Р Е Ш Е Н И Е № 290 София, 11.11.2011 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ОЛГА КЕРЕЛСКА при участието на секретаря Северина Толева разгледа докладваното от съдията ДЕКОВА гр.дело №1503 по описа за 2010 год. Производството е по чл.290 ГПК, във връзка с чл.295 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от Министерство на външните работи срещу решение от 01.07.2010г., постановено по гр.д.№1436/2009г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила решение от 08.03.2004г. по гр.д.№987/2004г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от И. Л. Х. и П. А. Х. искове за заплащане на сумата 47559 щ.д., представляваща част от получения в периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001 г. наем за собствения на ищците имот, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 11. 07. 2001 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 22521, 57 щ.д. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001г. Касационното обжалване е допуснато с определение №524 от 28.04.2011г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че възражението за изтекла придобивна давност може да се прави пред въззивната инстация. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде обузсилено, евентуално отменено атакуваното решение. Ответниците по касационната жалба И. Л. Х. и П. А. Х. оспорват касационната жалба като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение е оставено в сила първоинстанционното решение за уважаване на предявените от И. Л. Х. и П. А. Х. срещу Министерство на външните работи като правоприемник на ИА”Д.” и на Б. за заплащане на сумата 47559 щ.д., представляваща част от получения в периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001 г. наем за собствения на ищците имот, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 11. 07. 2001 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 22521, 57 щ.д. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001г. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на решението, с доводи, че разгледан непредявен иск. Правната квалификация на предявения иск се определя с оглед съдържанието на исковата молба – твърдените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът основава иска си. В разглежданият случай в исковата молба и уточняваща молба от 18.11.2004г. /стр.18 от гр.д. № 1065/04г. на САС/, се поддържа, че ищците са собственици на недвижимия имот на основание договор за покупко – продажба, сключен с нотариален акт № 8/1981г., който е бил отчужден през 1987г., но с влязло в сила съдебно решение от 1993 г. цитираната заповед била прогласена за нищожна, а с решение по гр.д. № 1376/95 г. на СГС праводателят на ищеца Б. е осъден, на основание чл. 108 ЗС, да предаде на ищците владението върху описания имот и да плати обезщетение за неоснователно ползване на част от имота. Твърди се, че в периода 12.04.1994г. – 11.07.2001г. включително, Б. е продължило да ползва без основание около 189 кв.м. от имота на ищците, включен в територията на резиденцията на Република Германия и да го отдава под наем. Твърди се, че спорните 189 кв. м. са около 11 % от площта на цялото дворно място, отдадено под наем на Република Германия, поради което МВнР дължи на ищците сумата 47559 щ.д., представляваща 11 % от получените наеми за посочения по-горе период. С оглед изложеното съдържание на исковата молба относно обстоятелствата, на която ищците основават иска си, правилно въззивният съд е приел, че претенцията се основава на принадлежността на добивите от вещта. Съгласно чл.93 от ЗС добивите от вещта, представляващи наем за използването й, принадлежат на собственика. Същите права имат и съсобствениците за своята част от общата вещ. Плодовете се дължат на собственика/съсобственика и без покана. Това са хипотези, основани на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Когато ответникът ползва сам целия имот като е получавал добивите от него, включително плодовете от частта на ищеца, и искът е основан на тези обстоятелства, ответникът му дължи обезщетение до размер на тяхната стойност, както е приел и въззивният съд. Установено е, че с влязло в сила решение от 06.07.1998 г. по гр.д. № 1376/1995 г. на СГС е признато за установено по иска на И. Л. Х. и П. А. Х. срещу Б. – [населено място], че И. Л. Х. и П. А. Х. са собственици, на основание покупко – продажба с нотариален акт №8/1981г., на дворно място от 1300 кв.м., съставляващо към постановяване на решението имот пл. № 862, кв. 1, местн. „ВЕЦ С.”,гр. София, а към закупуването му – парцел № ХІV-1, кв. 6 по плана на [населено място], м. „ВЕЦ С.” и Б. е осъдено да предаде на ищците владението върху част от описаното дворно място, която част е оцветена в жълт цвят по букви БВКЖЗБ на скицата към заключението на вещото лице, съставляваща неразделна част от решението, ведно с построените в тази част масивна жилищна двуетажна сграда с мансарда и гараж. Б. е праводател на ответника по настоящото дело МВнР съобразно ПМС № 252/5.11.2001г. /представено по делото/. Въз основа на заключенията на съдебно-техническите експертизи е прието, че спорните 189 кв.м. /заключени между точките 3-9-15-10-11-3 на скица-приложение 2 към заключението на тройната съдебно-техническа експертиза от 7. 06. 2010 г., като част от него от 158 кв.м., с червен щрих между точките 3-9-15-11, е включен в парцел ІІ, а част от 31 кв.м., със синьо между точките 11-15-10-11, е включена в парцел ІІІ/ се включват в имота по н.а. № 8/1981г., описан и в диспозитива на влязлото в сила решение по спора за собственост. Поради това доводите, че от влязлото в сила съдебно решение е видно, че процесните 189кв.м. не са собственост на ищците, са неоснователни. Предвид влязлото в сила съдебно решение по спора за собственост на имота, целия с площ от 1300кв.м., правилно е прието с обжалваното решение, че спорът за собствеността на процесния имот – реална част от имота, е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да се пререшава. Решението е постановено по предявен иск по чл. 108 ЗС с предмет само част от 640 кв.м. от имота от 1300 кв.м., която част от 640 кв.м. не е предмет на настоящия иск, но в решението има произнасяне с диспозитив по спора за собственост на целия имот от 1300 кв.м. Поради това правилно е прието от въззивния съд, че решението е породило сила на пресъдено нещо и относно спора за целия имот от 1300 кв.м., част от който са спорните 189 кв.м., предмет на настоящия иск, тъй като решението е влязло в сила както в осъдителната, така и в установителната част. Останалите оплаквания в касационната жалба са относими към допълнителните мотиви на решението, а не към решаващите му мотиви, поради което не следва да бъдат разглеждани. Допълнителните мотиви са изложени в отговор на доводите на жалбоподателя, че спорните 189 кв.м. ищците са загубили правото си на собственост към 1986г., по силата на непосредственото отчуждително действие на дворищнорегулационния план. Тези доводи са наведени в подкрепа на становището на жалбоподателя, че ищците не са носители на правото на собственост върху процесния имот. Както се посочи, този въпрос не може да бъде преразглеждан предвид влязлото в сила решение. С него със сила на пресъдено нещо е установено и по отношение на жалботодателя като правоприемник на ответника по спора за собственост, разрешен с влязлото в сила решение, че ищците са собственици на имота. Този процес е от значение и за основателността на възражението на ответника, че е придобил собствеността върху имота по давност съгласно чл.79, ал.1 от ЗС. Неоснователни са доводите, че имотът е придобит по давност поради непрекъснатото владение на имота. С влизане в сила на решението, с което е уважен предявения срещу праводателя на касатора иск за собственост, давностността за правото на собственост се прекъсва, считано от датата на подаване на исковата молба, от когато започва да тече нова давност. Срокът от този момент до 2001г. не е достатъчен за придобиването на имота по давност съгласно чл.79, ал.1 от ЗС. Неоснователни са доводите на касатора, че неправилно е прието, че с приетата по делото покана ищците са поискали от ответната страна заплащане на припадащата се част от наема, докато в нея се съдържа искане за заплащане на обезщетение. Съгласно чл.30, ал.3 от ЗС всеки от съсобствениците има право на част от добитите доходи от вещта, съответстваща на неговия дял от съсобствеността. Този от съсобствениците, който е събирал доходите, дължи да заплати на останалите съсобственици обезщетение за ползите, от които те са лишени. Задължението възниква от момента, в който е реализиран съответния доход и без да е необходима покана. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Допуснатото процесуално нарушение, изразяващо се неразглеждане на възражението на придобивна давност, предвид неговата неоснователност, не се отразява на правилността на въззивното решение. Поради това и съобразно разпоредбата на чл. съгласно чл.293, ал.1 от ГПК въззивното решение трябва да се остави в сила. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение от 01.07.2010г., постановено по гр.д.№1436/2009г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната част, с която е оставено в сила решение от 08.03.2004г. по гр.д.№987/2004г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от И. Л. Х. и П. А. Х. искове за заплащане на сумата 47559 щ.д., представляваща част от получения в периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001 г. наем за собствения на ищците имот, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 11. 07. 2001 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 22521, 57 щ.д. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 1.11.1997 г. – 11. 07. 2001г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: