Р Е Ш Е Н И Е   № 83     София, 18 март 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ПОПОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       ИВЕТА АНАДОЛСКА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Борислав Йотов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 52/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на частните обвинители и граждански ищци Д. Х. Т. и Й. А. К. и на подсъдимия С. Д. Н. против въззивно решение № 268 от 20.11.2008 г., постановено по ВНОХД № 236/08 г. от Апелативен съд – гр. П., с което е изменена осъдителната присъда на окръжния съд от същия град. С първоинстанционната присъда № 62 от 11.04.2008 г. по НОХД № 2125/07 г., подсъдимият С. Д. Н. е бил признат за виновен в това, че на 17.07.2007 г., при управление на МПС нарушил правилата за движение по пътищата (чл. 6, чл. 20, ал.2, чл. 21, ал.2 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на Л. Д. Т. – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “в” от НК. Наложеното наказание е лишаване от свобода в размер на една година, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66 от НК. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от две години. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия Н, като същият е осъден да заплати на гражданските ищци Д. Х. Т. и Й. А. К. сумите от по 50 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Въззивното решение, предмет на касационен контрол, е постановено по въззивна жалба на подсъдимия, като присъдата е изменена, както следва : подсъдимият Н е признат за невинен и оправдан в това да е нарушил и чл. 20, ал.2 от ЗДП; намален е размера на наложеното наказание “лишаване от право да управлява МПС” от две години на една година и шест месеца; намален е размера на присъдените обезщетения от по 50 000 лева на от по 30 000 лева за всеки един от гражданските ищци, като в останалата част исковете са отхвърлени. Жалбата на частните обвинители и граждански ищци се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се счита, че намаления размер на кумулативно предвиденото наказание “лишаване от право да управлява МПС” е несправедливо. Оспорено е също и намаляването размера на присъдените обезщетения. Прави се искане за отмяна на решението и потвърждаване на първоинстанционната присъда. В жалбата, подадена от името на подсъдимия Н, се поддържа, че съдебните актове са неправилни и незаконосъобразни. Прави се искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Жалбите се поддържат пред касационната инстанция, по съображенията, изложени в тях. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По жалбата на подсъдимия Н. Основните доводи за незаконосъобразност на решението, така както са посочени в жалбата, всъщност съдържат възражения срещу доказателствените изводи, направени от съда. Последният е упрекнат, че е боравил с вероятности, като в тази връзка се предлагат избирателно отделни цитати от проверявания съдебен акт. Твърди се още, че са пренебрегнати заключенията на авто-техническите експертизи, респективно погрешно интерпретиране на експертните мнения. Така, поддържани доводите, очевидно не могат да получат, дадената им от жалбоподателя правна квалификация – “нарушение на материалния закон”, но и разгледани и на основата на второто от касационните основания, възраженията си остават неоснователни. Спазвайки принципните изисквания на чл. 14 от НПК, въззивният съд е направил убедителни заключения относно съществените моменти на пътно-транспортното произшествие, при което е причинена смъртта на пострадалия водач Т. По несъмнен начин е установено, че подсъдимият Н е управлявал МПС с непозволена скорост при действието на знак В26 и така сам се е поставил в обективна невъзможност да избегне удар с отнелия му предимсво лек автомобил “М”, управляван от пострадалия. При спазване на ограничението на скоростта, въведено с цитирания пътен знак, подсъдимият е могъл да спре до мястото на конфликтната точка, респк. да пропусне автомобила на пострадалия. Тези фактически положения са установени на базата на наличния доказателствен материал, включително на множеството авто-технически експертизи, допуснати и по искане на защитата, свързани с различни въпроси по механизма на ПТП. Общото между всички тези експертни мнения, относно причината за настъпилото ПТП, е : скоростта на движение на подсъдимия, по – висока от 60 км/ч., означена в пътен знак В 26; както и поведението на пострадалия, който в нарушение на знак Б 2 е навлязъл в кръстовището, когато не е безопасно и отнел предимството на подсъдимия. В този смисъл, съвсем неоснователно се твърди в жалбата, че съдът е пренебрегнал и/или погрешно интерпретирал заключенията на експертизите. Неубедително, с позоваване на конкретни решения от съдебната практика (някои от цитираните такива нямат отношение към разглеждания случай), се поддържа тезата, че “..опасността не е създадена от превишената скорост на движение на подсъдимия, а от действията на другия водач, управлявал лекия автомобил “М”. Безспорно вярно е, че нарушението на правилата за скоростта само по себе си не е достатъчно за възникване на наказателна отговорност по чл. 342-343 от НК. Необходимо е още, да съществува причинна връзка между тяхното нарушаване и предвидените в закона последици. Няма спор, също така, че в конкретния случай пострадалия водач, с неправомерното си поведение, също има принос за настъпване на резултата. Последното, обаче не изключва отговорността на подсъдимия Н.становеното по експертен път обстоятелство, че ударът е бил предотвратим при управлението на автомобила със скорост 60 км/ч., допустима за този участък на пътя, ясно сочи, че подсъдимият с предходното си поведение се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на съставомерните последици. Затова, допуснатите от него нарушения на правилата за скоростта са в причинна връзка с настъпилия резултат. ІІ. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци Д. Х. Т. и Й. А. К.. С тази жалба въззивното решение е оспорено в частта му, с която е намален размера на наказанието “лишаване от право да управлява МПС”, наложено на подсъдимия, както и в частта, с която е намален размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Преди всичко, следва да се посочи, че отправеното искане за отмяна на решението в оспорената част за наказанието и потвърждаване на първоинстанционната присъда, е несъвместимо с правомощията на касационната инстанция. По отношение на наказанието, ВКС има възможност, при констатации за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, да отмени решението и върне делото за ново разглеждане, като по този начин осигури евентуално увеличаване на обема на наказателната принуда. Такава намеса, обаче, в конкретния случай не е необходима, защото и след корекцията, направена с въззивното решение, размерът на наказанието “лишаване от право да управлява МПС” е съответен на обстоятелствата, значими за неговото индивидуализиране и не се отклонява от целите, визирани в чл. 36 от НК. Неоснователни са възраженията, поддържани в жалбата, по отношение на намаляването на размера на присъдените обезщетения. Счита се, в тази връзка, че въззивният съд неправилно е оценявал приносът на пострадалия, след като в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, било посочено, че гражданският иск се уважава по справедливост и е отчетено съпричиняване. От мотивите на присъдата не става ясно как съпричиняването на пострадалия към резултата е било отчетено, след като предявените граждански искове са били уважени в пълния им предявен размер. По начало това е възможно, но само при хипотеза на занижено предявени искове за обезвреда. Такива данни нито не са обсъждани от първостепенния съд, нито са налични по делото. При установените фактически положения, намесата на въззивният съд е била необходима с оглед разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, която изразява предвидената възможност за отчитане на обективния принос на увредения при определяне на дължимото обезщетение. Съобразно приносът на пострадалия водач, почти еднозначен с този на подсъдимия, за настъпването на вредоносния резултат съдът е отмерил в съответствие с чл. 52 във вр. с чл. 51 от ЗЗД, справедлив размер на обезщетение. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 268 от 20.11.2008 г., постановено по ВНОХД № 236/08 г. от Апелативен съд – гр. П..   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.