О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 448 София, 14.07.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова Евгений Стайков като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1243/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД срещу решение №260017 от 01.02.2021г., постановено по в.т.д.№522/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му с която (след частична отмяна на решение №33/09.04.2020г. по т.д.№136/2019г. на Добрички окръжен съд), е осъдено ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД да заплати на Н. А. С. разликата над присъдените 2 000лв. до 37 000лв. – дължим остатък от застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с реализирано ПТП на 22.08.2014г. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че влязлото в сила решение по гр.д.№12833/2017г., постановено по предявения като частичен иск, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно приетия размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца. Позовавайки се на постановките в ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, касаторът твърди, че съдът недопустимо е преразгледал спора относно размера на съпричиняването. Отделно се излагат доводи за неправилно приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД като се акцентира, че въззивният съд погрешно е възприел обстоятелствата относно процесното застрахователно събитие. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на иска за разликата от 2 000лв. до 37 000лв., а при условията на евентуалност – присъждане на обезщетение в намален размер. Претендират се направените от дружеството разноски по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК като са формулирани следните правни въпроси: 1. „При преценката на действително дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, следва ли да се съобрази и съпричиняването на пострадалия за възникването на вредоносните последици?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и с практиката на ВКС, обективирана в: решение №532/24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на ІІІ г.о.; решение №377/22.06.2010г. по гр..д.№1381/2009г. на ІV г.о.; решение №882/10.12.2010г. по гр.д. №593/ 2010г. на ІІІ г.о. и решение №302/04.0.2011г. по гр.д.№78/2011г. на ІV т.о. 2. „Приложима ли е силата на пресъдено нещо на предходно постановено решение, влязло в сила, относно определеният размер на съпричиняване?“. Сочи се противоречие с постановките в ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС и с решение №89/28.01.2020г. по т.д. №2741/2015г. на ВКС, І т.о. Отделно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищцата Н. С., в който се твърди, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора като се подчертава, че на практика за пръв път с предявяване на иска по настоящото дело, ищцата има възможност да оспори претия по частичния иск размер на съпричиняването. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №33/09.04.2020г., постановено по т.д.№136/2019г. на Добрички окръжен съд в отхвърлителната му част за разликата от 2 000лв. до 37 000лв. и вместо това е осъдил на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86 ЗЗД ответника ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД да заплати на Н. А. С. разликата над присъдените 2 000лв. до 37 000лв., представляваща дължим остатък от застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, дължимо по застраховка „Гражданска отговорност“ във връзка с реализирано от 22.082014г. ПТП по вина на застрахования И. М. И. – водач на влекач „MAN“ с ДК [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 22.08.2014г. В частта му, с която е потвърдено в останалата му отхвърлителна част, решението на първата инстанция не е обжалвано и е влязло в сила. В обжалваното решение е посочено, че с влязло в сила решение №468907/13.08.2018г., постановено по гр.д.№12833/2017г на СРС, ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е осъден да заплати на ищцата Н. С. сумата 5 000лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, дължимо по силата на застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ №23114000667185, във връзка с реализирано на 22.08.2014г. ПТП в [населено място] по вина на И. М. И. – водач на влекач „ MAN TG 510 А“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено към него ремарке с рег. [рег.номер на МПС] . Въззивният съд е отразил, че решението на СРС е било постановено по предявен от ищцата частичен иск в размер на 5 000лв., съставляващи част от дължимо обезщетение в размер на 120 000лв. като в решаващите си мотиви СРС е приел: 1.) че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя поради наличие на противоправно поведение на застрахования при ответника водач на влекача; 2.) че е налице съпричиняване в размер на 90%, тъй кто ищцата е можела да чуе стартирането на двигателя, но сама се е поставила в опасност, което съставлява обективен принос и 3.) че дължимо обезщетение по чл.52 ЗЗД е в размер на 70 000лв., което след прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД се намалява на 7 000лв. Въз основа на посочените фактически и правни изводи, СРС е уважил изцяло предявения частичен иск от 5 000лв.. Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя, като е застъпил различно становище от това на Добричкия окръжен съд относно обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск и в частност по отношение на размера на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД. За разлика от първоинстанционното решение, в което е застъпено становището, че предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващ процес да се спори относно основанието на вземането, правната квалификация и размера, въззивният състав е приел, че решението по уважен частичен иск не се ползва със СПН относно размера на вземането. Въззивният състав се е позовал на дадените разрешения в ТР №3/16г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които решението по частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите юридически факти, които обуславят възникването на притезанието, респ. на субективното материално право. Въззивният съд е посочил, че възражението за съпричиняване има отношение не към възникване на притезанието, а към неговия размер, поради което в последващ процес за остатъка от вземането, формираната сила на пресъдено нещо не преклудира възможността съдът да определи друг размер на съпричиняване, респ. различен размер на притезанието. В допълнение към този извод, съдът е подчертал, че частичният иск на ищцата е бил уважен от СРС изцяло до предявения размер, в резултат на което ищцата е нямала правен интерес от обжалване на съдебния акт, а предявяването на въззивна жалба единствено срещу мотивите е недопустимо. Според съда приемането на тезата, че решението по частичния иск има преклудиращо действие и по отношение възраженията касателно размера на вземането и на съпричиняването, означава, че по отношение на ищцата този въпрос е решен, без на същата да бъде признато процесуално право на жалба, която последица е несъвместима с принципите на изграждане на правовата държава и съдебен ред. С оглед на така формулираните правни изводи за предметните предели на СПН на постановеното решение по частичния иск, въззивният съд (след като с определение №260159 от 19.11.2020г. е допълнил доклада на първостепенния съд с указания към страните за разпределяне на доказателствената тежест във връзка с възражението за съпричиняването), е изложил своите съображения за размера на съпричиняването с оглед събраните по делото доказателства. Съдът е приел за установено, че процесният инцидент е настъпил на 22.08.2014г. в светлата част на деня, на площадка пред автосервиз „Детелина“ в [населено място], като при маневра на заден ход с цел включване в движението на околовръстния път, превозното средство ударило ищцата, която е вървяла зад задната дясна част на полуремаркето, разговаряйки по мобилния си телефон. Според въззивният състав застрахованият водач е нарушил разпоредбите на чл.40, ал.1 и ал.2 ЗДвП, като не е положил дължимата грижа да обезопаси предприетата маневра – движения на заден ход, вкл. и чрез сигнализиращо лице. Същевременно съдът е приел, че с поведението си ищцата е създала опасност и пречка за движението, в нарушение на забраната чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП, като е проявила груба небрежност, несъобразявайки, че пресича площадка, предназначена за паркиране и маневра на МПС, както и че композицията на превозното средство е задействана за маневра. В решението е отразено, че фактът, че ищцата е говорела по телефона, е довел и до невъзможност за формиране на слухово възприятие относно запаления двигател на влекача. Съобразявайки тежестта на допуснатите нарушения и причинната връзка им с вредоносния резултат, въззивният съд е определил, че ищцата е съпричинила вредоносния резултат в размер на 40% по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. С касационната жалба не се оспорва определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 70 000лв. – за претърпените болките и страданията, резултат от получените от ищцата увреждания, приети за установени от въззивния съд: счупване на горното рамо на лявата срамна кост, разкъсване на Ахилесовото сухожилие в дясно закрито, разкъсно-контузна рана на дясно бедро, с по-късно възникнало усложнение - флегмон (възпалителен процес), лекуван оперативно и медикаментозно, разкъсно-контузна рана с размачкване на меките тъкани на десен глезен и стъпало; охлузвания на кожата (екскориация) на двете бедра и коленни стави. След прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД определената сума за обезщетението е намалена с установения във въззивното производство процент на съпричиняване от 40%, т.е сумата е намалена от 70 000лв. на 42 000лв., от която е приспадната присъденото с влязлото в сила решение по частичния иск обезщетение от 5 000лв. В тази връзка първоинстанционният съдебен акт е отменен в отхвърлителната част за разликата от присъдените 2 000лв. до 37 000лв. Обжалваното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като изводът на въззивния съд, че влязлото в сила решение по уважен частичен иск не се ползва със сила на пресъдено нещо относно приетия размер на съпричиняване, не е нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито е извън закона (extra legem), нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. В случая става въпрос за тълкуване на правни норми и респ. за начин на възприемане на постановките в ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, което изключва констатиране от касационния съд „prima facie“ на неправилност на решението. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС и не може да обоснове допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросът на касатора №1: „При преценката на действително дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, следва ли да се съобрази и съпричиняването на пострадалия за възникването на вредоносните последици?“. Въззивният състав е обсъдил неправомерното поведение на ищцата и нейния принос за съпричиняване на вредоносния резултат в резултат на което е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Несъгласието на касатора с приетия размер на съпричиняването в случая е относимо към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Настоящият състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения в изложението въпрос №2: „Приложима ли е силата на пресъдено нещо на предходно постановено решение, влязло в сила, относно определеният размер на съпричиняване?“. Този въпрос е значим за конкретния правен спор и е обусловил решаващата воля на въззивния съд, който е приел, че решението по уважен частичен иск не се ползва със СПН относно размера на вземането, поради което в последващ процес за остатъка от вземането, формираната сила на пресъдено нещо не преклудира възможността съдът да определи друг размер на съпричиняване, респ. различен размер на притезанието. В мотивите към т.2 от ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС не се дава недвусмислен отговор на поставения въпрос като разликата между вижданията на първата и на въззивната инстанции е свързана с различно възприемане на постановките в тълкувателното решение. В случая обаче формално е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно – противоречие с практиката на ВКС, тъй като в представеното от касатора решение №89/28.01.2020г. по т.д. №2741/2015г. на ВКС, І т.о. за разлика от становището на апелативния състав е прието, че „силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане се разпростира и върху приетия за установен размер на съпричиняването, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от обезщетението, не може да преразглежда отново въпроса за наличието на принос на пострадалия и размера на съпричиняването“. До идентичен извод е стигнал и касационният състав в решение №20/30.06.2020г. по т.д.№376/2018г. на ВКС, І т.о. В решаващите си мотиви въззивният състав от Варненски апелативен съд е обосновал допустимостта за преразглеждане на въпроса за размера съпричиняването и с факта, че частичният иск е бил уважен изцяло и че по този начин ищцата е била лишена от възможността да обжалва приетия от СРС размер на съпричиняването. Следва да се има предвид, че този аргумент е използван от въззивния съд единствено като допълнително съображение в подкрепа на тезата, че решението по уваженият частичен иск не се ползва със СПН по отношение на приетия размер на съпричиняването, т.е на този аргумент съдът не е придал самостоятелно значение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260017 от 01.02.2021г., постановено по в.т.д.№522/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, в обжалваната му част. УКАЗВА на касатора ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД в едноседмичен срок от уведомяването да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 700лв. (седемстотин лева) на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено. След представяне на документа за платена държавна такса, делото да се докладва на председателя на IІ-ро ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - делото да се докладва за прекратяване. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: