Р Е Ш Е Н И Е № 60197 гр. София, 03 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 781 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата С. А. К. - С., депозирана чрез защитника й, срещу решение на Софийски апелативен съд № 216 от 24.06.21 г, по ВНОХД № 529/21, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 95 от 24.07.2020 г, по НОХД № 3520/17, като деянието е преквалифицирано по чл. 255, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 НК и поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване за това престъпление, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, на подсъдимата не е наложено наказание, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда жалбоподателката е призната за виновна в това, че за времето от 30.04.2011 г до 1.05.2012 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на данъчно задължено физическо лице, е избегнала установяване и плащане на данъчни задължения в големи размери, общо, в размер на 6 750 лв, като е затаила истина в подадените годишни данъчни декларации по чл. 50, ал. 1, т. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица / ЗДДФЛ /, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъдена на една година „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, и глоба, в размер на 1 000 лв. С присъдата, в тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Апелативният съд не е изпълнил указанията, дадени в отменителното касационно решение, и не е осъществил цялостна въззивна проверка на присъдата, както и не е дал отговор на наведените от защитата възражения срещу нейната правилност и законосъобразност. Въззивният акт страда от липса на мотиви, което представлява абсолютно нарушение на процесуалните правила, обуславящо необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане. Липсва доказателствена основа за осъждане на подсъдимата за данъчно престъпление. Невярно е интерпретирано съдържанието на процесните 3 бр. разписки, откъдето и неправилно е прието, че жалбоподателката е получила 30 000 лв за осъществени от нея Пи Ар услуги. Съдът е игнорирал обстоятелството, че липсва договор за възлагане на такива услуги, както и това, че в разписките не е отразено кое е лицето платец на сумите, респективно, кое е лицето възложител. Неизясняването на посочените обстоятелства е препятствало възможността да се прецени дали е изпълнена хипотезата на чл. 43, ал. 4 ЗДДФЛ, предвиждаща, че платецът удържа дължимия данък при изплащането на съответната сума. Не е установено дали сумите, вписани в трите разписки, са брутни или нетни, което има отношение към удържането на авансовия данък при тяхното изплащане. Не е съобразено обстоятелството, че липсват данни за сключен, макар и неформален, договор за Пи Ар услуги между подсъдимата и дружество „фирма“. Не е отчетено това, че не са събрани доказателства посоченото дружество да е изплащало възнаграждение на жалбоподателката. Съдът е извел неверния извод, че подсъдимата е получила 30 000 лв, които е следвало да декларира пред данъчните органи. Не са интерпретирани правилно показанията на св. Б. и св. Д.. Не е взето предвид, че невъзможността да се определи източникът на доход води до неяснота дали възниква задължение за деклариране на сумата. Не е взета предвид съдебната практика, че липсата на установен източник на доход повлиява негативно на изводите за наличие на съставомерно деяние / Решение на ВКС, 2 НО, № 527 от 8.04.2014 г, по н. д. № 2025/13 /. Допуснато е неправилно приложение на материалния закон, изводимо от неверния извод, че подсъдимата е извършила данъчно престъпление. Алтернативно се изтъква, че деянието съставлява престъпление по чл. 255, ал. 4 НК вр. чл. 26, ал. 1 НК, за извършването на което е изтекла абсолютната погасителна давност, обуславящо като последица прекратяване на наказателното производство. Сочи се, че незаконосъобразно апелативният съд е пропуснал да прекрати воденото срещу подсъдимата наказателно производство. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде отменено решението на въззивната инстанция и подсъдимата да бъде оправдана, да бъде отменено решението и наказателното производство да бъде прекратено поради изтекла абсолютна погасителна давност, или да бъде отменено решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимата се присъединява към съображенията на защитата и моли да бъде оправдана. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С решение на ВКС, III НО, № 83 от 10.05.2021 г, по н. д. № 299/21, е отменено решение на Софийски апелативен съд № 60 от 26.02.2021 г, по ВНОХД № 63/21, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, поради наличието на съществени процесуални нарушения. При първото разглеждане на делото във въззивната инстанция съставът на САС се е произнесъл с решение, което е инкорпорирал в съдебния протокол, с което е отменил присъдата и е прекратил наказателното производство поради изтекла абсолютна погасителна давност. В диспозитива на решението, част от съдебния протокол, се съдържат два диспозитива: 1/ отменя присъда № 95 от 24.07.2020 г на Софийски градски съд, по НОХД № 3520/17, и 2/ прекратява наказателното производство поради изтекла давност. В отменителното касационно решение е посочено, че формулировката на въззивния акт не включва диспозитив за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, по отношение на което фактически е приложен институтът на давността, което нарушение е съществено процесуална такова. По-нататък, е отбелязано, че излагането на съображения единствено в обстоятелствената част на съдебния акт относно правната квалификация на деянието по чл. 255, ал. 4 НК, при липса на диспозитив, с който е направена преквалификация от престъплението, предмет на присъдата, в по-леко наказуемото такова, също е в нарушение на процесуалните изисквания. В решението на ВКС е указано и задължението на въззивния съд да се произнесе по въпросите на давността, като съобрази процесуалната позиция на подсъдимата, която е изразила желание да бъде призната за невинна по предявеното й обвинение, и алтернативно е изразила желание да се ползва от давността. В отменителното решение е указано и това, че след произнасянето на съда по изложените въпроси, следва да се прецени налице ли са условията за прекратяване на наказателното производство. При второто разглеждане на делото във въззивната инстанция съдът е изменил присъдата, като е приел, че са налице условия за преквалификация на деянието по чл. 255, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 НК, с което е изразил становище по виновността на подсъдимата, приемайки, че същата е извършила данъчно престъпление, макар и по по-лека правна квалификация от тази, залегнала в присъдата. САС е изпълнил задължението си да извърши цялостна въззивна проверка на присъдата, при което е достигнал до извода, че подсъдимата не може да бъде оправдана, тъй като е извършила съставомерно деяние / такова по чл. 255, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 НК /. На следващо място, след извършената преквалификация на деянието, съдът е направил преценка дали по отношение на това, по-леко наказуемо престъпление, е изтекла абсолютната погасителна давност. Дал е положителен отговор и като последица е приложил чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, като не е наложил наказание на подсъдимата. При този изход на делото, съдът е потвърдил присъдата в останалата й част / относно сторените разноски, които следва да бъдат платени от подсъдимата / и е счел, че не са налице условия за прекратяване на наказателното производство. ВКС счита, че при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция са изпълнени указанията на първия касационен състав, залегнали в отменителното решение, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. Не са допуснати релевираните с касационната жалба съществени процесуални пороци на въззивния акт, които да обуславят необходимост от неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. При запознаване със съдържанието на обжалваното решение може да се направи извод, че то покрива изискванията на чл. 339 НПК, тъй като, макар и в синтезиран вид, съдържа отговор на въпросите, които съдът е длъжен да обсъди съобразно стандарта на процесуалния закон. САС е използвал техниката на препращане към аргументите на първата инстанция по определен кръг въпроси, които е решил по идентичен начин, какъвто процесуален подход е допустим, когато контролният съд се присъединява към съображенията на първата инстанция. Такъв подход на съда е израз на пълно съвпадение между волята на проверяващия съд и тази на проверявания съд, в която хипотеза не може да се счита, че е налице липса на мотиви. Касае се за случай на въззивна проверка, при която се споделят и възприемат аргументите на първата инстанция, които са пълни и изчерпателни и към тях не се налага да бъдат добавяни други съображения. С оглед на изложеното, не може да бъде възприето възражението за липса на мотиви на въззивния акт, обуславящо абсолютно процесуално нарушение, налагащо отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. САС е изразил и аргументирал становището си, че счита инкриминираното деяние за данъчно престъпление, както и това, че се присъединява към тезата на първата инстанция, която е дала отговор на възраженията на защитата, който / отговор / в пълнота е възприет от контролния съд. На следващо място, САС е споделил аргументите на първата инстанция относно анализа на доказателствата и доказателствените средства, като е посочил, че в своята аналитична и оценъчна дейност СГС е спазил процесуалните изисквания по чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Този извод на въззивната инстанция е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Гласните доказателствени средства, изводими от показанията на св. Б. и св. Д., са оценени съобразно действителното им съдържание, поради което упрек към съда в тази насока не може да бъде отправен. Цитираните свидетелки са участвали в данъчната ревизия спрямо подсъдимата в качеството й на физическо лице и собственик на „фирма“ - С. К., а становището на ревизията е обективирано в ревизионен доклад и ревизионен акт, приложени към материалите на наказателното производство. Съдът е подходил законосъобразно към констатациите на ревизионния акт, който не се ползва с презумптивна доказателствена сила, и не му е отдал приоритетно значение, а е формирал изводите си по виновността на подсъдимата в контекста на събраната доказателствена съвкупност. Правилно е становището на съда, че процесните разписки, датиращи от 10.06.2010 г, 8.09.2010 г и 14.02.2011 г, установяват наличие на плащане в полза на подсъдимата, която ги е подписала и по този начин е удостоверила, че е получила вписаните в разписките суми. Не може да бъде споделено становището, че от разписките не би могло да се конкретизира кой е източникът на дохода, което препятства възможността на получателя да декларира сумата като доход заедно с произтичащите от това данъчни последици. Изложеното становище не държи сметка за правната природа на разписките като писмен документ, който се съставя, за да удостовери, че определена парична сума е платена в брой на конкретно лице от друго лице, на съответно правно основание. Разписката е правно средство, което служи като доказателство за предаването на определена сума, а специфичното при нейното издаване е това, че тя / разписката / се съставя единствено при плащане на парични средства в брой между две лица и не е необходима, когато плащането е извършено по банков път, на каса или при онлайн разплащане. В последните три случая се издава нарочен документ, удостоверяващ плащането, съдържащ данни и за формата на разплащане. За разлика от случаите, при които от плащането остава писмена следа / по банков път, на каса или онлайн /, при плащане в брой между две лица съставянето на разписка е единственият писмен белег, че съответната сума е платена, респективно, че е получена. Становището на защитата за липса на съставомерност във връзка със съставянето на процесните разписки не държи сметка за това, че разписката като писмен документ, удостоверяващ плащането, се издава от получателя на сумата, а не от лицето, което я плаща. Без правно значение е кой технически оформя разписката / саморъчно или чрез изготвяне на печатен текст /, но при всички случаи е необходим подпис на получателя, който декларира, че е получил сумата, платена му в брой. С оглед на изложеното, разписката се счита за удостоверителен документ, че вписаната сума е получена от съответното лице, съставител на документа. Пряка правна последица от плащането на определена парична сума е преминаването й от патримониума на платеца в патримониума на получателя. Верен е изводът, че описаните в разписката парични средства представляват доход за лицето, което ги е получило. Когато получател на сумата е физическо лице, се поставя въпросът дали тази сума се включва в т. нар. „облагаеми доходи“ по смисъла на ЗДДФЛ, на който въпрос съдът е дал правилен отговор. В чл. 10 от цитирания закон е налице подробна уредба за това кои доходи подлежат на облагане в зависимост от техния източник, а именно: доходи от трудови правоотношения, доходи от стопанска дейност като едноличен търговец, доходи от друга стопанска дейност, доходи от наем или от друго възмездно предоставяне на ползване на права или имущество, доходи от прехвърляне на права или имущество, доходи от източници по чл. 35. В закона / чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ / е предвидено, че доходът се смята придобит на датата на плащането, при плащане в брой. При тази хипотеза, вярно е становището на съда, че инкриминираният доход се смята за придобит от подсъдимата на съответните дати, описани в разписките. В чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ е посочено, че за облагаем се счита и доход, придобит от други източници, извън изрично посочените в закона, които не са обложени с окончателни данъци по реда на същия закон или с окончателни данъци по реда на Закона за корпоративното подоходно облагане. С оглед на това, укритият от жалбоподателката доход попада в хипотезата на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, откъдето следва, че за получилия дохода не може да възникне съмнение дали следва да го декларира и по какъв ред. Обстоятелството, че в разписките фигурира „Възложител“, без конкретизация кой е той, не повлиява на основанието за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата, какъвто верен извод е извел въззивният съд. Това е така, защото за възникването на данъчното задължение е от значение получаването на дохода от лицето, което се явява получател, според съставената по този повод разписка. На следващо място, даден е правилен отговор на възражението, че инкриминираният доход не е получен от подсъдимата, откъдето и за нея не е възникнало задължение да го декларира. Съдът е отбелязал, че относно получаването на описаните в разписките суми са налице писмени доказателства, каквито са приложените разписки, съдържащи подписи на получател / подписа на подсъдимата /, който факт е установен и чрез Съдебно-графологична експертиза, както и гласни доказателства, изводими от показанията на св. Л., св. И. и св. С., ангажирани с фактическото предаване на сумите на жалбоподателката. Без правно значение за надлежно изпълнение на задължението за деклариране на инкриминирания доход е обстоятелството: от патримониума на кое лице са излезли процесните суми и дали това лице е физическо лице или юридическо лице. Това е така, защото релевантно за отговорността на подсъдимата за данъчно престъпление е това, че сумите са получени от нея като физическо лице и тя е дължала тяхното деклариране пред данъчните органи, по реда на ЗДДФЛ, което задължение тя не е изпълнила. Не може да бъде споделен довода, че жалбоподателката не е могла да изпълни данъчното си задължение, доколкото не е имало яснота дали авансово е удържан данък. Това е така, защото, от една страна, св. Л. е установил, че размерът на вписаните в разписките парични средства, съответства на размера на сумата, получена от С. К.. От друга страна, получателят е възприел точния размер на предадената му сума, което означава, че е имал обективната възможност да я декларира по съответния ред, като съобрази дали от сумата е удържан авансово данък. На следващо място, ирелевантно за изхода на делото е обстоятелството кое е лицето възложител на Пи Ар услугите, за извършването на които е изплатено възнаграждението, описано в разписките. Това е така, защото за данъчното задължение на подсъдимата да обяви получения доход е без значение коя е другата страна по договора, явяваща се възложител, а е от значение, че е получила възнаграждение по договора, което представлява облагаем доход по ЗДДФЛ, който е следвало да бъде обявен по надлежния ред. С оглед на обстоятелството, че доходът е от категорията на тези по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ / доходи от други източници /, не може да бъде споделен довода, че не е изяснен източникът на дохода, което е препятствало възможността на получателя да го декларира, а цитираната от защитата съдебна практика в тази насока / Решение на ВКС, 2 НО, № 527 от 8.04.2014 г, по н. д. № 2025/13 / е неприложима по настоящето дело. Съдът е дал правилен отговор и на възражението, че не е възникнало основание за деклариране на дохода, описан в разписките, след като е установено, че писмен договор за Пи Ар обслужване не е сключен. В тази насока е необходимо да се направи разграничение между понятията: „форма за доказване“ на договора и „форма за действителност“ на същия, които имат различно правно значение и различни правни последици. Когато за действителността на договора, в закона е предвидена определена форма, сключването на договора в тази форма е условие за неговата действителност. Когато обаче законът не изисква определена форма на договора, той се счита сключен от момента на постигане на съгласие на страните, което може да бъде изразено и в устна форма. В този случай, ако страните решат да скрепят съгласието си за сключване на договора, като го съставят в писмена форма, тя / писмената форма / е такава за доказване на договора. В случая, за да се прецени доколко отсъствието на писмена форма на договора за Пи Ар услуги по настоящето дело, е от значение за неговата действителност, следва да се съобрази правната уредба на договора, а именно: договор за изработка, уреден в чл. 258-269 от Закона за задълженията и договорите. Законът е уредил договора като неформален, което означава, че се сключва със съгласие на страните, което може да бъде и в устна форма. Отсъствието на писмена форма на договора за изработка не препятства неговото действие, а по настоящето дело, наличието на валиден договор за Пи Ар обслужване е установено от показанията на св. Л. и от данните, залегнали в процесните разписки, съдържащи основанието за плащане. С оглед на изложеното, верен е изводът на съда, че подсъдимата е получила процесните суми на облигационно основание, че те / сумите / са подлежали на облагане по ЗДДФЛ, тъй като представляват доход по чл. 35, т. 6 от закона, а подсъдимата не е изпълнила задължението си да ги декларира пред данъчната администрация. На следващо място, неоснователно се сочи, че материалният закон е приложен неправилно. Настоящата инстанция споделя съображенията на въззивния съд, че поведението на подсъдимата покрива признаците на данъчно престъпление, но предвид на обстоятелството, че до приключване на съдебното следствие пред първата инстанция, жалбоподателката е внесла дължимия данък, то наказателната й отговорност следва да бъде реализирана за престъпление по чл. 255, ал. 4 НК вр. чл. 26, ал. 1 НК. Въззивният съд е спазил НПК, като е изследвал процесуалната позиция на подсъдимия, имаща отношение към института на давността, с оглед на престъпление по чл. 255, ал. 4 НК, и е постановил своя съдебен акт в съответствие с тази позиция, а именно: Подсъдимата е изразила становище, че желае да бъде оправдана, а алтернативно, че желае да се полза от правилата на давността. При тази хипотеза, въззивният съд законосъобразно е изменил присъдата, като е преквалифицирал деянието в по-леко наказуемо престъпление, с което е споделил извода за виновност на подсъдимата, отчитайки, че за престъплението, предмет на присъдата, погасителната давност не е изтекла, и прилагайки закона за давността по отношение на престъплението по чл. 255, ал. 4 НК, заедно с произтичащите от това последици / на подсъдимата не е наложено наказание /. Настоящата инстанция не споделя довода, че са налице основанията за прекратяване на наказателното производство като последица от прилагане на закона за давността. Съображенията за това са следните: Съдебната практика / Решение на ВКС, 2 НО, № 413 от 11.03.2016 г, по н. д. № 1343/15, Решение на ВКС, 2 НО, № 208 от 27.02.2018 г, по н. д. № 742/17 / е изяснила въпросите за прекратяване на наказателното производство при изтекла погасителна давност, а именно: Когато основанието по чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК се разкрие в производството пред първата инстанция, наказателното производство подлежи на прекратяване съгласно чл. 289, ал. 1 НПК, освен ако подсъдимият не направи искане производството да продължи и да се постанови присъда. Когато давността е изтекла във въззивното или касационното производство, за престъплението, предмет на осъждането, при отсъствие на съответно искане за продължаване на производството, постановеният съдебен акт се отменя и наказателното производство се прекратява, на основание чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, респективно, чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Единствената разлика в различните по степен съдилища се състои в това, че въззивната инстанция и касационната такава не могат директно да прекратят наказателното производство с определение, а винаги се произнасят с решение, с което отменят съдебния акт по същество, и прекратяват наказателното производство. Когато подсъдимият изрично е изявил воля за продължаване на производството, съдът продължава съдопроизводствените действия и се произнася с присъда, с която го оправдава или на основание чл. 305, ал. 5 НПК го признава за виновен и прилага правилата за давността / не налага наказание на дееца /. Когато по първоначалното обвинение давността не е изтекла, но са налице основания за преквалификация на деянието в същото, еднакво, по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът изследва въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1и т. 2 НПК и след това установява основанията за погасяване на наказателната отговорност поради изтичане на давността / в контекста на т. 3: подлежи ли дееца на наказание /, които въпроси се решават с присъдата. При тази хипотеза, след като съдът е взел отношение по съществото на обвинението, той не би могъл да се десезира от правния спор и да прекрати делото. В такива случаи, волята на подсъдимия е без значение, защото производството протича по обвинение за по-тежко престъпление, за което давността не е изтекла. Ефектът на давността за преквалифицираното деяние, както и в хипотезите на чл. 305, ал. 5 НПК, се проявява чрез ненаказване на дееца, който резултат е идентичен с последиците от прекратяване на производството. По настоящето дело, въззивният съд е съобразил цитираната практика и законосъобразно е изменил присъдата, с което е утвърдил извода за виновност на подсъдимата, преквалифицирал е деянието в по-леко наказуемо престъпление, за което е приложил правилата за давността с произтичащите от това последици/подсъдимата не е наказана/.При тази хипотеза, съдът законосъобразно е потвърдил присъдата на първата инстанция в останалата й част. Както вече беше отбелязано, при наличието на присъда по по-тежкото обвинение, за което давността не е изтекла, и при преквалификацията, обусловила приложение на правилата за давността, съдът е взел отношение по съществото на делото, в какъвто случай, не възникват основанията за прекратяване на наказателното производство. По тези съображения, наказателното производство по делото не може да бъде прекратено и от настоящата инстанция, а искането в тази насока не може да бъде уважено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 216 от 24.06.2021 г, по ВНОХД № 529/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: