Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е

№ 69

София, 29.04. 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на десети март, две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Ванюша Стоилова и прокурор Михов, като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3169/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу решение № 1506 от 20.06.2019 г. по в.гр.д. № 238/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 03.12.2018 г. по гр.д. № 144/2018 г. на Окръжен съд Благоевград в частта, в която е уважен предявеният иск от Н. В. Х. на основание чл.2б ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди в размер на сумата 5000 лева, ведно със законните лихви от 19.07.2018 г. до изплащането на сумата, поради нарушаване правото на разглеждане и решаване на досъдебно производство № 252/2013 г., преобразувано в сл.д. № 104/2016 г., пр.пр. № 1548/2013 г. на РП-П. в разумен срок. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 КЗПЧОС.
Отговор на въпроса обусловил допускане на касационното обжалване е даден с т.11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, в което се приема, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията трябва да се посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Указанията в тълкувателното постановление на Пленума на Върховния съд представляват задължителна съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, която се прилага последователно от Върховния касационен съд и се възприема изцяло от настоящия състав. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, но зависи от установените във всеки отделен случай факти и обстоятелства, които имат значение за изхода на спора, за да се прецени налице ли е конкретна хипотеза на закона, при която може да се ангажира отговорността на държавата за вреди. Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по висящо производство е допустимо съгласно чл.2б, ал.3 ЗОДОВ. За да бъде присъдено обезщетение, обаче, следва да се установи по делото, какви процесуално-следствени действия са били предприети от органите на съдебната власт, броят на лицата и тежестта на обвиненията, както и доколко наказателното преследване се провежда или е приключило в разумен срок, а взетите мерки за процесуална принуда са засегнали личните права на пострадалия.
Предвид отговора на поставения материалноправен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че доводите на касатора за нарушение на материалния закон са основателни. Въззивният съд правилно е приел, че държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за причинени неимуществени вреди от дейността на органите на съдебната власт при нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Правилно са възприети и релевантните за случая обстоятелства от инцидента на 18.04.2013 г., при който е пострадал ищецът по делото, но в нарушение на материалния закон, съдът е достигнал до крайния извод, че поради неразумно бавните действия на правозащитните органи на досъдебна фаза, вкл. спиране и прекратяване на производството, на ищеца като пострадал от престъпление се дължи обезщетение в размер на 5000 лева.
Касационната жалба на Прокуратурата съдържа доводи по отношение на размера на присъденото обезщетение на основание чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 КЗПЧОС, поради неразумно дълъг срок на разследването в досъдебно производство, образувано за престъпление, от което е пострадал ищецът по делото и което не е приключило до подаване на исковата молба в съда на 19.07.2018 г. От данните по делото се установява, че ДП № 252/2013 г. е образувано на 18.05.2013 г. срещу неизвестен извършител с постановление на прокурор от РП П., за извършено престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.2, вр. чл.20, ал.2 НК и чл.325 НК. Ищецът е уведомен от прокуратурата с писмо от 18.05.2013 г., за правата му на пострадал от престъпление Лицата участвали в инцидента на 18.04.2013 г. са били привлечени като обвиняеми през 2015 г., но производството частично е прекратено поради давност за престъплението по чл.131 НК. С постановления от 04.04.2018 г. на ОП-Б. Д. Е. Н., М. Е. Н., Е. Д. Н. са привлечени като обвиняеми за това, че на 18.04.2013 г. в [населено място], Общ. П., около 23.00 ч. в заведение (каравана), собственост на Б. М. К. от [населено място] и в близост до него всеки от привлечените е извършил непристойни действия, глубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, а именно: нанасяне на удари с крака и с ръце по цялото тяло на ищеца Н. Х. – престъпление по чл. 325, ал. 1 НК. В хода на разследването ищецът също е привлечен като обвиняем на 04.04.2018 г. в ДП № 252/ 2013 г., преобразувано в сл.д. № 104/2016 г., пр.пр. № 1548/2013 г. Към предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ наказателното производство не е достигнало до съдебна фаза.
При тези фактически обстоятелства, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд правилно е установил релевантните факти, но в нарушение на материалния закон е достигнал до погрешните правни изводи, че за ищеца е възникнало право на обезщетение в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 КЗПЧОС.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Препратката към чл. 6, § 1 КЗПЧОС изяснява, че кредитори на вземането по чл. 2б ЗОДОВ са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Аргументът е и от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Посочените в националния закон примерно критерии, въз основа на които съдът по иска по чл. 2б ЗОДОВ преценява дали органите на съдебната власт са допуснали нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, са според стандартите, установени в решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
С иска по чл. 2б ЗОДОВ ищецът Х. твърди, че висящото наказателно дело определя неговите граждански права, защото като пострадал разполага с иск за вредите от престъплението от 18.04.2013 г. по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.2, вр. чл.20, ал.2 НК и по чл.325 НК, а наказателното дело се разглежда в неразумен срок. Релевантният период е от 18.05.2013 г. (датата на неговото образуване) до 19.07.2018 г.(дата на образуване на настоящото делото по чл. 2б ЗОДОВ). Следователно решаващ за спора е въпросът, дали наказателното производство определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
По делото е установено, че органите на наказателното производство са третирали ищецът Х. на пострадал от престъпленията по смисъла на чл. 74 НПК (писмото от 18.05.2013 г.). Чл. 84, ал. 1 НПК допуска пострадалият да предяви граждански иск за обезщетение на вредите от престъплението в наказателното производство. Възможността възниква в съдебната фаза (чл. 84, ал. 2 НПК). В релевантния период наказателното производство за престъплението от 18.04.2013 г. е в досъдебната си фаза. Определянето на висящото наказателно дело като такова за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не произтича от качеството на ищеца Х. на граждански ищец. Ищецът не го притежава, а и националният закон не допуска да го придобие във фазата на досъдебното производство, до която е достигнало наказателното дело. Това обаче е недостатъчно съображение, за да изключи качеството на висящото наказателно дело като такова за определяне на гражданските права на ищеца Х. по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Това, което го изключва от обхвата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в гражданско-правния му аспект, е обстоятелството, че всички факти от значение за гражданското право (вземане) на ищеца Х. за обезщетение на вредите от престъплението от 18.04.2013 г. по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, а и по чл. 325 НК могат да бъдат установени от гражданския съд: противоправно поведение чрез неправомерното засягане на телезния интегритет на ищеца от дееца, изразено в забраната да не се вреди другиму (чл. 45 ЗЗД), вина, търпени неимуществени вреди по причина на засегнатите от деянието права на увредения Х., които имат конституционно основание – лична неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ), чест и достойнство (чл. 32, ал. 1 КРБ).
Само когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по „определяне на гражданските права“ на пострадалия по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 9 НК, престъпление е това обществено опасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Престъплението се установява по надлежния ред ( по НПК) с влязла в сила присъда, която има задължително действие за гражданския съд (чл. 300 ГПК). Гражданският съд няма компетентност да установи дали има извършено престъпление, дори когато престъплението е факт от значение за гражданското право, предявено с иска. Тогава образуваното от пострадалия от престъплението гражданско дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, а гражданският съд е длъжен да изчака влязлата в сила присъда. Такава е и практиката на ВКС – напр. решение по гр.д. № 745/ 2012 г. IV-то отд., постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК и определенията по гр.д. № 5301/ 2013 г., по гр.д. № 5301/ 2013 г., IV ГО, по гр.д. № 7165/ 2013 г. IV ГО, по гр.д. № 6790/ 2013 г. IV ГО и по гр.д. № 136/27.03.2018 г. III ГО, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Изложеното съответства на решението по дело П. срещу Франция (по жалба вх. № 47287/99). В решението ЕСПЧ приема, че дори когато наказателното производство има за цел само произнасяне по обвинението, решаващия фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. В същия смисъл и решението по делото К. срещу Германия на ЕСПЧ. Обобщението на двете решения на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КЗПЧОС е, че изследването следва да се базира на националния закон, като бе съобразен предметът и целта на това право, произтичащо от Конвенцията.
В случая, ищецът Х. е избрал да изчака развитието на наказателното производство до етапа на съдебната фаза, а тогава да предяви пред наказателния съд иска си за вредите като пострадал от престъплението от 18.04.2013 г. Тъй като той е разполагал с възможността да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите от деликта, изключва висящото наказателно дело като такова за „определянето на неговите граждански права“ по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Допълнителен аргумент за този извод произтича и от обстоятелството, че според националния закон за вземания за непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Т.е. разкриването на дееца на престъплението по чл. 131 НК, а и по чл. 325, ал. 1 НК от органите на наказателното производство, което се случва на 04.04.2018 г., също не е аргумент за определя на наказателното дело, достигнало досъдебната си фаза, като такова, попадащо в гражданския аспект на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Предявеният иск с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ е неоснователен. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното въззивно решение и да го отхвърли.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ решение № 1506 от 20.06.2019 г. по в.гр.д. № 238/2019 г. на Апелативен съд София в частта, в която е уважен искът по чл. 2б ЗОДОВ на Н. В. Х. против Прокуратурата на Република България за сумата 5 000 лева и вместо това:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 2б ЗОДОВ на Н. В. Х. срещу Прокуратурата на Република България за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на неприключилото досъдебно производство № 252/ 2013 г., преобразувано в следствено дело № 104/2016 г., прокурорска преписка № 1548/2013 г. на Района прокуратура - П..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1506/20.06.2019 г. по гр.д. № 238/2019 г. на Апелативен съд София в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.