О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №. 122 гр. София, 28.02.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1548 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. К. Т., И. А. Т., В. А. Т., Б. А. Т. и Г. А. Т. срещу решение №1280 от 23.05.2018 г., по в.гр.д.№5279/2017 г. на САС и допълнително решение №258 от 30.10.2019 г. по същото дело. С обжалваните решения е потвърдено решение №3933 от 05.06.2017 г. по гр.д.№13826/2014 г. на СГС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. К. Т. срещу ЗК „Уника” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над присъдената сума от 40 000 лв. до претендираната сума от 110 000 лв., част от претенция от 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. П. Т. при ПТП от 08.12.2012 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от И. А. Т., В. А. Т., Б. А. Т. и Г. А. Т. срещу ЗК „Уника” АД искове по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над присъдената на всеки от ищците сума от по 35 000 лв., до претендираната сума от по 85 000 лв., част от претенция от 100 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. П. Т. при ПТП от 08.12.2012 г. и в частта, с която е присъдена законна лихва върху присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди, считано от 08.12.2012 г., до деня на извършване на паричния превод на това обезщетение - 10.10.2016 г. В жалбите се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с множество въпроси, които уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./. 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 3. Може ли кредиторът да бъде задължен да получи частично плащане с оглед разпоредбата на чл.65, ал.1 от ЗЗД и налице ли е забава на кредитора, когато последният не е съгласен с размера на определеното му от застрахователя обезщетение и е върнал същото на застрахователя. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗК „Уника” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на починалата. Посочил е, че спорни въпроси във въззивното производство, са тези относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищците и относно доказан ли е принос на починалата към вредоносния резултат и в какво се изразява този принос. Отчитайки силната връзка между починалата и ищците – съпруг и нейни деца, въззивният съд е намерил, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за понесените от ищците болки и страдания по повод загубата възлизат на 80 000 лв. - за съпруга и по 70 000 лв. – за децата. По отношение съпричиняването на вредоносния резултат, разглеждайки конкретния фактически принос на пострадалата към вредоносния резултат – пострадалата се е движила пеша по пътното платно, близо до средата му, в посока, съвпадаща с посоката на движение на превозните средства /т.е. с гръб към идващите МПС, вместо да се движи при липса на изграден тротоар или банкет, по възможност на най-близко разстояние до лявата му граница/, при силно ограничена видимост, извън населеното място, обречена в тъмни дрехи, въззивният съд е достигнал до извод, че пострадалата несъмнено е допринесла за настъпването на травматичните си увреждания и има равен фактически принос за настъпването им, като е намерил за основателни исковете до размера от сумата от 40 000 лв. - за съпруга и по 35 000 лв. - за децата на починалата. С постановеното по делото допълнително решение, въззивният съд е приел, че ответникът е признал предявените искове в посочените размери и е предоставил изпълнение, превеждайки по служебно открити на името на всеки ищец банкови сметки, суми, съвпадащи с определените като обезщетения от първоинстанционният съд, като той се е освободил от задължението за заплащане на лихва след датата на превеждане на сумите, както и от последиците при забава, поради което законната лихва върху присъдената сума на обезщетенията се дължи от ответника върху присъденото обезщетение на всеки от ищците, считано от датата на настъпването на произшествието - 08.12.2012 г. до деня на извършване на паричния превод - 10.10.2016 г. На първо място следва да се посочи, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява наличие на поддържаната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В случая с оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението въпроси са обусловили решаващата воля на съда. По отношение на първия от въпросите обаче, не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалата нарушение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на участниците в ПТП, като степента на обективния принос на пострадалата е определена след отчитането на поведението й като предпоставка за настъпването на ПТП. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения първи въпрос. Настоящият състав намира, че спрямо втория от въпросите е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, предвид обстоятелството, че въпросът за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн. др./, според която понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение е и възрастта на увредения, общественото му положение, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, включително и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Касационно обжалване следва да се допусне и по третия от въпросите с оглед проверка на съответствието на възприето от съда становище за освобождаването на ответника от последиците на забавата, с разрешението, дадено в решение №108 от 04.10.2012 г. по т.д.№441/2011 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Ищците не дължат заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1280 от 23.05.2018 г., по в.гр.д.№5279/2017 г. на САС и допълнително решение №258 от 30.10.2019 г. по същото дело. Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.