Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 6 Р Е Ш Е Н И Е № 163 С., 27.07. 2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април, през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: Л. Б. С. Д. при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 672 по описа за 2010 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника на управителя В. С. Е. адв. Е. К. от АК-Р., против въззивно решение № 213 от 05.01.2010 г., постановено по в.гр.д. № 442 по описа за 2009 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 13 от 07.04.2009 г. по гр.д. № 74/2006 г. на Русенския окръжен съд и са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], [населено място], представляван от собственика А. Й. С., С. П. К. от [населено място] и [фирма] [населено място], представлявано от управителя С. П. К., искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3, чл. 26, ал. 2, пр. 4 и пр. 5 ЗЗД, за установяване нищожността като накърняващи добрите нрави и на симулативност на сключените с н.а. № 66/2004 г. и н.а. № 4/2005 г. дарствена и продажбена сделки, както и предявеният при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване недействителността на тези сделки спрямо ищцовото дружество. С определение № 64 от 25.01.2011 г. по делото е допуснато касационно обжалване на решението по материалноправния въпрос за елементите на фактическия състав на П. иск/чл. 135 ЗЗД/, който въпрос е от значение за изхода на делото по този иск и е решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В съдебно заседание пълномощникът на ищцовото дружество адв. Е. К. поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли да бъде отменено и при условията на чл. 293, ал. 2 ГПК касационната инстанция да постанови друго, с което да уважи предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място], представляван от собственика А. Й. С., С. П. К. от [населено място] и [фирма] [населено място], представлявано от управителя С. П. К., чрез пълномощника им адв. М. Р. от АК-Р., оспорват касационната жалба като неоснователна. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: За да отхвърли предявените искове, с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за установяване симулативност на сделките на дарение и последващата за покупко-продажба на процесния магазин, въззивният съд е приел, че не е установено волята на страните да е била за сключване на привидна сделка, т.е. да не ги обвързва. Напротив, намерението на страните по сделките е било, при първата сделка да се подари имота от майката на дъщерята, а при втората сделка реално да се прехвърли правото на собственост върху процесния магазин. В тази връзка съдът е приел, че ищецът не е доказал наличие на съгласие на страните по дарствената и продажбената сделка за ненастъпване на правните последици по тях, за да е налице абсолютна симулация, при която е необходимо по безспорен начин да се установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили само да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не са желаели. За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съдът е приел, че по делото не са представени доказателства от ищеца за опорочаване волята на страните по дарствената и продажбената сделки, поради накърняване на добрите нрави, тъй като обещанието на продажба на процесния магазин, предмет на предварителен договор между ищцовото дружество и ЕТ от 24.02.2003 г., не препятства последният да се разпореди с имота, на който е собственик. По тези искове въззивното решение не е допуснато до касационен контрол. С обжалваното решение въззивният съд е приел за неоснователни предявените при условията на евентуалност искове по чл. 135 ЗЗД по съображения, че ищецът не е доказал, че втората ответница като надарена от първата ответница е знаела за увреждането, което касае и последвалата продажба на процесния имот от втората ответница на третия ответник. По поставения материалноправен въпрос за елементите на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД е налице трайна съдебна практика, а постановеното въззивно решение е в противоречие с нея. Безпротиворечиво съдебната практика приема, че искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка/или друго правно действие/, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка е извършена преди възникване на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Освен това оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД, намира приложение и по отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. По касационните основания : Касационната жалба е основателна, а въззивното решение е неправилно. По делото е установена следната фактическа обстановка: Между ищцовото дружество и първата ответница в качеството й на [фирма] [населено място], на 24.02.2003 г. е бил сключен предварителен договор за продажба на магазин № 3 за промишлени и хранителни стоки, представляващ нежилищен имот, използван за стопански цели в [населено място], [улица], със застроена площ от 112 кв.м., за сумата от 90 000 лв., платима на три части. Установено е, че ищецът е заплатил две от вноските – сумата от 60 000 лв., първата вноска е платена със сключване на договора, а втората – на 30.06.2003 г. Процесният магазин представлява обособена част от закупеният от първата ответница с договор от 11.05.1999 г. по реда на чл. 35, т. 2 ЗППДОП/отм./ магазин за промишлени и хранителни стоки с обща площ от 191 кв.м., от който съгласно одобрен архитектурен проект от 01.07.1999 г. са били обособени четири магазина, най-големият от които е процесният. Сключеният между ищцовото дружество и първата ответница предварителен договор за продажба на процесния магазин на 24.02.2003 г. е облигационен по своя характер, същият няма транслативен ефект, поради което сключването му не е в нарушение на чл. 41, ал. 2 ЗППДОП/отм./ и същият е валиден като ищцовото дружество се явява кредитор на първата ответница по непаричното си вземане като приемател по предварителния договор. Установено е, че първата ответница е дарила на втората ответница С. П. К. – нейна дъщеря процесния магазин на 29.12.2004 г. с н.а. № 66/2004 г., а втората ответница го е продала на третия ответник [фирма] [населено място], чийто собственик и управител е тя, на 18.04.2005 г. с н.а. за покупко-продажба № 104/2005 г. Въззивното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД е неправилно. От фактическа страна е установено, че ищцовото дружество се явява кредитор на първата ответница по непаричното си вземане като приемател по предварителния договор за продажба на процесния магазин. С извършените правни сделки по отношение на процесния магазин в периода 2004 – 2005 г. първата и втората ответница са целели да увредят ищеца, който е кредитор на първата ответница, тъй като са довели до невъзможността му да иска по съдебен ред обявяването на предварителния договор за продажба на процесния магазин за окончателен. В разглеждания случай са налице доказателства не само за знание за увреждане на кредитора от страна на лицето, с което длъжникът е договарял/безвъзмездна сделка между майка и дъщеря за процесния магазин/, но и общо намерение за увреждане – с последвалата продажба на процесния магазин от дъщерята на собственото й еднолично търговско дружество, на което тя е и управител. В случая намира приложение оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на юридическото лице, чийто едноличен собственик е втората ответница. Тъй като увреждащият резултат е постигнат с двете сделки – дарение и продажба, увреденият кредитор може да иска обявяване и на двете за недействителни спрямо него. Във връзка с направените възражения от ответниците, че предварителният договор е бил прекратен, следва да се отбележи, че в производството по иска по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи само по иска за вземането, в случая с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, решението по който ще формира сила на пресъдено нещо. Видно от изложеното, въззивното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. В заключение, както се посочи по-горе, по делото е установено, че със сключения на 24.02.2003 г. предварителен договор, първата ответника е обещала да продаде на ищеца имота, обект на оспорваните сделки. С оспорваната сделка от 29.12.2004 г. обещателката дарява обещания имот на своя низходяща, която от своя страна с оспорваната сделка от 18.04.2005 г. продава същия имот на собственото си търговско дружество. Видно от изложеното, с отчуждаването на обещания имот ответниците увреждат приемателя по предварителния договор. Третото лице, с което обещателката е договаряла е нейна низходяща, поради което знанието за увреждането се предполага както по договора за дарение, така и по последвалата продажбена сделка. Предявеният павлов иск е основателен и следва да бъде уважен, като на ищеца бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции по този иск на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 3 ГПК, в размер на сумата от 3 937 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 213 от 05.01.2010 г., постановено по в.гр.д. № 442 по описа за 2009 г. на Великотърновския апелативен съд в допуснатата до касация част. ОБЯВЯВА сключеният между А. С. Й. от [населено място], ЕГН [ЕГН], в качеството й на [фирма] и С. П. К. от [населено място], ЕГН 78051753901, договор а дарение на недвижим имот от 29.12.2004 г., подробно описан в нотариален акт № 66, том VІІІ, рег. № 7163, дело № 910/2004 г. на нотариус А. М., с район на действие Русенски районен съд, както и сключеният между С. П. К. от [населено място], ЕГН [ЕГН] и [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. П. К., договор за продажба на недвижим имот от 08.03.2005 г., подробно описан в нотариален акт № 4, том ІІ, рег. № 1155, дело № 139/2005 г. на нотариус А. М., с район на действие Русенски районен съд, за недействителни по отношение на [фирма] [населено място], представлявано от управителя В. С. Е. от [населено място], на основание чл. 135 ЗЗД. ОСЪЖДА А. С. Й. от [населено място], ЕГН [ЕГН], в качеството й на [фирма] [населено място], С. П. К. от [населено място], ЕГН [ЕГН] и [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. П. К., да заплатят на [фирма] [населено място], представлявано от управителя В. С. Е. от [населено място] направените по делото разноски в размер на 3 937/три хиляди деветстотин тридесет и седем/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :