдимия и е спомогнало за установяване на механизма и начина на осъществяване на престъплението. Следователно, в конкретния случай не може да се приеме, че се касае до формално признание (отчитано по принцип в процедурата по чл.371, т.2 от НПК със законова последица приложението на чл.58а и сл. НК), а до съществен принос на подсъдимия за разкриване на обективната истина. Коментираното обстоятелство несъмнено следва да се отчете като смекчаващо отговорността на подсъдимия, със съществена тежест в посока на по-благоприятното му санкциониране чрез съответното намаляване размера на наложеното му наказание, така че същото да е съответно на престъплението и да е при баланс на отегчаващите и смекчаващите отговорността му обстоятелства. Предвид всичко изложено липсват основания претенцията на частния обвинител за увеличаване размера на наложеното наказание да бъде уважена, а напротив- наказанието на подсъдимия подлежи на намаляване на 22 ( двадесет и две години) "лишаване от свобода". Неподкрепено с конкретни доводи е искането в касационната жалба от гражданската ищца за увеличаване размера на присъденото обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди до пълния му предявен размер. Предявеният от Х. П.-Ф. граждански иск несъмнено е основателен, доколкото претърпените от нея неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от престъпното деяние на подсъдимия и като такива подлежат на репариране от него. В съответствие с изискванията на чл. 52 ЗЗД и при съобразяване критериите за справедливост, инстанциите по същество са определили конкретния размер на обезщетението за претърпените от жалбоподателката неимуществени вреди, настъпили в резултат на внезапната смърт на баща й. Известно е, че критерият за справедливост е конкретен за всяка една хипотеза на увредено лице и преценката на съдилищата за размера на дължимото обезщетение се основава на специфичните факти по делото. Изтъкнатите съображения относно близките и топли отношения между жалбоподателката и жертвата, помощта, която Г. Г., въпреки напредналата си възраст й е оказвал, внезапната му кончина и обстоятелствата, при които тя е настъпила, несъмнено обуславят извода за значителни по обем и съдържание морални страдания, преживяни от гражданската ищца. Определеният от контролираните инстанции конкретен размер на обезщетението от 100 000 лева е съответен на тези страдания и отговаря на критериите за справедливост, поради което обективно не се констатират основания за увеличаване размера му, като претенцията за упражняване на касационните правомощия по чл. 354, ал.2, т.5 от НПК не следва да бъде уважена. По изложените съображения касационната инстанция намери, че подадената от подсъдимия Т. жалба е частично основателна във връзка с явната несправедливост на наложеното наказание, а жалбата на гражданския ищец и частен обвинител- Х. П.-Ф. е неоснователна. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.2, т.1 и ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 21/15.03.2016г. по внохд № 282/2015 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 216/27.10.2015г. по нохд № 877/2015 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, като НАМАЛЯВА размера на наложеното наказание на подс. Т. Б. Т. от двадесет и шест години "лишаване от свобода" на ДВАДЕСЕТ и ДВЕ години "лишаване от свобода". ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: