4 Р Е Ш Е Н И Е № 105 С., 23,10,2012 година Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЕМИЛ МАРКОВ При участието на секретаря: Н. Т. изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 515/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Н. Ал Б. от [населено място] е подал касационна жалба против решение № 128 от 01. 2011 г. по гр.д. № 263/2010 г. на Бургаски апелативен съд. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда за това, че менителничното задължение във всички случаи е свързано с доказване на каузата, с оглед която е съставен, както и за това, че били налице документирани два падежа, които правели сделката нищожна. Поддържано е в тази връзка, че при валидно проведено заповедно производство,образувано по задължение произтичащо от абстрактна сделка, основанието се изчерпва единствено с тази сделка и след като ответника не твърди изпълнение по каузална сделка, то и самото възражение за липса на такава не може да бъде правопогасяващо.Посочено е също така, че записа на заповед е валиден като необосновано съдът е приел наличие на два падежа, тъй като израза „срещу представяне” при уговорена конкретна дата не обосновава извод за самостоятелна уговорка, а е изрично указано задължение за представяне на ценната книга при изпълнение на задължението. Ответникът по касация- Т. Д. Ел Х. М., чрез пълномощника си – адв. Ю. Б. е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 260 от 02.04.2012г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, фармулирани от касатора както следва: 1/„Дали при възражение от страната на длъжника за липса на каузално правоотношение, /а не за наличие на такова/ кредитора следва да доказва в хода на процеса конкретна каузална сделка, обезпечена от менителничния ефект, или длъжникът носи доказателствена тежест да обори задължението си по записа на заповед, при условие, че никоя от страните не твърди наличие на каузално отношение между тях” и 2./ „ При направено от страна на длъжника възражение за липса на каузално правоотношение въобще възможно ли е да бъде задължен кредитора да доказва каузална сделка при условие, че иска по чл.422 ГПК е естествено продължение на заповедното производство и в този смисъл допустимо ли е в производството по чл.422 ГПК да се променя основанието на иска – от претенция основана на менителничния ефект, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение, да се премине към установяване на вземане по каузална сделка”. Тези въпроси са разрешени в противоречие не само с посоченото от касатора решение №78 от 17.07.2009г. на ВКС, ТК, І т.о. по т.д. 29/09г., постановено по реда на чл.290 ГПК, но и с решение №5 от 02.02.2012г. по т.д. 75/2011г. на ВКС, І т.о., също постановено по чл.290 ГПК, с което е формирана задължителна практика по въпроса за правния ефект на възражението на длъжника – издател на редовен от външна страна запис на заповед за съществуването / а не за липсата/ на определено каузално правоотношение, за обезпечението, на което е издаден менителничния ефект, като този въпрос е разрешен изрично в смисъл, че кредиторът – поемател не е задължен да доказва съществуването на каузална сделка, когато длъжникът по записа на заповед не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, а само я е оспорил. В същия смисъл са и постановените решения по чл.290 ГПК – решение №145/10г. на ВКС, І т.о., решение №173/11г., на ВКС, І т.о., решение І119/11г. на ВКС, ІІ т.о. с които са разрешени със задължителна практика въпросите относно разпределянето на доказателствената тежест и с които е прието, че в производството по чл.422 ГПК, съдът извършва проверка за съществуване на каузално правоотношение, само ако длъжникът е направил възражение за съществуването, а не за липсата на такова. Следователно, изводите и разрешенията дадени от въззивният съд са в противоречие със задължителната практика на ВКС, ТК. Или само на това основание решението следва да бъде касирано, тъй като съдът е приел като правопогасяващо за задължението на авалиста, възражението му за липса на каузално правоотношение и е обосновал доказателствената тежест за установяването на такова в лицето на кредиторът – поемател по записа на заповед. Основателно е и оплакването, свързано с противоречие в мотивите на обжалвания съдебен акт, тъй като от една страна съдът е приел, че е налице валиден запис на заповед, а от друга е посочил, че въззивната жалба била основателна и поради това, че ценната книга е нищожна, тъй като не съответствала на законовите критерии за определяне падежа на задължението. Въззивният съд неправилно е приел, че се касае за различно определени падежи, тъй като ценната книга изрично съдържа дата, на която сумата е платима, т.е. падежа е определен в съответствие с чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, а записаното „ срещу представяне на този запис на заповед „ , правно необосновано е възприето като определяне на друг падеж по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, именно поради наличието на фиксирана дата, която изрично изключва приложението на този текст. Решаващият състав, макар и отчел правния характер на авала, като самостоятелно задължение, както и невъзможността авалиста да противопостави относителните възражения на хонората, свързани с каузалната сделка между него и приносителя, не е извел правни изводи, с които да мотивира постановения от него резултат, а е освободил ответника по иска от задължението, независимо от тези констатации и без да изложи мотиви, които въпреки посоченото да водят до извод за неоснователност на иска.Поради това, същият е допуснал в решаващите си изводи и противоречие с решение на ВКС, ТК, ІІ т.о. №17/24.04.2011г. по т.д. 213/10г., решение по .д. №148/11г. на ВКС, І т.о. постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това съставляващи задължителна практика. Обсъденото допуснато противоречие със задължителна практика на ВКС, както вече бе отбелязано съставлява основание за отмяна на въззивното решение, като по същество и с оглед липсата на доказателства за недължимост на паричното задължение, предявеният иск следва да бъде уважен.На ищеца в производството- сега касатор следва да бъдат присъдени разноски, в размер на 1034.86лв. за всички съдебни инстанции. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 128 от 01. 2011 г. по гр.д. № 263/2010 г. на Бургаски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на Н. Ал Б., живуш в [населено място] против Т. Д. Ел Х. М.,жив. [населено място], че Т. Д. Ел Х. М. дължи солидарно на Н. Ал Б. сумата 45000лв. на основание поръчителство по запис на заповед от 10.08.2004г. ОСЪЖДА Т. Д. Ел Х. М. от [населено място] да заплати на Н. Ал Б. от [населено място] направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в размер на 1034.86лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: