Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 376
гр. София, 11.08.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 946 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :


Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на З. Ж. Т. от [населено място] срещу определение № 178 от 07.03.2022 г., постановено по в. ч. т. № 21/2022 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото определение е потвърдено определение № 261053 от 29.10.2021 г. по т. д. № 1346/2018 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която по искане на основание чл.28 вр. чл.4 КМЧП съдът е постановил, че е компетентен да разгледа и реши спора по предявения от „Инвестбанк“ АД против З. Ж. Т. иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.505, ал.1 и чл.537 ТЗ и чл.86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 100 000 евро - част от задължение по запис на заповед от 26.10.2009 г. с общ размер 4 700 000 евро, ведно със законната лихва от 05.09.2013 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 13147/2013 г. на Районен съд - Варна.
В частната касационна жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна и за връщане на делото на компетентния съд за произнасяне по искането с правно основание чл.28 КМЧП, евентуално - за произнасяне по съществото на искането от касационната инстанция.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което отново са развити оплаквания за неправилност на обжалваното определение, изложени са теоретични съждения относно задълженията на съда при произнасяне „по предметната и персоналната юрисдикция на националния съд“ за разглеждане на спорове с международен елемент и са формулирани въпроси, за които се препраща към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното определение.
Ответникът по частната касационна жалба „Инвестбанк“ АД със седалище в [населено място] е депозирал отговор по чл.276, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК съгласно изричната разпоредба на чл.28 КМЧП.
Производството по т. д. № 1346/2018 г. е образувано пред Окръжен съд - Варна по искова молба на „Инвестбанк“ АД, с която е предявен по реда на чл.422 ГПК установителен иск против З. Ж. Т. за съществуване на парично вземане за сумата 100 000 евро - част от вземане по запис на заповед от 26.10.2009 г. с общ размер 4 700 000 евро, ведно със законната лихва от 05.09.2013 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 13147/2013 г. на Районен съд - Варна.
В хода на производството ответникът З. Т. е сезирал съда с искане да извърши проверка по реда на чл.28 КМЧП за наличието на международна компетентност по „обуславящи вземането въпроси“, предвид твърденията, че обезпеченото със записа на заповед парично вземане е „процедирано като актив“ в масата на несъстоятелността на „Еър Пропърти Дивелопмънт“ АД /заличен търговец по реда на чл.632, ал.4 ТЗ/ и има връзка с производството по несъстоятелност на „Еър Лоджистикс Аимитед“ Инк, водено от Федерален съд по несъстоятелност за Северен окръг на щата Тексас, САЩ.
С определение № 261053 от 22.11.2021 г. Окръжен съд - Варна е определил на основание чл.28 вр. чл.4 КМЧП, че е компетентен да разгледа и реши спора, предмет на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, квалифициран с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.505, ал.1 и чл.537 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Първоинстанционният съд е мотивирал извода си за наличие на международна компетентност с обстоятелството, че страните по спора са физическо лице - български гражданин и юридическо лице със седалище и място на дейност в Република България, а предмет на спора е дължимостта на вземане по запис на заповед, издаден от ответника в полза на ищеца за обезпечаване на задължение по договор за банков кредит, отпуснат на регистрирано в Република България юридическо лице. С оглед страните и предмета на спора съдът е приел, че спорът попада в обхвата на чл.4 КМЧП и подлежи на разглеждане от български съд, а предвид пределите на силата на пресъдено нещо на бъдещото съдебно решение релевираният от ответника факт, че е възможно част от подлежащите на разглеждане и обсъждане обстоятелства да имат международен елемент, не може да обуслови друг извод относно международната компетентност по делото.
Определението е обжалвано с частна жалба от ответника З. Т. и е потвърдено от Апелативен съд - Варна с обжалваното в настоящото производство определение № 178 от 07.03.2022 г. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е изходил от разпоредбата на чл.4 КМЧП, според която международната компетентност на българския съд е налице, когато ищецът и ответникът са български граждани и юридически лица, регистрирани в Република България, имат обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление на територията на страната. Като е съобразил че въведеният с иска по чл.422 ГПК правен спор е за съществуване на вземане по издаден с обезпечителна цел запис на заповед и че страни по него са ищец - юридическо лице, регистрирано и със седалище в Република България, и ответник - български гражданин, съдът е направил извод, че българският съд е компетентен да разгледа спора според правилата за разпределение на международната правораздавателна компетентност. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че повдигнатите от ответника в хода на производството преюдициални въпроси не променят предмета на спора, тъй като дори да бъдат разгледани в мотивите на съдебното решение, по тях не се формира сила на пресъдено нещо.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от частния касатор основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна определение.
Преди да се произнесе по предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС намира за необходимо да отбележи, че при селектирането на частната касационна жалба взема предвид единствено доводите на касатора, относими към съдържанието на уредените в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК основания за достъп до касационно обжалване, не и доводите, относими към правилността на въззивното определение. Становището на касатора, че „основанията за допустимост на касационното обжалване и касационните отменителни основания подлежат на съвместно разглеждане“ не кореспондира с правната уредба на касационното обжалване в действащия ГПК от 2007 г. и е в противоречие с приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК и касационните основания по чл.281 ГПК. Аргументите в изложението за обвързаност на основанията за допускане на касационно обжалване с „преюдициални за чл.45 и чл.46 КМЧП“ въпроси, повдигнати в частната касационна жалба, също не следва да се вземат предвид, тъй като нямат връзка с предмета на касационното производство в стадия за селекция на касационните жалби.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател се е позовал на разпоредбите на чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, уреждащи вероятната недопустимост и очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища определения като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване.
След извършване на дължимата проверка съставът на ВКС не констатира по отношение на обжалваното определение да има данни за вероятна недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивният съд е постановил определението след надлежно сезиране с частна жалба и се е произнесъл в пределите на сезирането като е отговорил на повдигнатите с частната жалба процесуални въпроси - дали първоинстанционният съд разполага с международна компетентност да разгледа спора, предмет на предявения от „Инвестбанк“ АД установителен иск, и дали повдигнатите от ответника „преюдициални въпроси“ с международен елемент рефлектират върху правораздавателната компетентност на българския съд. Предвид процесуалните действия на въззивния съд в хода на разглеждането и произнасянето по частната жалба, няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение или определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение или определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая частният жалбоподател не е обосновал нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. Поддържаното от касатора оплакване, че въззивният съд е допуснал особено тежко процесуално нарушение като е отказал да разгледа и да се произнесе по повдигнатите с частната въззивна жалба въпроси „по тълкуването и приложението на чл.2, чл.27, чл.28, чл.31 и чл.38 КМЧП, които по силата на чл.45 и чл.46 КМЧП включват разглеждането и приложението на принципа на обществения интерес и на особени повелителни правила от международното частно право“ и са от значение за разграничаването на персоналната и предметната юрисдикция на съда, не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а касаят процесуалната законосъобразност на обжалваното определение, която подлежи на проверка само при условие, че определението бъде допуснато до касационен контрол. Същевременно от мотивите към определението е видно, че въззивният съд е обсъдил фактите, релевантни за определяне на международната компетентност на сезирания български съд, и в зависимост от тях е отговорил на процесуалните въпроси дали избраният от ищеца съд е компетентен да разреши спора по иска на „Инвестбанк“ АД и да обсъжда повдигнатите от ответника „преюдициални въпроси с международен елемент“, т. е. не е налице твърденият от касатора „отказ от правосъдие“ от страна на въззивния съд. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че според приложимата в случая разпоредба на чл.4 КМЧП българският съд разполага с международна компетентност и че разрешаването по необходимост на преюдициални въпроси с международен елемент не влияе върху произтичащата от закона компетентност, обусловена от предмета на спора и от националната принадлежност на страните по него, не е основание въззивното определение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и следните въпроси, за които се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /без ясна и относима към фактическите състави на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК аргументация/ : „1. Трябва ли разпоредбите на чл.2, чл.27, чл.31, чл.38, чл.45 и чл.46 КМЧП да се тълкуват в смисъл такъв, че и след проверката и утвърждаването на персоналната юрисдикция по чл.4 КМЧП, националният исков съд остава задължен с разглеждането и произнасянето на предметната юрисдикция по обуславящите правоотношения, включително и като приложи чл.267 ДФЕС; 2. Трябва ли разпоредбата на чл.28 КМЧП да се тълкува в смисъл такъв, че произнасянето по въпроса за предметната юрисдикция по обуславящите правоотношения се извършва със самостоятелен съдебен акт - определение, преди и отделно от решението по същество на делото; 3. Трябва ли предвиденото в чл.28 КМЧП касационно обжалване да се тълкува като специално правило по отношение общата разпоредба на чл.274, ал.3 ГПК или допустимостта на касационното производство по чл.28 КМЧП следва да бъде подчинено на правната уредба, дадена в чл.280 ГПК; Към коя от двете категории определения, посочени в чл.274, ал.3, т.1 и т.2 ГПК, следва да си причисли произнесеният по чл.28 КМЧП отказ на националния исков съд да разгледа и да произнесе предметна юрисдикция по обуславящите правоотношения; 4. Приложими ли са установените от чл.4 КМЧП критерии от персоналната юрисдикция към предметна юрисдикция по обуславящите правоотношения, когато тези обуславящи правоотношения попадат в специализацията на трансграничното производство по несъстоятелност; 5. Кои са законовите текстове и условията, при които за националния исков съд, по изключение, основано на "българския обществен ред" и на "повелителни норми на българското право", може да възникне дерогиращо законово основание по чл.64 §1 ДЕС и чл.52 §1 Хартата, и съответно на това да упражни предметна юрисдикция по обуславящите правоотношения от обхвата на международното производство по несъстоятелност, включващо и положенията от вторичното производство по несъстоятелност, към които обуславящите правоотношения намират приложение разпоредбите на чл.2, чл.27, чл.31, чл.38, чл.45 п чл.46 КМЧП, чл.267 ДФЕС и чл.628 ГПК“.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното въззивно решение /съответно определение/ правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Формулираните от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК - не са включени в предмета на процесуалния спор, разрешен от въззивния съд, и не са обусловили решаващите изводи на съда за наличие на международна компетентност на българския съд да разреши спора, въведен с исковата молба на „Инвестбанк“ АД в производството по т. д. № 1346/2018 г. на Окръжен съд - Варна. Въпросите имат хипотетичен характер, не кореспондират с мотивите към обжалваното определение и не могат да се квалифицират като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, по повод на които е възможно да се допусне касационно обжалване и впоследствие да се реализира касационен контрол на правилността на обжалваното въззивно определение. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване - т.1 от цитираното тълкувателно решение, поради което не следва да се обсъждат заявените във връзка с тях допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. т. д. № 21/2022 г. на Апелативен съд - Варна.
В т.20 на частната касационна жалба касаторът е отправил искане до Върховния касационен съд „съгласно чл.267§3 ДФЕС да разгледа преюдициални за чл.45 и чл.46 КМЧП въпроси“, касаещи тълкуването на „чл.64§1 от ДФЕС, чл.52§1 от Хартата, съображения от Регламент (ЕО) №1346/2020 г.“. Произнасянето по поставените „въпроси“, които нямат връзка с повдигнатия пред въззивния съд процесуален спор и не са обсъждани в обжалваното определение, е извън компетентността на Върховния касационен съд и същият не дължи произнасяне по тях.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА определение № 178 от 07.03.2022 г., постановено по в. ч. т. № 21/2022 г. на Апелативен съд - Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :