8 Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр.София, 16 август 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 236 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия О. М. срещу решение № 7 от 21.01.2022 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 297/2021 г. Жалбата съдържа позоваване на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Настоява се на първо място, че въззивният съд е нарушил изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, като не е изследвал обективно, всестранно и пълно събраните доказателства и не е обсъдил задълбочено възраженията и доводите на защитата. Отправена е критика за липса на подробно и задълбочено обсъждане на показанията на единствения очевидец на събитието на престъплението. Настоява се, че съдът е нарушил изискването на чл. 305, ал. 3 НПК. Оспорена е на следващо място констатацията на въззивния съд за допуснато от първата инстанция нарушение при правното квалифициране на инкриминираното деяние като престъпление по чл. 124 НК, а не по чл. 115 НК, както е прието с обвинителния акт. Изложени са съждения в полза на възможността действията на подсъдимия да бъдат третирани като реализирани в условията на неизбежна отбрана или при превишаване пределите на неизбежната отбрана, включително и дължащо се на уплаха или смущение. Оспорена е и справедливостта на наложеното наказание, като са настоява, че съдът е пренебрегнал важен за правилното отмерване на санкцията фактор, а именно, че подсъдимият е действал с интензивен страх за живота си съгласно заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза за него, изготвена в съдебното производство. Според защитника, въззивният съд е пренебрегнал и факта на предишни здравословни проблеми на пострадалия, които според експертното мнение са благоприятствали настъпването на смъртта. С тези аргументи е направено искане за оневиняване на подсъдимия, като в алтернатива е предложено преквалифициране на извършеното от него деяние в такова по чл. 124, ал. 4 НК или по чл. 119 НК, евентуално връщане на делото за повторното му разглеждане от друг въззивен състав или намаляване на наложеното наказание с прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение. Счита, че въззивното решение дава пълноценен отговор на всички, релевантни въпроси, вкл. и относно правната квалификация на извършеното от подсъдимия деяние и справедливия размер на заслуженото наказание. Повереникът на частните обвинители Д. М. и Г. Х. счита, че жалбата е неоснователна, като оспорва състоятелността на направените с нея възражения за допуснати във въззивното производство нарушения на процесуалния и материалния закон. Моли решението да бъде оставено в сила. Отправя искане за присъждане на направените от частните обвинители в касационното производство разноски. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 26007 от 24.06.2021 г., постановена по НОХД № 134/2019 г. състав на Търговищкия окръжен съд е признал подсъдимия О. А. М. за виновен в това, че на 02.05.2018 г. в [населено място], обл. Варна причинил на М. Х. М. смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда - разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на осн. чл. 124, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението по чл. 115 НК и на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието. Приложен е чл. 59, ал. 1 НК. С тази присъда подс. М. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци Д. М. и Г. Х. обезщетение за понесени неимуществени вреди от престъплението в размер на 70 000 лева - в полза на М. и 100 000 лева - в полза на Х., ведно със законната лихва от датата на увреждането, като в останалата й част и до пълния заявен размер всяка от исковите претенции е била отхвърлена. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Извършено е и разпореждане с веществените доказателства. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена. Жалбата срещу този акт е неоснователна. Защитникът е твърде лаконичен, съобщавайки възраженията си за допуснати от възивния съд съществени нарушения на процесуалните правила. Поради това в предопределения със самата жалба логически минимум настоящият състав ще отбележи, че по достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на апелативния съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на първоинстанционната присъда, като е съумял качествено да защити обосноваността на заложените в присъдата и приети и от самия него за установени фактически положения от доказателствата по делото. В тази връзка е извършил нужната проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд, заявил е съгласие с извършения от предходната инстанция доказателствен анализ, като същевременно се е ангажирал и със собствен такъв. Във връзка с възражението, че този съд не се е съобразил с изискването на чл. 305, ал. 3 НПК следва да се отбележи, че макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени възражения в тази насока, когато не приема нови фактически положения, различни от приетите от първостепенния съд, както и когато счита, че този съд качествено се е справил с анализа на доказателствата и споделя изложените от него съображения. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение, както е в настоящия случай. Макар да настоява, че оспореното от него решение не съдържа отговор на съществени възражения на защитата, адв. М. не се е ангажирал с тяхното конкретизиране. Противно на поддържаното с касационната жалба, решението съдържа задълбочена съдебна оценка на достоверността на основните гласни доказателствени източници по делото - обясненията на подсъдимия и показанията на Г. Х. при съобразяване на съществените им страни. Съдът е акцентирал на онези части от извършените по делото експертни анализи, които подкрепят или опровергават съдържащи се в обясненията на подсъдимите и в показанията на Г. Х. фактически твърдения и на тази база е преценил точността и адекватността на направеното в тях фактическо отразяване. Еднозначното решение на въззивния съд за достатъчна доказаност и достоверна установеност на приетите с присъдата фактически положения е формулирано при спазване на установените процесуални императиви: да се ползват само валидно събрани и проверени доказателства; същите да бъдат интерпретирани съобразно с действителното тяхно съдържание, като не се допуска превратното му тълкуване; да се изследват всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. Поради това, противно на твърдяното в жалбата, липсва допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК. Въззивният съд е отделил нарочно внимание на мотива за действията на подсъдимия, като обосновано е преценил, че доказана по делото причина за умъртвяването на М. М. е развила се у подсъдимия агресивна несдържаност в условията на съществуващ конфликт между семействата им, а като непосредствено подтикващ и основен фактор за стълкновението между двамата от процесната вечер и повлиял криминалните нужди и поведението на подсъдимия обосновано е приел посегателството върху автомобил на подсъдимия, извършено в същия ден от един от синовете на пострадалия. В този именно доказан по делото контекст съдът е приел, че е била формирана престъпната мотивация у О. М. и че няма причина да се счита, че радикалните негови агресивни действия спрямо М. М. са били предприети на друга основа. Съдът е дал отговор и на предложената и на неговото внимание възможност деянието на подсъдимия да бъде квалифицирано като извършено при неизбежна отбрана, евентуално при превишаване пределите на неизбежната отбрана, в т.ч. и поради уплаха или смущение. Извършена е в тази връзка качествена и професионална съпоставка между наличния фактически материал и нормите на чл. 115, чл. 119 и чл. 12 от Наказателния кодекс, като е предложено с въззивното решение юридически точно тяхно тълкуване и обосновано е прието, че в синхрон с установената по делото фактология е извода за извършено от подсъдимия с евентуален умисъл убийство на М. М., но поради липса на съответната реакция от страна на прокурора и/или на частното обвинение въззивният съд не е могъл ефективно да се намеси, за да поправи допусната грешка. Съображенията, с които е оспорено правилното прилагане на материалния закон са основани на пълно елиминиране на част от установените факти относно инкриминираното събитие, а именно тези от отиването на подсъдимия пред имота на пострадалия до краткотрайното преминаване на брадвата, която подсъдимият намерил в този имот от неговите ръце в тези на М. М.. Всъщност, приетата за установена от съдилищата фактология сочи, че в процесната вечер и след като разбрал, че през деня синът на пострадалия е влязъл без разрешение в негов автомобил, подсъдимият е отишъл пред дома на пострадалия с намерение за саморазправа. Показателни за това му намерение са както заканата му, че ще убие всички в този дом, така и действията му по нанасяне на два юмручни удара в лицето на М. М. веднага след като той отворил вратата на имота си, привлечен от клаксона на автомобила на подсъдимия. От този именно момент е започнало нападението и то е реализирано от подсъдимия към пострадалия, а не обратно, както се настоява в жалбата на адв. М.. Това нападение е продължило с навлизането на О. М. в имота на пострадалия и вземането на брадвата, която стояла подпряна от вътрешната страна на дворната врата на имота на пострадалия и с нея се е противопоставял на опитите на М. М. да го избута навън от имота си. В неизбежна отбрана очевидно е бил не подсъдимия, както счита защитата, а пострадалият, защото той именно е бил нападнат от О. М., който е влязъл в имота му, нанесъл му е два юмручни удара в лицето и го е заплашил в присъствието на детето му, че ще убие всички от дома му. Реагирайки на това нападение и в отбрана на себе си и на детето си М. М. е издърпал брадвата от ръцете на подсъдимия и го е ранил с нея в едната ръка. Това деяние пострадалият е извършил в неизбежна отбрана, за да отблъсне непосредственото и противоправно нападение, извършено от подсъдимия. Вредите, които са били причинени на подсъдимия в тази обстановка не надхвърлят необходимото за отблъсване на предприетото от него нападение. За това подсъдимият не може да се позове на неизбежна отбрана, за да оправдае действията си по лишаването на М. М. от живот. Неизбежна отбрана срещу деяние, извършено при неизбежна отбрана в рамките на допустимите предели, е немислима, както е отбелязвал в практиката си Върховният съд (Р-654-73, ІІ н.о.). За това с преценката си, че деянието на подсъдимия не е извършено при неизбежна отбрана, нито при превишаване пределите на неизбежната отбрана, в т.ч. и поради уплаха или смущение, въззивният съд не е нарушил закона, а го е приложил точно. Ориентирана към постигане на индивидуална целесъобразност, жалбата предлага неприемлива интерпретация на заключението на съдебно-медицинската експертиза на трупа на М. М. и на тази база отправя възражение към дейността на въззивния съд по установяване на механизма на причиняването на фаталните за живота на М. М. увреждания. По съдебно-медицински път е установено нанасяне не на пет удара, както настоява защитата, а на най-малко пет удара в мозъчния череп - в двете слепоочни области и теменно, като е констатирано, че ударите са нанесени със значителна сила и носят характеристиката на юмручни удари. Противно на предложената от защитата интерпретация на изводите на експерта, в устните си разяснения пред съда изготвилото СМЕ вещо лице ясно е обяснило, че е еднакво възможно юмручните удари в двете слепоочни области да бъдат нанесени както в изправено положение на подсъдимия и на пострадалия, така и ако пострадалият е бил в легнало положение в момента на нанасянето им. Тази констатация е в абсолютен синхрон с твърдението на Г. Х., че след като е издърпал брадвата от ръцете на баща му и я захвърлил встрани, подсъдимият е блъснал със сила М. М., поваляйки го на земята, след това е обкрачил тялото му, седнал е върху него и е започнал със сила да нанася юмручни удари в главата на М.. Що се касае до наложеното на подсъдимия наказание, преценено в аспектите на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, то се явява съответно, както на тежестта на извършеното престъпление, така и на личността на О. М. и затова е справедливо. Срокът на това наказание е в средния възможен, като е определен съобразно с предписанията на чл. 54 НК. В тази връзка въззивният съд правилно се е съгласил със съображенията на съда от първа инстанция за наличие на смекчаващи отговорността на О. М. обстоятелства, като каквито са идентифицирани в присъдата липсата на предходни негови осъждания и частичното направеното самопризнание. Сред кръга на тези обстоятелства съдилищата, в т.ч. и въззивния съд, очевидно механично са включили младата възраст на подсъдимия, като допълнителни съображения за причините да се счита, че това обстоятелство смекчава отговорността му не са изложили. За 27-годишната възраст, в която подсъдимият е бил към датата на престъплението, характерно и водещо е рационалното начало, а не младежка импулсивност. И конкретно установените по делото факти потвърждават това. Правилно при индивидуализацията на наказанието съдилищата от предходните инстанции, в т.ч. и въззивния съд, са взели предвид тежестта на самото деяние, както и обстоятелството, че престъплението е извършено чрез продължило във времето малтретиране на пострадалия пред очите на собственото му дете. Колкото до извода на назначената от първостепенния съд СППЕ за подсъдимия, заключила, че О. М. е изпаднал в състояние на интензивен страх, когато е бил ударен с брадвата от пострадалия, този извод действително е наличен. Но отказът на въззивния съд да го ползва и да подчини на него преценката си относно заслуженото с поведението на подсъдимия наказание е по същество правилна, като се има предвид, че изводът е направен изцяло въз основа на обясненията, които подсъдимият е дал в качеството си на освидетелстван пред вещите лица, представяйки версия на събитията, която не корелира с доказателствено установеното по делото. От друга страна, остава наличен по делото факт е констатацията по предходно изготвена по делото СППЕ за него, заключила, че поради високото ниво на егоцентричност, О. М. изтласква ситуации, респ. емоции, които не го устройват, като зад това стои способността му да създаде усещането, че е слаб и ощетен и е жертва на обстоятелствата. „А когато тези същите обстоятелства не работят в негова полза, той взема нещата в свои ръце и действа себезащитно… отговорите му са преработени, премислени и рационално поднесени, а не реално-адекватни“. Що се касае до здравословните проблеми, които М. М. е имал приживе и които според вещото лице по СМЕ са „поблагоприятствали“ настъпването на смъртта му, те не биха могли да се третират като смекчаващ отговорността на подсъдимия фактор, тъй като именно неговото поведение спрямо М. М. е поставило началото на процес, в развитието на който предходно съществувалите при М. М. здравни проблеми евентуално са проявили действието си. Експертът, изследвал трупа на М. М. е категоричен в заключението си, че непосредствената причина за смъртта на пострадалия е закрита черепно-мозъчна травма, която е протекла с травматичен субарахноиден кръвоизлив, довел до оток на мозъка и до парализа на жизнено важни мозъчни центрове - сърдечно-съдов и дихателен. Комплексът от посочените обстоятелства е качествено обмислен от контролирания съд и това е предопределило обоснован и справедлив извод относно заслуженото с поведението на подсъдимия наказание. Правилна е преценката на въззивния съд, че установените смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства не покриват критерия за многобройност по чл. 55, ал. 1 НК, нито някое от тях е изключително по характера си, за да обуслови и желаното от защитата извънредно смекчаване на законоустановеното наказание. Предвид изхода на делото и съобразно с чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати в полза на частния обвинител и граждански ищец Д. М. направените от нея в касационното производство разноски в размер на 450 лв. - договорено възнаграждение на ангажирания от нея повереник. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7 от 21.01.2022 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 297/2021 г. ОСЪЖДА подсъдимия О. А. М. да заплати в полза на Д. М. М. 450 лева за направените от нея в касационното производство по делото разноски. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.