О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 483

гр. София, 19.06.2020 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 май през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3869 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. А. И., чрез адв.Х. К. срещу решение №285/26.06.2019 г. по в.гр.дело № 247/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, поправено с решение от 28.04.2020 г., постановено по същото дело в частта, с която е отменено решение № 531/14.01.2019 г. по гр.дело № 1198/2018 г. на Районен съд Горна Оряховица в частта, с която е уважен предявен иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ от И. А. И. срещу „Трейд Пейпър“ ООД гр.Г.Оряховица над сумата 315.18 лв. до 16 929.58 лв. обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 12.10.2017 г., ведно със законната лихва, считано 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г. и вместо отменената част е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.200,ал.1, КТ над сумата 315.18 лв. до 16 929.58 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, станала на 12.10.2017 г. и е отхвърлен иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г. Въззивното решение е обжалвано и в частта на присъдените в тежест на жалбоподателя-ищец разноски.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ се уважи за сумата 16 929.58 лв., ведно със законната лихва от деня на злополуката до окончателното изплащане.
В изложението са формулирани въпросите: 1.Кога пострадалият е проявил груба небрежност, която води до намаляване на дължимото обезщетение съгласно чл.201,ал.2 КТ и нарушаването на установените безопасни условия на труд достатъчно основание ли е да се счете, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия. 2. От кой момент се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва при обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили вследствие на трудова злополука, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, определение на състав на ВКС, постановено по чл.288 ГПК, решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Трейд Пейпър“ ООД, чрез адв.И. И. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ.
От фактическа страна е прието за установено, че настъпилата по време и място травматична злополука, трудовия договор между страните, проведения на ищеца инструктаж, свързан с условията за безопасност на труда в предприятието, установяването й по надлежния ред за трудова, както и вредоносните й последици са отчасти признати и установени от събраните доказателства, и изслушана СМЕ. Възприети са фактическите констатации, изложени в мотивите на първоинстанционното решение и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към тях.
Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните, че към 12.10.2017 г.страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът И. И. е изпълнявал длъжността“машинен оператор, рязане на пластмаса“. Приел е също за безспорно между страните, че в трудовите задължения на ищеца се включва и рязане на пластмасови отпадни детайли с пробивен трион тип „Зеге“, което е установено от събраните по делото гласни доказателства – показанията на разпитаните по делото свидетели Г.С., С.Б., А.Г. и Б.Н..
На 25.10.2017 г.ответникът, чрез пълномощника на управителя на дружеството подал декларация за трудова злополука по чл.55,ал.1 КСО, в резултат на което е извършено разследване на декларираната злополука и на основание чл.60,ал.1 КСО е издадено разпореждане от 06.11.2017 г., с което настъпилото увреждане е признато за трудова злополука – настъпило в причинна връзка с изпълняваната работа от ищеца.
Прието е, че на 12.10.2017 г. около 10.30 часа докато реже пластмасов детайл с „ъглошлайф“ ищецът И. И. отклонил вниманието си и дясната му ръка попаднала в работната зона на машината. Режещият диск отрязал части от трети и четвърти пръст на дясната ръка на пострадалия.
Първоинстанционния съд е приел за установено от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че полученото увреждане е травматична ампутация на трети пръст на дясната китка до нивото на средната трета на основната фаланга, с оформен ампутационен чукан, разкъсно-контузна рана по гърба на четвърти пръст със засягане на сухожилието на повдигача на пръста, трайна контрактура на четвърти пръст на дясна ръка. Според заключението на СМЕ механизмът, описан в исковата молба, преповтарят механизма, описан в разпореждането, съответства на установеното травматично увреждане. В заключението е посочено, че процесът на лечение и възстановяване в острия период в резултат на заздравяване на образувалите се рани е продължил до 09.04.2018 г. – 6 месеца, като в този период трайно е затруднено движението на десен горен крайник, затруднена е хватателната функция на китката. Посочено е, че според прогнозата на вещото лице не се очаква възстановяване и подобрение на пострадалия, като увреждането му се характеризира с намален обем на движение, намалена възможност за свиване на китката в юмрук и др. Прието е, че липсата на трети пръст на дясна китка представлява значителен анатомичен дефект, придружен с трайно изкривяване на четвърти пръст надолу свит в постоянна флексия. В съдебно заседание пред районния съд вещото лице е посочило, че ампутацията на трети и срязване сухожилието на четвърти пръст на пострадалия представлява тежък анатомичен дефект, което води до затруднена хватателна функция и значителен функционален дефект. Ищецът е преминал през ТЕЛК и му е определена трайно намалена работоспособност 21%. Прието е, че според вещото лице трайно намалената работоспособност при ищеца следва да е повече от 30%. Според становището на вещото лице ищецът не само не може да извършва фини дейности с увредената ръка, но има и нефункционално хващане и е намалена силата на захвата му с 30%. Обсъдени са показанията на свидетеля Г.С., които съвпадат със заключението на вещото лице, че ищецът не може да хваща брадва, лопата и др.инструменти, че при хващане на такива изпитва силна болка, която определял като удряне на ток.
Въззивният съд е приел, че са установени елементите от фактическия състав на чл.200,ал.1 КТ, че е възникнало правото на обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от трудовата злополука, съответно е породено и задължение на работодателя-ответник да удовлетвори това право.
Прието е, че ищецът не е упражнил правото си да обжалва решението, поради по-ниския от поискания присъден по справедливост размер на обезщетението, а жалбата на ответника не съдържа оплакване относно погрешно приложение от съда на правилото на чл.52 ЗЗД, поради което според съда страните са съгласни, че изначалното определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от 17 000 лв. съответства на правилото на чл.52 ЗЗД.
Приел е, че спорът между страните е дали са налице обстоятелства, изведени от поведението на пострадалия ищец, допринесли за настъпването на трудовата злополука, отнасящи се до приложение на чл.201,ал.2 КТ.
Прието е, че юридическото понятие груба небрежност предполага и съдържа наличието на неумишлена вина, че тя като правнозначимо понятие е немислима без обективна противоправност на поведението, че допринасянето трябва да бъде израз на нарушение/неизпълнение на конкретни, установени от закона или работодателя технологични правила при извършване на възложената работа или такива за безопасни и здравословни условия на труд. Според съда нарушението е неположена обичайна грижа за добросъвестно изпълнение на трудовите задължения в съответствие с тези конкретни правила/норми/, която всеки добър работник дължи да полага. Посочено е, че небрежно действа този длъжник, който без да знае това не полага грижата на добрия стопанин или добрия търговец като абстрактен модел за поведение. Посочено е също, че при груба небрежност действа онзи длъжник, който без да знае това не полага дори една по-малка грижа, тази която и най-небрежните биха положили в подобна обстановка.
Въззивният съд е приел, че груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ е неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия – при служителя елементарно старание и внимание и при пренебрегване на основни технологични правила и/или правила за безопасност на труда.
Относно механизма на настъпилата злополука е прието, че ищецът започнал на реже обемен пластмасов предмет със задвижван от електрическа енергия инструмент ъглошлайф, държан от него с дясната ръка, докато с лявата придържал предмета. Прието е също, че режещият диск на инструмента затяга/“забива“/ в рязаната материя и спира въртеливото си движение. Тогава ищецът без да изключва ъглошлайфа направил опит да го освободи и да продължи операцията на рязане, като с лявата си ръка го придържал, а с дясната си ръка натиснал/придърпал пред диска предмета с цел да го освободи, но тя попаднала в работната му зона и внезапно дискът отрязал част от трети пръст до нивото на средната трета на основната фаланга с оформен ампутационен чукан и нанесъл разкъсно-контузна рана по гърба на четвърти пръст със засягане на сухожилието на повдигача.
Въззивният съд е приел, че работата по рязането на пластмасовия предмет, извършена от ищеца е в нарушение на въведаната със заповед № 1224/19.05.2017 г. на работодателя забрана тази трудова операция да се извършва с друг инструмент, освен с най-безопасния и удобен такъв – прободен трион тип зеге, имащ предпазител. Приел е също, че нарушението осъществява уредените с нормите на чл.126,т.6 и т.7 КТ фактически състави на неизпълнение на основни трудови задължения на работника – да спазва правилата за безопасни условия на труд и да изпълнява законните нареждания на работодателя. Посочено е, че ищецът е знаел за забраната, че е разбирал, че инструментът ъглошлайф е неподходящ с оглед безопасността и е технически неудобен за рязане на пластмасови предмети, и за рязане на процесния предмет. Прието е, че е предприел изпълнението на трудовата операция при неспазване на съответната инструкция за безопасна работа с този уред: следвало е да го държи здраво с двете ръце, като използва допълнителна ръкохватка, а обработвания детайл е трябвало да бъде фиксиран с менгеме и скоби, като се изключва възможността за придържането му с ръце.
Приел е, че всеки работник е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си и за безопасността на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции – чл.33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Според съда с посочените нарушения ищецът виновно не е изпълнил това вменено му от закона задължение, като се е поставил сам в ситуация, в която неизпълнението създава повишена реална опасност от травматично увреждане.
Прието е, че шестгодишният опит на ищеца като машинен оператор по рязане на пластмаса на процесната работна площадка е достатъчен да изпълни изискуемата от закона предпоставка „в съответствие с квалификацията му“ и представлява пречка за подобно излагане на такава реална опасност. Прието е също, че самопоставянето на ищеца в рискова ситуация е придобило лекомислен и самонадеян характер, тъй като ищецът не е положил дори елементарна грижа да предотврати превръщането на реалната опасност в злополука, която се изразява в предпазване от ефекта на реалната опасност чрез предварително изключване на уреда, преди опита да бъде освободен диска. С оглед на това съдът е определил поведението на ищеца като действия при груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ. Отчетено е, че е установен факта, че ищецът е инструктиран съгласно изискванията на Наредба № РД-07-2/16.02.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд.
Въззивният съд е приел, че обстоятелството, е на работната площадка в деня на трудовата злополука не е имало прободен трион зеге, тъй като използвания за тази дейност е бил на ремонт не е основание за упрек към работодателя за неправомерно неосигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Според съда няма събрани доказателства да е наредено на ищеца от отговорника за работата на площадката за сортиране, рязане и смилане на пластмаса да използва в процесния ден конкретния неподходящ и несъобразен с безопасността на труда инструмент ъглошлайф. Приел е за установено от показанията на свидетеля Б. Н., че е дал задача на работниците да извършват друга дейност – сортиране на по-дребни детайли, но не и рязане. Посочено е, че нищо не е наложило ищецът да използва конкретния неподходящ и опасен инструмент за конкретния вид трудова операция, който той е взел.
Прието е, че определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от трудовата злополука от първоинстанционния съд е в размер на 17 000 лв. Прието е също, че поради факта на допринасяне за настъпването на злополуката от ищеца с поведение, представляващо груба небрежност обезщетението следва да се намали с 50%, в резултат на което възлиза според съда на 8500 лв. Приел е, че от този размер на вземането за парично обезщетение следва да се приспаднат съгласно чл.200,ал.4 КТ: сумата 70.42 лв., изплатена на ищеца на 10.07.2018 г., като обезщетение в изпълнение на сключения между ответника – работодател и ЗК“Уника Живот“ АД София договор за задължителна застраховка на работниците и служителите „трудова злополука“ по риска временна загуба на работоспособност и сумата 8114.40 лв., изплатена му като обезщетение на два пъти – на 21.03.2019 г. 1704.16 лв. и на 03.05.2019 г. 6 410.24 лв. от същия застраховател по риска трайна загуба на работоспособност или общо 8 184.82 лв. Посочил е, че полученият стойностен остатък от обема на непогасеното задължение на ответника – работодател в размер на 315.18 лв. остава присъден с решението на първоинстанционния съд. Формиран е извод, че първоинстанционното решение в уважената част на иска следва да се отмени над сумата 315.18 лв. до присъдения размер от 16 928.58 лв. и вместо това да се постанови друго, с което искът за тази сума се отхвърли.
Прието е, че претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва следва да се присъди от деня, следващ този, в който ответникът е получил исковата молба – 10.07.2018 г., тъй като тя изпълнява функцията на покана за изпълнение, при липса на доказателства по делото за получена от страна на длъжника на такава покана в по-ранен момент – чл.84,ал.2,вр.ал.1, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД. Приел е, че е неприложимо правилото на чл.84,ал.3 ЗЗД, тъй като задължението на работодателя по чл.200,ал.1 КТ не възниква от факт на причинено от него на работника непозволено увреждане по смисъла на чл.45 ЗЗД. Съдът е приел, че в Кодекса на труда няма изрична разпоредба, съдържаща уредба на субективно добавъчно вторично право на пострадал от трудова злополука работник или служител да иска и получи плащане на законна лихва от деня на тази злополука. Според съда щом няма такава изрична правна норма не следва да се тълкува разширително чл.84,ал.3 ЗЗД и съответно да се прилага. С оглед на това е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е присъдена законна лихва върху определеното обезщетение за неимуществени вреди считано от 12.10.2017 г. Приел е, че обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД подлежащо на присъждане върху дължимото главно парично задължение по чл.200,ал.1 КТ считано от 10.07.2018 г. е както следва: върху сумата 8429.58 лв. до 21.03.2019 г., върху сумата 6725.42 лв. до 03.05.2019 г. и върху сумата 315.18 лв. до окончателното изплащане.
При тези съображения е постановено въззивното решение. Със същото е отменено първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 315.18 лв. до 16 929.58 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и в частта, с която е присъдена законна лихва върху присъденото обезщетение, считано от 12.10.2017 г. до окончателното изплащане. Вместо това искът с правно основание чл.200,ал.1 КТ е отхвърлен над сумата 315.18 лв. до сумата 16 929.58 лв., както и иска за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. Съгласно т.2 от т.решение № 1 от т.решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Под практика на ВКС се разбира решение, постановено по чл.290 ГПК. Жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отменен, както и определения на състави на ВКС, постановени по чл.288 ГПК. Тези съдебни актове не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Следователно не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Жалбоподателят не е представил решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е дадено разрешение на поставения правен въпрос. Поради това съдът е лишен от възможността да извърши преценка за наличие на соченото противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Според т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираният въпрос касае приложение разпоредбата на чл.201,ал.2 КТ, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за изменение на законодателството и обществените условия.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Касационно обжалване следва да се допусне на въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД, а именно присъдена е законна лихва върху сумата на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, считано от 12.10.2017 г. и вместо това иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 8500 лв. е отхвърлен за периода от време от 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г.
С решение № 217/25.07.2013 г. по гр. дело № 1038/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по правния въпрос от кой момент следва да се присъди законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е прието, че страните по едно правоотношение трябва да изпълняват задълженията си по него, включително в уговорения или в предвидения в закона срок, с настъпването на който вземането става изискуемо. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Ако не е изпълнено в срок парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението произтича от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи от момента на настъпване на увреждането. Изведен е извод, че лихвата, като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му. Прието е, че посочените правила намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл.212 КТ.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. Поради това следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Допуска касационно обжалване на решение № 285/26.06.2019 г., поправено с решение от 28.04.2020 г. по в.гр.дело № 247/2019 г. на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 531/14.01.2019 г. постановено по гр.дело № 1198/2018 г. на Районен съд [населено място] в частта, с която е уважен предявен иск от И. А. И., ЕГН [ЕГН] срещу „Трейд Пейпър“ ООД, със седалище и адрес на управление, гр.Г.Оряховица, [улица],вх.Б,, ЕИК[ЕИК] за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 8500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, считано от 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г. и вместо това е отхвърлен предявения иск от И. А. И. срещу „Трейд Пейпър“ ООД, гр.Г.Оряховица за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 8500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, считано от 12.10.2017 г. до 10.07.2018 г. по касационна жалба вх. № 7405/31.07.2019 г., подадена от ищеца И. А. И., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Х. К..
Не допуска касационно обжалване на решение № 285/26.06.2019 г., поправено с решение от 28.04.2020 г. по в.гр.дело № 247/2019 г. на Великотърновския окръжен съд в останалата обжалвана част по касационна жалба вх. № 7405/31.07.2019 г., подадена от ищеца И. А. И., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Х. К..
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: